МОПАСАН ИМАЛ 4 ЗАМЪКА И 2 КОРАБА

Ги дьо Мопасан (1850-1893)

“Най-големият френски майстор на късия разказ” - така мнозина световни писатели определят своя колега Ги дьо Мопасан. Той оправдава това твърдение не само с качеството на книгите си, но и с тяхното количество: легендарният французин е автор на около 400 разказа, 6 романа, 3 пътеписа, 1 стихосбирка. И това само за 43 години живот.

Мопасан се ражда във френския град Шато през 1850 г. Историците твърдят, че белетристът е наследил сифилис от баща си. (Което всъщност никак не е учудващо, тъй като Гюстав дьо Мопасан бил доста похотлив мъж и често изневерявал на жена си.) Други търсачи на историческата истина предполагат, че друг Гюстав - писателят Флобер, е истинският татко на Ги дьо Мопасан. Най-сигурните факти за автора на “Един живот” обаче си остават произведенията му - тях няма кой да оспори, защото са се превърнали в класика.

През 1869-а Мопасан записва право, но прекъсва обучението си, за да постъпи в армията като доброволец - по време на Френско-пруската война. След като се връща жив и здрав от фронта, писателят работи като журналист и чиновник в Министерството на образованието. Нека обаче тези факти не оставят впечатлението, че писателят тъне в мизерия. През 1880 г. публикува знаменития си разказ “Лоената топка”, след който идва голямата слава. Текстът предизвиква сензация в тогавашните литературни среди, младият автор си спечелва Гюстав Флобер за наставник и близък приятел. По-късно белетристът от Шато ще напише романите “Един живот”, “Бел ами” и множество разкази, в които анализира живота на дребната буржоазия. До края на дните си Мопасан ще стане собственик на 4 малки замъка и 2 кораба. Въпреки тези завидни материални завоевания белетристът се гордее най-вече с любовните си хроники.

“Мъжът, преодолял продължителната женска съпротива, цени не добродетелите на жената, а собствената си упоритост”, казва Мопасан. Отношенията му с жените бележат сериозни сътресения в битието му. На 27 години се заразява със сифилис от проститутка, в едно свое известно писмо от 1877-а се изповядва: “Аз имам сифилис! Накрая! Истински!... и съм горд от това нещастие и презирам всички буржоа. Аз имам сифилис, заради това няма да се страхувам повече, че мога да го прихвана.”

Мопасан консумира в големи количества алкохол, по-късно минава на етер, парфюми, дрога. В резултат от начина си на живот страда от мигрени, отслабване на зрението, частична парализа на тялото.

“Почти не виждам с дясното око, едва мога да пиша, като го затварям”, гласи част от писмо на Мопасан до наставника му Флобер.

Здравните несгоди обаче са изключително плодоносни за творчеството му. Мнозина смятат, че тъкмо те стимулират трескавата литературна работа на Ги дьо Мопасан. За романа “Един живот” Лев Николаевич Толстой казва, че е най-хубавата френска книга след “Клетниците”. Мопасан постепенно губи разсъдъка си, през 1892-ра прави опит за самоубийство, след което го затварят в лудница. Умира там година по-късно.

“Най-хубавата френска книга след “Клетниците” - така Толстой определя “Един живот” на Ги дьо Мопасан . Романът е номер 37 в “Златна колекция на ХIХ век” на “Труд”. От вторник, 8 юни, може да я намерите по реповете. Струва 10,80 лв. заедно с вестника.

Можете да се абонирате срещу 89 лв. за последните 10 книги във всяка пощенска станция в страната.

Абонаментът за цялата “Златна колекция ХIХ век” е 339 лв.

Повече информация ще получите на e-mail:abonament@zgb.bg

Ги дьо Мопасан (1850-1893)

източник: http://www.trud.bg

Как Балзак пишел книгите си

Когато работил над нова книга, френският писател Балзак се затварял в стаята си за два месеца и затварял плътно прозорците, за да не влиза през тях никаква светлина. Той пишел на свещи по осемнадесет часа на денонощието, облечен в домашен халат.  

