ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ДОМА

автор: Владислава Дойчинова

Петте години на следване се бяха изнизали неусетно в уюта и топлината на тесните улички в малкото планинско градче. Беше дошла тук, едва на 18 години, за да получи най-доброто образование в един от най-добрите европейски университети. Още от малка майка й беше насърчавала амбицията и таланта й да рисува и я окуражи да кандидатства извън България. Когато я приеха и дойде тук, Алекс страдаше най-много за майка си. След смъртта на баща й, двете бяха станали много близки, почти най-добри приятелки, които си споделяха всичко. Майка и дъщеря съществуваха сякаш една за друга., все едно, че бяха двете половини на едно и също цяло.

Чуждата страна и университетът бяха студени и неприветливи. Студени бяха и хората, които учеха в него и Алекс така и не успя да създаде особено трайни приятелства. Единствен неин другар беше огромната й любов към рисуването. С течение на времето откри още два спасителни пристана в носталгията си по дома – оживените малки улички, чийто уют галеше като майчина ласка и реката, която пресичаше целия град. По някакъв странен начин силата и величието, които се излъчваха от планинската река, й напомняха майка й. Понякога и се струваше, че ако се огледа в отражението на слънчевите лъчи, които играеха по повърхността на водата, ще види топлата майчина усмивка. Затова и с часове стоеше на кея или в някоя малка улична кафетерия и рисуваше. Картините й бяха изпълнени със светлина и щастие, всяко докосване на четката до платното бяха за Алекс като влизане в свещен храм, като пречистване. Всяка картина от тези 5 дълги години изразяваше култа и преклонението към безрезервната майчина обич, която теглеше Алекс към дома й. По същия начин както речната вода притеглеше към себе си изхвърлените на брега осиротели песъчинки.

Алекс се дипломира успешно след края на следването си и въпреки примамливите възможности да реализира таланта си на запад, тя се върна в България.

На летището я чакаше майка й с огромен букет цветя и двете дълго не можеха да се откъснат една друга, от страх да не се разделят отново. Майка и дъщеря бяха отново заедно, отново щастливи. Майчината любов пробуди у Алекс още по-силно желание за живот от преди и тя рисуваше от сутрин до вечер. Само че вече картините й не излъчваха онова напрегнато носталгично очакване да се завърне, сега от тях се лееше в порой от цветове радостта и триумфът, че най-сетне си е у дома. Много скоро успя да направи самостоятелна изложба в една от столичните галерии и критиците бяха във възторг от творбите й. Започнаха да я канят по разни светски събирания, даваше интервюта по списания, ставаше все по-известна – младата художничка, завършила на запад, но избрала да се върне в България. Алекс се чувстваше безкрайно щастлива, без граници за преодоляване, без празноти, които трябваше да бъдат запълвани.

Мъжете също започнаха да се интересуват от Алекс. Мъжката любов беше за нея нещо съвсем ново, почти непонятна. Тя със страх пристъпваше във връзките си с мъже и скоро осъзна колко различна беше майчината й любов – прощаваща всичко, безпрекословна и някак обсебваща. Алекс усещаше, че се чувства много по-уютно в привързаността си към майка си, отколкото някога би могла да се чувства в привързаността си към някой мъж. Разбираше, че майка й беше концентрирала в нея целия си живот, цялата си амбиция, беше й дала цялата си сила и Алекс не можеше да я предаде. Тя благоговееше пред тази толкова силна майчина преданост.

Но един ден Алекс се влюби. Безпаметно и лудешки, както човек се влюбва само веднъж в живота си. Вдъхновението й придоби нови измерения и картините й се промениха – пак бяха много цветни, но спокойствието в тях беше заменено от любовната страст, която я изгаряше.

И точно тогава някаква невидима връзка между майка и дъщеря внезапно се скъса. Майка й отказваше да разбере щастието й и осъждаше любовта, която Алекс беше започнала да изпитва към първия мъж в живота си.