 

 

ЗА ПЪРВОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА БАЛЗАК...

Знаете ли, че първото произведение на световноизвестния писател Оноре дьо Балзак – Трагедията “Кромуел”, е прието изключително негативно от собственото му семейство. Същото важи и за следващите му литературни опити, които прави под различни псевдоними. В началото на 20-те години на XIX век той се заема с издателски бизнес, който претърпява пълен провал. До края на живота си Балзак не успява да се издължи на своята майка, която финансира неговата издателска компания. По-късно, когато вече зад гърба си има няколко блестящи романа, френският писател отново започва бизнес, като разработва план за отглеждане на ананаси в собствения си дом. И тази му дейност е обречена на неуспех, а той е принуден да избяга от кредиторите, скривайки самоличността си.

Какво са работили известните писатели преди да станат такива

Феновете на Стивън Кинг знаят, че той е работил като портиер преди да стане известен писател.

Вижте и някои други известни писатели, които са работили професии, съвсем далечни на литературата преди да добият слава:

Робърт Фрост е разнасял вестници като малък. След това е бил асистент на майка си, която е била учителка. На младини е работил във фабрика.

Джеймс Джойс е свирил на пиано и е пял по кръчми, докато е събирал пари, за да издаде сборника с разкази Дъблинчани. Той бил отхвърлян 22 пъти от различни редакции.

Набоков е бил ентомолог (ентомологията е дял от биологията, изучаваща насекомите). Неговата теория за еволюцията на пеперудите е потвърдена в наши дни с ДНК анализи.

Маргарет Атууд е работила на касата на кафене в Торонто. Тя е мразила работата си, като описва гнева си по нея в есето Ka-Ching!

Авторът на „Полет над кукувиче гнездо“ Кен Кейси е участвал в психо експерименти на ЦРУ. Някои от тях включвали това да бъде надрусан с ЛСД.

Харлан Елисън твърди, че е ловил риба тон, работил е на полето в Ню Орлиънс, карал е камион в Северна Каролина, бил е таксиметров шофьор, готвач, продавач на книги и актьор.

Зейн Грей е бил зъболекар 9 години. Той наистина е мразил работата си и когато се е оженил е спрял практиката си и се е фокусирал над писането, тъй като съпругата му е имала голямо наследство.

Като тийнейджър Джон Гришам е работил в детска градина, където е поливал градината за 1 долар на час. След това е бил водопроводчик.

Джордж Оруел е бил полицай в Индийската полиция в Бурма.

Кърт Вонегът е бил мениджър на къща на Saab в Масачузетс – това е била една от първите автокъщи на компанията в САЩ. Той е работил и в ПР отдела на General Electric, бил е и доброволец към пожарната.

Всички знаят, че Джак Лондон е бил златотърсач. Но не всички знаят, че преди това той е работил в консервна фабрика, а след това е бил на нелегален кораб за лов на миди.

Джон Стайнбек се е запознал със съпругата си Карол, докато е бил екскурзовод.

Джак Керуак е работил доста странни неща – на бензиностанция, брал е памук, бил е нощен пазач, строителен работник и помощник на док.

Ричард Райт е имал труден период по време на Голямата депресия. Той е бил пощенски служител, но бил съкратен. След това е живял на помощи, докато не започнал да получава хонорари за творбите си.

Авторът на Параграф 22Джоузеф Хелър е роден в бедно семейство и трябвало да работи от млада възраст. Той е бил чирак на ковач, пощальон и чиновник.

Джоузеф Конрад е прекарал голяма част от живота си по море, но малко известен факт е, че се е занимавал с търговия на оръжия и политически заговори.