За няколко месеца майка й залиня. Започна да получава непоносими пристъпи на главоболие. Не желаеше да вижда никого. Случваше се по цели дни да стои на тъмно в стаята си, седнала на един стол, съзерцавайки една точка на стената.. В тези дни къщата се изпълваше с напрежение, което за Алекс беше непоносимо. Тревогата за здравето на майка й се редуваше с болката от отчуждението помежду им. Пристъпите зачестяваха, когато Алекс излизаше от къщата и й се наложи постоянно да бди над майка си. Светлината в живота й сякаш беше отстъпила място на тъмнината и с всеки изминал ден тя се чувстваше все по-виновна пред майка си, че с любовта, която беше започнала да изпитва към друго човешко същество, беше поругала майчината обич.

Алекс спря да се вижда с любимия си. Спря и да рисува. Вратите на Чистилището бяха затворени за нея.

Скоро след отричането и от външния свят, майка й се възстанови почти напълно под грижите й. Животът отново възвърна обичайния си ритъм и Алекс с несигурни и плахи стъпки се завърна към рисуването. Но картините й бяха различни – някак по-зрели, не така младежки наивни, както преди. Тъмните цветове започваха да се появяват все по-често. Образът на реката, която поглъща всичко около себе си, също се настани трайно в картините й. И на Алекс почна да й се струва, че цената на нейното щастието беше отдавна определена от майка й. Сега обаче беше настъпил моментът тя ад бъде платена.

Но цената беше прекалено висока. Постепенно Алекс започна да отбягва всички мъже около себе си, всички хора, които искаха да й бъдат приятели. Когато се сприятеляваше с някого, пристъпите на главоболие на майка й се увеличаваха и Алекс прекарваше дни край леглото й, докато се възстановеше. И после, когато спираше да контактува с външния свят, балансът между двете отново се възстановяваше. Но само привидно. Сега, майчината й любов я задушаваше, потискаше я, смазваше я. Домът вече не беше спокойният пристан, към който Алекс се стремеше, а беше адът, от който се опитваше да избяга.

Поти напълно спря да рисува, а когато рисуваше картините й бяха мрачни и студени. Реката ставаше все по-дълбока и по-тъмна и искаше да я погълне. Понякога си спомняше за малките и оживени улички, за университета, който й бе изглеждал така далечен и чужд, мислеше си за приятелите, които можеше да има, за мъжете, които можеше да обича, за реката, която й напомняше за майчината нежност. Далече от дома, тогава, тя беше свободна. У дома сега, се чувстваше като затворник.

Алекс съвсем престана да излиза извън дома си и напълно скъса връзката си с външния свят. Стоеше по цели дни, затворена в стаята си, не говореше с никого, обградена от мрачните си картини, в тягостно очакване скоро да бъде погълната от реката. Започна да се страхува от светлината, от шумовете, които се прокрадваха нощем през прозореца й, не можеше да спи и постоянно я преследваше чувството, че някой я наблюдава и преследва. Майка й правеше опити да стигне до нея, но Алекс упорито отблъскваше грижите и вниманието й.

Беше един от дните, когато седеше мълчаливо на стола до стената. Бяха минали години, не помнеше колко точно. Главата я болеше неистово, а продължителното звънене на телефона режеше слуха й. Беше сама. Вдигна слушалката едва.-едва. Отсреща далечен глас й съобщи, че майка й е била блъсната от кола и че е починала на място.

Алекс бавно остави слушалката. С мъка завъртя глава и зърна отражението си в огледалото до вратата. Учуди се колко стара изглеждаше, поне на 50 години,а нямаше дори 40. Върна се обратно в стаята си и я блъсна задушливата миризма на не проветряваната й от години затворническа килия. Отвори прозореца и присви за миг очи от силната дневна светлина. Колко ярко й се видя слънцето…

Взе един бял лист и молив и с трепереща ръка започна да рисува. Река. Бряг. Улици. Хора. Спасение. Свобода.

От очите й се откъсна една мъничка сълза и падна върху белия лист. Очертанията на реката се размазаха и на картината можеха да се различат само очертанията на брега в далечината. Погледна навън и за първи път от толкова време се усмихна.

От голямата река не беше останал и помен. Само една мъничка осиротяла сълза. Прошката на една дъщеря.

ЕДНА ВТОРА ИСТОРИЯ

 © автор: Георги Господинов

Това трябва да ви го разкажа - започна Корнел Ещи. - Последният път някой заяви в компания, че не би пътувал в страна, чийто език не говори. (...) Рядко съм имал такова преживяване, защото, както знаете, говоря десет езика... всъщност само един единствен път, когато на път за Турция прекосявах България.

                      Дежо Костолани, "Корнел Ещи"

Пътниците във всички нощни влакове, пресичащи границите на Балканите, особено си приличат. Тънкият народопсихолог би търсил разлики, но няма да стигне по-далече от различната степен на речовитост, някои перифрази на общи в корена си псувни, различни марки евтини цигари, пушени предимно в купето, и толкоз. Натрапчивите сходства с другите балкански народи вече не носят онова скептично панбалканско доволство. След 89-а това мило балканско-славянско семейство, събрало се на Черноморието, да речем, в идиличната конфигурация мъжът - българин, жената - чехкиня, децата - унгарчета, се е разпаднало необратимо на съставните си народности. Подобно хора, които предната вечер са вършили ред непозволени неща в една така сложила се близост, а на следващия ден предпазливо се отбягват и нищо не могат да си спомнят.

Свикнал съм с мисълта, че като пътувам с влак, неизменно се натрисам на разговорливи бабички, старци, помнещи в подробности последните си петдесет-шейсет години, лелки с лукави снахи и подобни персони. Хубавите жени винаги сядат в съседните купета.

Този път още като влязох в купето и видях кестенявата дама до прозореца, първо погледнах билета си с мисълта, че явно съм сбъркал мястото. Не бях.

- Балкан експрес, нали? - запитах, все още не смеейки да седна.

Момичето кимна благосклонно, както ми се стори, и се усмихна. Нямаше грешка. След малко влакът потегли. Бяхме сами в купето, вагонът - полупразен. Извадих цигари, предложих й, тя благодари, но извади от чантата си своите, поднесох й огънче и запали. Знаех, че трябва да кажа нещо, да завържа разговор, но естествено всяко начало ми се струваше банално и предварително обречено на неуспех. Винаги съм пътувал забил поглед в някоя книга, за да не бъда въвлечен в разговор. Първото ми изречение изненада и самия мен.

- Дядо ми пътуваше 48 години по тази линия. Беше кондуктор. - Сметнах погледа й за насърчителен и реших да продължа. - Много се гордееше с една своя история. Разказваше я два пъти в годината, на Коледа и на Великден. То си беше ритуал. Имаше си едно шкафче, само негово, където държеше една стара кондукторска чанта. Всички знаехме какво ще извади оттам - пожълтял вече брой на "Железничарски глас" от 1939 година. Отваря значи той броя, подава ми го и аз започвам да чета. Чета един разказ, ама целия. Помня, че изпълваше предпоследната страница. Разказът беше от някакъв унгарец, всъщност май не беше и разказ, а глава от роман, но това нямаше значение. Авторът разказваше как си говорил няколко часа с един български кондуктор, при това без да знае думичка български. Кондукторът изобщо не бил усетил и унгарецът много се гордееше с какво умение бил подготвил тази сцена и как часове се наслаждавал на разприказвалия се българин.

Всички знаехме, че този кондуктор е дядо ми. Знаех и точно на кое място, там където беше описан като "дебеличък българин с черни мустаци", дядо ми ще промърмори, че тук унгарецът бил притурил от него си. Когато приключвах с четенето, всички се умълчавахме, дядо ми палеше цигара и чак на третото изпускане на дима започваше разказа си. Говореше бавно, имаше самочувствие на добър разказвач и ние всеки път почтително слушахме. Забавлявах се да откривам разликите от предишните му разкази, новите подробности, които се появяваха всеки следващ път.

На това място влезе кондукторът и прекъсна за малко историята. След като излезе, попитах жената дали не й досаждам.Тя само поклати глава и ме подкани с поглед да продължа.