Носителката на Пулицър Харпър Лий е работила с години в отдел резервации на Eastern Airlines. Един ден тя получила бележка от приятели „Имаш една година, в която не трябва да работиш и можеш да пишеш. Весела Коледа.“ През тази година тя написала „Да убиещ присмехулник.“

източник: http://profit.bg
 

Световноизвестният Алън Оукън гостува в "Още нещо"

Световно известният и признат майстор астролог и учител на древната мъдрост Алън Оукън гостува в предаването "Още нещо" в ефира на информационния канал на България NEWS7.


Той владее седем езика, сред които и индонезийски. Публикувал е над десет книги и стотици статии. Алън е посветил живота си на Пътя на духовното израстване и на изучаване на човешката природа, а чувството му за хумор е толкова дълбоко, колкото и знанията му по астрология и езотерика.

Точността на интерпретациите и прогнозите му е поразителна и той не случайно си е спечелил репутацията на истински съвременен мъдрец, съчетаващ научните знания с шаманската интуиция. За себе си казва просто, че е член на Новата група на Световните служители и цял живот изучава учението на Учителя Джуал Кхул (Тибетеца). Оукън идва за втори път у нас - първият е бил през 1988 година и той си спомня как се е редил на опашка за картофи.
Поводът за повторното му гостуване у нас е стартирането на серия от лекции и семинари за астролози.

-------------------------------------------------

 

" АСТРОЛОГИЯ НА ДУШАТА"

 Астрология за душата е книга, от която ще получите подробна и задълбочена информация за енергиите и психологическите качества на Седемте Лъча, които се преплитат с традиционните планетни, домови и зодиакални влияния, познати на астролозите. Алън насочва богатата си ерудиция към разширяване на нашето съзнание и ни предоставя лесно...

източник: Книжарница "Ахинора"

  

Астрид Линдгрен разказва за себе си

В това „открито писмо“ Астрид Линдгрен отговаря на най-често задаваните въпроси за живота и творчеството й.