- И така, дядо ми се усмихваше загадъчно и разказваше своята версия за срещата с унгареца. Вървял си една вечер по коридора на влака за Истанбул, било след полунощ, пътниците похърквали. Само във вагона на първа класа пушел един добре облечен господин - нисък, възпълен, с рижа брадичка - подчертаваше дядо ми, като че си отмъщаваше за онова "дебеличък българин с черни мустаци". Вече му бях проверил билета и щях да го отмина, продължаваше дядо ми, но на него явно му се говореше, защото ме спря и ми предложи цигара. Предложи ми я на български, така е, ама нещо в гласа му не беше баш българско. Вярно е, че цигарите бяха хубави, "с позлатен мундщук", такива по нашенско не се намираха. Изглеждаше свестен човек, един такъв благ, усмихва ми се, а бе не му се седи сам. И на мене не ми се седи сам, ама като знам само български и малко влашки, за какво да си приказваме. Запитах го все пак на български, може пък да го знае, всякакви хора. Господинът откъде е, разбира ли ни езика. Поблагодарих му и за цигарата.Той само кимна нещо с глава и приятелски ме потупа по рамото. Та още тогава аз го претеглих, че грам не отбира от езика ни, ама кой знае защо не иска да се издава. Негова воля, рекох си, сигурно го е страх да не ме изпусне като компания.

И тогава ми текна, на мене ми текна, натъртваше дядо ми, да се хвана на въдичката. И започнах да му разправям всичко, дето ми се беше насъбрало. Всичко можех да кажа пред този човек, защото той дума не разбираше. За войската му разправях, за службата по влака, за чешитите, дето съм срещал тука. Много хубаво слушаше оня човек. Нас, българите, ни дай да прекъсваме и да викаме: а-а, ми това нищо не е, аз, да знаеш, какъв случай имах... Не се оставяме да ни свърши приказката. А оня господин, вперил очи в мене, дума да не изтърве. На едно место се усмихне, на друго кимне, от време на време пусне по едно "да, да". Не винаги ги натаманяваше, ама не му връзвах кусур. Правех се, че го вземам за нашенец и на него му беше драго. Пък и на мен ми беше драго. Всичко можех да му кажа. На малко хора човек може да каже всичко. А тоя, дето се вика, можеш и да го напсуваш, и да му се оплачеш, все ще го приеме. Ще излезе, че най-хубаво се разбират хората, дето изобщо не си разбират езика. И на него му е драго, и на мене, уж и двамата се лъжем, пък ни е хубаво.

Дядо ми явно твърде се е отпуснал да му разказва, щом се е стигнало дотам да му показва двете метални копчета (за това споменаваше и унгарецът в разказа си). Той си ги носеше винаги със себе си и това беше най-скъпият му спомен. Те бяха единственото останало нещо от баща му, убит в Балканските войни някъде по тези места. Дядо ми почти не помнеше баща си и тези две копчета от шинел му бяха много скъпи. Никога не се разделяше с тях. Показал ги той на чужденеца, а оня започнал да си ги подхвърля в ръката и да се смее. За него това си били две копчета. Тук дядо ми не издържал и се разплакал като малко дете (това според разказа на унгареца), а според версията на дядо само го изгледал кръвнишки и бързо си взел обратно копчетата. За малко да се стигне до бой, разказваше дядо ми, така се бях унесъл да му разправям, та сам забравих, че оня господин нищо не разбира. Хлътнах в капана, дето уж сам заложих. После ми стана криво, че бях груб с него, извиних му се, ама вече не бях сигурен, дали ме разбира. Като че ли допреди малко езиците ни ги нямаше, оставили ги бяхме зад гърба си и се разбирахме чудесно, а сега всеки си беше турил неговия език отпред като дувар да не може нищо да прехфръкне. Сбогувахме се човешки, ама и досега ми е нещо криво.

Това беше историята, която дядо ми раказваше само на празник, два пъти в годината, на Коледа и на Великден. Други празници той не признаваше. Онзи човек се оказал действително чужденец, и то не какъв да е чужденец, ами унгарец, както казваше дядо ми. За него унгарците поради езика си бяха най-големите чужденци. Освен това се оказал и писател.

След тази случка дядо ми пътувал още трийсетина години по влаковете, но никога не му се удало да срещне повторно онзи господин. Нито пък да си приказва тъй сладко с някой друг оттогава, както твърдеше самият той. И в края на историята, преди да каже наздраве, завършваше винаги с едно и също изречение, което всички на масата можехме да изрецитираме в хор. Виждате ли какво нещо е езикът, оня си мислел, че ме пързаля, щото не му се стояло самичък, аз си мислех, че го пързалям, щото и на мен не ми се седеше самичък, а се оказа, че езикът ни е изпързалял и двамата. Ама пък тъй драго никога не ми е било.

Е, това казваше накрая дядо ми, бившият кондуктор, и викаше наздраве.

Жената срещу мен продължаваше да ме гледа в очакване, сякаш не искаше историята да свършва. Приех погледа й като комплимент. Никога не съм умеел да разкажа добре и един виц, а този път като че ли се получи. Все пак паузата ми се стори неловко дълга, запалихме по цигара и тогава тя неочаквано ми протегна ръка и каза:

- My name is Kathrin. I don't know your language but it was a great story.

© 2001 Георги Господинов. Всички права запазени!

© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух      

ПЪРВИ СТЪПКИ

 © автор: Георги Господинов 

Отрано бяхме захранвани с тайните на писателския занаят и като че ли естественото място, където това трябваше да се случи за първи път, беше кварталната закусвалня, в която баща ми ни поръчваше всяка сутрин шкембе-чорба и лимонада. Масите - квадратни, мушамите - прогорени от цигари, шуберът - мазен, а стъклата - запотени от горещата чорба, която всички шумно духаха и сърбаха с много оцет и чесън. И там, върху синя плексигласова табелка на стената, прочетох за първи път: "Писателите са хирурзи на човешката душа. Те трябва да изрежат от нея всичко гнило и разложено." Какво искаше да каже точно тук тази табелка? Сричах я всеки път, докато сърбах чорбата си. Една лъжица - "хирурзи", една - "гнило", още една - "разложено"...

Особен вкус имаше тази чорба.

За пръв път чухме "Кармен" и "Малка нощна музика" на вратата на една наша съученичка, изпълнени от електрически звънец, донесен от баща й, който пътуваше с тировете в чужбина. Бяхме в първите класове на основното училище и люто завиждахме на съученичката и баща й. Чужбина за нас беше отделна държава, като Франция и Италия, само че далеч по-привлекателна. Само там имаше такива електрически звънци, цигарени дъвки и дълги колкото лакът шоколади. Родителите ни обясняваха, че в чужбина пък си нямали нашата природа и кисело мляко. Но на нас природата и киселото мляко не ни бяха вкусни.

За пръв път видяхме Айфеловата кула като сувенирче с малък термометър за стайна температура и затова вицът за оня българин, който, сбълсквайки се с истинската Айфелова кула, дълго обикалял и търсел термометъра й, още не ни беше смешен.

Възприемахме венецианските гондоли като нощни лампи с мелодии, а Акропола като порцеланов пепелник само за гости. Всички притежаваха по една "Мона Лиза" в спалнята, "Тайната вечеря" в хола и натюрморти с плодове и разрязани дини в кухнята.

Златен век за общата ни култура.

Затова с такъв мерак прегърнахме после Бодрияр и "предшествието на симулакрума". Нямаше вече защо да ходим до Айфелловата кула - още едно копие, без термометър.

Светът се оказа далеч по-скучен, отколкото обещаваше. Разбра се, че Бременските музиканти не били бременни, а от град със съответното име. И Франкфурт на Майн не било онова, което мислехме и ползвахме като ругатня. И индианците не живеели в Индия, и Гойко Митич не бил червенокож, и други достойни за съжаление неща. Накрая винаги идваше някой да освидетелства трупа на онова, което ни заобикаляше.

Много смърт имаше по това време, много тленност.

Остана само онази странна прилика, върху която учителката по география упорито настояваше, минавайки с показалката очертанията на България по оръфаната географска карта. И винаги се появяваше един обърнат с лице към морето (и задница на запад) страховит лъв. Подобно слагане на границите идело да ни даде кураж, както се разбра по-късно и да стряска другите народи. А ние се бояхме оръфаният лъв да не зейне срещу бедната ни учителка. Бояхме се още ние, от югоизточните крайници на лъва - приблизително там някъде се намирахме, - да не настъпим по невнимание предните му лапи или пък някой дивак от северозапад да подръпне опашката му. И като стане и се отърси този иначе кротък лъв, къде отиваме тогава...

"Добър лъв... добър лъв..." - повтарях вечер преди заспиване, милвайки атласа и тръпнейки за учителката по география.

 

© 2001 Георги Господинов. Всички права запазени!

© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух

ЧОВЕКЪТ С МНОГОТО ИМЕНА

© автор: Георги Господинов

 Само празните ходове са печеливши.

Гаустин

 

Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати спосособности.

Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганничното е нетленно.

Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й.

Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво.

Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предадде точно думите му.

По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: "Е, Сократе, какво пишеш сега?", той ще отвърне, без да вдига глава: "Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон."

Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха.

Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: "Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?", той щеше да отвърне спокойно:

"Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит."

И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река.

Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите.

Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.

Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името "Илиада", а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. "Ти ще бъдеш Ериксимах", и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. "Лекар като тебе", отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон.

Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах:

Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам.

Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири "Катюша" до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и ... с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика.

Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: "Тогава искам камилско око с лук." Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава.

Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке.

Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща.

Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.

© 2001 Георги Господинов. Всички права запазени!

© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух    

ОСМАТА НОЩ

© автор: Георги Господинов 

Една нощ неговият прадядо пасял овцете си далеч от селото, в закътана поляна досами корията. Унасял се, когато след полунощ по вещерно време нещо го бутнало отзад по рамото. От страх начаса онемял и оглушал. Отзад нямало никой. Някоя от овцете се била размърдала и се отрила в гърба му. Остатъка от дните си изкарал в глухота и немота. Тази история винаги го разсмивала като дете. Една овца.

По-късно я разказвал като най-ужасяващото нещо, което някога бил чувал. Защото тя какво доказва - че смъртта няма дамга на челото си... Една овца.

Една вечер се прибирал, както обикновено, от работа. По това време вече го тормозела мисълта, че бавно изгубва слуха си. Случвало се да не чува часовника, телефона и някои по-тихо казани думи. Дори почнали да се шегуват с тоя му страх. Отключил вратата, отвътре го блъснала миризмата на три препълнени пепелника с фасове, бил поканил предната вечер колеги, опънал се на дивана и включил радиото до главата си. Радиото светело, но от него не излизал никакъв звук. Пуснал веднага телевизора, там някаква жена четяла последните за деня новини, но нищо не се чувало. Нищо не се чувало. Нищо...

И точно тогава, секунда преди да умре от ужас, чул съвсем ясно думите Що се прайш, че не ме чуваш, ма?, дошли нейде отгоре, от горния етаж, от вечно пияния комшия, който редовно биел жена си. Това било откровение. Човекът бутнал звука на телевизора и ясно чул как говорителката му пожелала Лека нощ. После се сетил, че изключеният звук бил само една шега на снощните му гости.

Седем месеца по-късно той наистина оглушал напълно. Като на шега.

Дами и господа,

В течение на моите много, на моите прекалено много беседи забелязах, че се предпочита личното пред общото, конкретното пред отвлеченото.

Така господин Хорхе започна седмата си нощна лекция позовавайки се на своята "скромна лична слепота". Този мъж предвидливо избра слепотата за тема на седмата си нощ, а ако питате мен и за тема на всичките си предишни и следващи нощи. Слепотата, дами и господа, както сами се досещате, дава далеч повече правомощия на този, който я ползва. За разлика от глухотата, от скромността на личната ми, частична глухота, с която ще ви занимая в осмата, извънредна нощ на така щастливо приключващия ни семинар.

И така, твърде късно разбрах, че ние сами настояваме с необяснимо усърдие през целия си живот за нещастията, които съдбата (или каквото име дадете на тази инстанция) ни отпуска с впечатляваща щедрост. Помня как като деца си измислихме една игра, според която трябваше да избираме между две злини. Без крак ли би предпочел да останеш или без ръка. Естествено беше да предпочетеш запазването на крака си ,без да мога сега да дам точен отговор откъде идеше тази естественост. Другият отчайващ избор беше между окото и ухото. Какво би предпочел да ти се случи - да останеш за цял живот сляп или цял живот да бъдеш глух?

Деветнайсет години по-късно, загубвайки напълно слуха си с едното ухо и частично, но прогресивно с другото, осъзнах с каква жестока лекота съм предпочел някога глухотата.

Дами и господа,

Спомнете си сега не ви ли се е случвало да пожелаете бавното си и неумолимо угасване, достойното и уж безразлично посрещане на това, което има да идва, неотразимото впечатление от последните ви думи, сълзата в световното око, този път отронена за вас. Е, това желание ще се сбъдне, дами и господа. Бог чува всичките ни молби, но рядко прави разлика между добро и зло.