Нека започна от самото начало. Родена съм през ноември 1907 г., в стара червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Аз съм второто дете на Самуел Аугуст Ериксон и съпругата му Хана. Фермата, в която живеехме, се наричаше — и все още се нарича — „Нес“. Тя се намира недалеч от градчето Вимербю е южната шведска провинция Смоланд. Къщата е построена през 1411 г. и е била жилище на местния свещеник. Баща ми, обаче, не беше свещеник, а фермер, който бе само наемател. След мен в старата червена къща се родиха още две деца. Така станахме четирима — Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд. В „Нес“ прекарахме щастливо детство, като децата от книгите за село Шумотевица. Ходехме на училище във Вимербю, което не беше далеч, дори за пешеходец. Но също като децата от Шумотевица, един ден трябваше да пораснем и да се срещнем с Големия свят. Аз заминах за Стокхолм, където учих за секретарка, започнах работа в един офис, омъжих се и родих две деца — Ларс и Карин. Те постоянно молеха да им разказвам приказки. И аз разказвах. Но тогава не пишех книги. О, не, много по-рано бях решила да не го правя. Докато ходех на училище, хората често казваха: „Сигурно ще станеш писателка, когато пораснеш“. Дори ме дразнеха, като ме наричаха „Селма Лагерльоф от Вимербю“. Вероятно това ме беше изплашило. Дори не смеех да опитам да пиша, макар някъде дълбоко в себе си да бях убедена, че писането може да бъде много забавно. Сега следва въпросът, който ми задават най-често: Какво ви накара да се захванете с писането? Вече съм отговаряла на този въпрос милион пъти, но ще ви разкажа всичко още веднъж. През 1941 г. моята седемгодишна дъщеря Карин се разболя от пневмония. Всяка нощ, когато седях край леглото й, тя ме молеше да й разкажа някаква история. Една вечер, крайно изтощена, аз я попитах какво иска да чуе, а тя отговори: „Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче!“ (беше измислила това име в момента). Аз дори не попитах коя е Пипи Дългото чорапче, а започнах да съчинявам истории за нея. И тъй като името й беше много смешно, самото момиченце също излезе изключително забавно. Пипи стана истински хит за Карин, а по-късно и за приятелите й. Децата ме караха да разказвам за нея отново и отново. В една снежна вечер през 1944 г. се разхождах в центъра на Стокхолм. Под току-що навалелия сняг имаше тънка ледена коричка. Подхлъзнах се и паднах, като изкълчих глезена си. Наложи ми се да лежа у дома известно време, докато се оправя. За да минава времето по-бързо, започнах да записвам историите за Пипи (стенографски — все още първо стенографирам книгите си, а стенография знам от практиката си като секретарка). През май 1944 г., когато Карин беше на десет години, завърших книгата за Пипи Дългото чорапче и й я подарих за рождения ден. Изпратих копие на един издател, като изобщо не вярвах, че той ще хареса романа. Самата аз намирах Пипи за обезпокоителна. Спомням си, че дори завърших писмото си до издателя с думите: „Надявам се, че няма да уведомите Социалните служби.“ (Трябва да ме разберете, все пак вече имах две деца и се страхувах, че чиновниците могат да си зададат въпроса що за майка е тази, щом съчинява подобни истории!) Както и очаквах, ръкописът беше отхвърлен, но междувременно аз бях написала още една книга. Вече бях разбрала колко забавно е писането. Новата ми книга се казваше „Брит-Мери изповядва душата си“. Изпратих я на едно стокхолмско издателство „Рабен и Сьогрен“, което беше обявило конкурс за книги за момичета. И какво мислите — спечелих втора награда! Още смятам, че тази есенна вечер през 1944 г., когато научих за спечелената награда, е най-щастливият миг в живота ми. През следващата година същото издателство обяви нов конкурс за детска книга. Аз участвах с преработения ръкопис на Пипи и спечелих първата награда. Пипи имаше голям успех, въпреки че много хора я намираха за шокираща и се страхуваха, че децата им ще започнат да й подражават. „Никое нормално дете не може да изяде цяла торта наведнъж!“, писа ми възмутен читател. Той, разбира се, беше прав. Също така е вярно, че никое нормално дете не може да вдигне кон с една ръка. През 1946 г. „Рабен и Сьогрен“ обявиха още един конкурс — този път за детска детективска история. Предложих им „Кале Детектива“, спечелих първата награда, която разделих с още един автор. Това беше последният конкурс, в който участвах, но не бе последната ми книга. Оттогава насам те станаха около 40, плюс безброй рисувани книжки, няколко пиеси и текстове за песни. Работила съм също с радиото, телевизията и филмовата индустрия. От 1946 до 1970 г. оглавявах детската редакция в „Рабен и Сьогрен“. От 1952 г. съм вдовица. И двете ми деца създадоха семейства. Вече имам седем внука и пет правнука. Синът ми почина през лятото на 1986 г. Книгите ми са преведени на над 50 езика, но нека да отбележа, че не всички книги са преведени на всичките 50 езика. Дотук беше лесно да ви разкажа всички тези неща. Много по-трудно ми е с въпроси като: „Какво послание отправяте с книгите си? Какво искате да кажете на децата с героиня като Пипи Дългото чорапче? Как автор на детски книги може да образова младите читатели и да им повлияе? Каква трябва да бъде хубавата детска книга?“ За да отговоря на тези въпроси, нека просто кажа, че в книгите ми няма никакви послания — нито в „Пипи“, нито в която и да било друга. Пиша, за да забавлявам детето, което живее в мен и мога само да се надявам, че така доставям радост и на други деца. Не мога да дам отговор каква трябва да бъде хубавата детска книга (и защо хората никога не питат каква трябва да бъде хубавата книга за възрастни?). Единственото ми ръководно начало е „достоверност“ (в художествения смисъл на думата). Веднъж ме попитаха: „Защо никога не сте писали за дете на нещастно семейство от крайните квартали?“ Отговорът е, защото пиша само за нещата, които познавам, а не знам какво значи да си дете на нещастно семейство от крайните квартали. Сигурна съм, обаче, че някъде по света има дете, което наистина знае това и което някога ще го опише. Това, което добре познавам — може би е по-добре да кажа познавах — е живота в малко градче или ферма в Южна Швеция. Затова действието в моите книги се развива в такива места. Пипи Дългото чорапче, детективът Кале Бломквист, Мадикен са от малки градчета. Едва след като прекарах тридесет лета в стокхолмския архипелаг, събрах кураж да напиша книга за островите — „Островът на чайките“. Карлсон на покрива лети из централната част на Стокхолм, която добре познавам, живяла съм там повече от 60 години. Добре, бихте казали вие, а Мио, братята с лъвски сърца и Роня? Нима е възможно да познавате Земята накрай света, Нангияла или Матисовата гора по-добре, отколкото стокхолмските предградия? Отговорът е да, но откъде ги познавам, е тайна. „Вашите собствени деца и внуци ли ви вдъхновиха, за да напишете книгите си?“ е също въпрос, който често ми задават. Искам да кажа следното: Никое друго дете не ме е вдъхновявало толкова, колкото детето, което аз самата бях. Не е задължително да имате деца, за да пишете детски книги. По-важното е добре да помните собственото си детство. Както вече казах, не съм си поставяла за цел да образовам някого или да влияя по някакъв начин на децата, които четат книгите ми. Единственото, на което смея да се надявам е, че съм допринесла, макар и съвсем малко, моите малки читатели да са станали по-човечни, отговорни и свободомислещи. Смятам, че дори книгите, които просто доставят удоволствие, са необходими. Веднъж една непозната жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка със следните думи: „Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство“. За мен това е достатъчно. Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, значи съм напълно удовлетворена.