И така, избирайки някога глухотата, в продължение на много години се опитвах да поправя непоправимото, да се освободя от нея. Диагнозата беше neuritis acustic, съпроводена с постоянен шум в ушите, прогресивна загуба на слуха и вероятност за последващи нарушения във вестибуларния апарат. Лекарите, които изредих през тези години, се деляха на две катгории: откровени и обещаващи. Първите: "Сега вече и господ не може да ти помогне", вторите - "Сетивните нервни окончания наистина трудно се регенерират, но ние разполагаме с широк регистър невромедиатори, съдоразширяващи и помагащи оросяването лекарствени средства. Човешкият мозък е ..." Естествено, избрах вторите въпреки съмнителната им логорея. Така отдадох тялото си на дълги процедури с постоянно сменящи се, все по-силно действащи и съответно по-силно отчайващи след това лекарства. Приемах ги по-скоро като редица от имена. Внушавах си, че точно в имената е силата им, включвах ги в странни медитативни практики, повтаряйки безкрай - nivalin, duzodril, dibazol, tanakan, betaserc, vastarel и пак nivalin, duzodril, dibazol... Изговарях ги на глас, за да влязат директно от външното ухо през средното (auris media), да се плъзнат по евстахиевата тръба, да минат невредими през чукчето, наковалнята и стремето и да отдадат лечебните си фонеми на сложно устроеното вътрешно ухо (auris interna). Там в началото на ципестия лабиринт лежеше като Минотавър един Охлюв (cochlea), който също трябваше да се премине, без да се убива, за да се стигне най-сетне до Кортиевия орган, подслонил мъртвите слухови клетки. Тук трябваше да се случи чудесното възкресение. Но явно фонологичната енергия на онези имена не беше достатъчна. Затова минах към по-екзотични, алтернативни на горните назовавания като жен-шен с пчелно млечице от планините в Северен Китай, мумийо от Монголия, загрят гръцки зехтин и тамян на кристали до географски родното ми изсушено говеждо лайно (затоплено). Върнах се до 17 век и ровейки в някакъв Лековник открих следното: "Ако фучи ухо, скълцай ново капиново лиске, смеси с мед и зехтин, сгрей го и капни и от гъска сало..." и друго, още по-категорично "При оглушаване - козя кръв и пловка лой измешай и вливай в ушите."

Дами и господа, болестта ни прави да изглеждаме деца и да тичаме подир всяко хвърчило. На седмата година от моето предварително обречено лечение захвърлих всичко и й се отдадох. Никой до тогава не беше желал толкова дълго тялото ми и аз повече не можех да й отказвам. Ухото ми се обърна навътре в себе си, към своето си тяло и необезпокоявано вече от нищо продължи да произвежда собствените си шумове. Ако притиснете черупка от мида или рапан до ухото си ще придобиете бегла представа за тях. Дали ухото чуваше нещо, което бе неуловимо за всеки здрав слух, или от рецептор, посредством странните преобразования на болестта, се бе превърнало в генератор на някакъв нов език, нов говор, в говорещо ухо.

По този начин ухото, господа, обръща гръб на обществото като един истински пич, като скучаещ денди, като обхванат от мирова скръб

романтик . То се затваря, дами, подобно на онези лалета, които прибират чашките си привечер и при лошо време. Това отвърстие на тялото става щит, мек и розов щит, корсет за вътрешния ни мiр.

Разбрах и друго, изгубването на слуха връща света към едни близки, видими граници, към пред-телекомуникацията. Телефонът и радиото излизат от употреба, глухият изгубва невидимият звук. Утешението е в един нов обозрим свят с граници стигащи до видимостта на устни, мимики и жестове. Тогава, дами и господа, окото става истинското ухо. Вторачвайки се в добре артикулиращите устни, окото улавя звука в момента на самото му раждане, на излизането от утробата, в оня миг, когато се сдобива с кратко тяло, по-точно с чезнещите му контури.

Така окото улавя добре окръгленото О, леко сплесканото Е, билабиалните експлозии на Б, П и пр. Око-ухо, охо или уко.