СТРАННИ ЗАВЕЩАНИЯ НА ИЗВЕСТНИ ПИСАТЕЛИ

Малко преди смъртта си древноримският поет Вергилий заръчал на приятелите си да изгорят всичките 12 тома на поемата "Енеида", описващи приключенията на троянския герой Еней - труда на живота му.

Той стигнал до това решение, защото не успял да го завърши. За щастие обаче близките на поета успели да го разубедят и той премахнал това желание от завещанието си.

След смъртта му "Енеида" била публикувана и много високо оценена. Последно желание на Шекспир е било жена му да получи неговото "второ най-добро легло". Особената му воля и досега продължава да предизвиква спекулации относно връзката със съпругата му Ан Хатауей.
По това време да завещаеш на някого легло всъщност не било чак толкова необичайно - леглата без бълхи и дървеници се ценели високо и стрували скъпо.

Чарлз Дикенс искал присъстващите на погребението му "да не носят шалове, папионки, връзки на шапките и разни други отблъскващи абсурди".
Писателят си пожелал и скромно погребение, на което да присъстват само роднини и близки приятели. Изрично подчертал, че не желае времето и мястото на церемонията да бъдат разгласявани.
Желанието му обаче, меко казано, не било взето под внимание. Паметта му била почетена с огромно траурно шествие и всички, които взели участие в него, носели папионки, шалове и връзки на шапките.
Погребението се превърнало в събитие от национален мащаб и човекът, който бил свикнал да получава всичко докато е жив, не успял да вземе това, което пожелал последно.

Джордж Бърнард Шоу бил доста критичен към религията и в завещанието си включил цял раздел, в който подкрепя "продължилата милиони години сага на Дарвин за сътворението" и критикува "шестдневното резюме" на Библията.
Затова последно му желаниебило: без религиозна служба и "без кръст под каквато и да е форма или други инструменти за мъчение и символи на кървава саможертва". Приживе Шоу мечтаел да реформира английската азбука, като замени познатите букви с други 40, които да улеснят правописа.
В завещанието си оставил значителна сума за популяризиране на новата фонетична азбука, но идеята била окачествена като невъзможна за реализиране и парите били разпределени между три институции - Британския музей, Националната галерия на Ирландия и Кралската академия за изкуства.