Една нощ, наскоро след като бях отказал всякакво лечение и разполагайки все още с остатъчен слух, реших да се отдам на събиране на звуци, които трябва непременно да чуя преди да оглушея съвсем. Някакъв златен фонд, пълна колекция записи, които в дългите глухи часове паметта би могла да възпроизвежда. Ето малка част от СПИСЪК НА НЕЩАТА, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ЧУЯТ или ЗЛАТЕН ФОНД НА ГЛУХИЯ:

Есенен дъжд над ябълкови градини;

Дишане на двама в първата нощ;

Звук от пръсване на презряла диня;

Шуртене на струята на уриниращ мъж;

Шумолене на свличаща се коприна;

Протяжно звънтене на мухи в селска къща към два след пладне;

Хрип на задавено в кръв току що заклано прасе;

Звън на лъжичка в порцеланова чашка с цейлонски чай

Прозявката на баща ми преди лягане;

Шмугване на гущер сред ягодите;

Къкрене на тенджера върху печка с дърва;

Скърцане на твърд молив върху хартия;

(...)

И накрая, какво друго бих могъл да ви кажа, дами и господа, освен че звукът от протоколните аплодисменти не влиза в списъка, с който току-що се запознахте. Ухото ми отказва да разпознае вече този звук, а окото ми вижда само длани, които се събират и разделят.

Време е да се разделяме и да се отегля в "Шахрияр", хотела, който внимателните домакини на този семинар така любезно ми предоставиха. В крайна сметка всички сме тук, за да си разменим няколко истории и си платим нощувката.

Една нощ като разбрал, че окончателно ще загуби слуха си, решил да си вземе котка. Бил чел, че котките имат фино устроено ухо и други тънки усети. По цял ден я гледал как наостря уши по посока на вече недостижими за него шумове и така се чувствал спокоен и предпазен от изненади. Обичал да казва, че котката е неговото куче. Минало се така известно време и човекът започнал да си въобразява как това не е никаква котка, а собственият му изгубен слух. Виждал в нея само едно голямо мъркащо ухо, неговото.

Една нощ този човек внезапно изчезнал заедно с котката си и никой повече не ги видял. Известно време клошарите с ужас разправяли,че около казаните за боклук и в мазетата се появявал човек с котешка глава или по-скоро огромна котка с човешко тяло. Но никой не се учудвал и това се забравило.

© 2001 Георги Господинов. Всички права запазени!

ИЗТОЧНИК:  © 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух  

СЛЕДОБЕД С МАТИЛДА

автор: Роман Димитров

Миризмата на печени чушки от един прозорец направи софийския квартал по-приветлив и ми припомни, че скоро ще дойде есента. Стори ми се даже, че стъпките вече отекват по-отчетливо и въздухът е станал по-прозрачен, че голямата кооперация и домашните движения в нея - изтракването на вилица или перде, което тържествено се издува навън, сякаш дон Кристобал Колон е легнал в опасен халс, а после рязко се прибира - са затворени в спора от следобедно спокойствие и тишина. Това е то, есента, но тя още не е дошла, само миризмата на печени чушки я предвестява и тъничко се вмесва в миризмата на омекнал асфалт, пари на супи и нажежен трамвай.
  Докато отминавах къщата, от отворената ѝ входна врата се чуха крясъци на деца, екливи от каменните стълбища и си спомних, че една отдавнашна есен съм идвал тук на гости. През 1959 година учех английски в забавачката и седях до две сестри, Бетина и Матилда Пилософ. Имаха шише за вода с необикновена форма, пластмасово и червено, и станах приятел с тях. Било от Унгария.
  Всички си носехме закуски и шишета за вода в малки смешни куфарчета.
Запознаването беше игра и я повтаряхме до безкрайност. Застанах пред тях и казах:
  - My name is Hristo Gjaurov - и те веднага отговориха:
  - My name is Betina Pilosof.
  - My name is Matilda Pilosof.
  По-точно, бях приятел с Бетина, Матилда само стоеше край нас и ни гледаше какво правим. Беше особена. С розово-прозрачно лице, тънко вратле и червена коса. Когато на “цветна гоненица” извикваха да бие червено, тя спираше и се хващаше за косата. Ние ѝ признавахме. С Бетина наливахме вода от унгарското шише в джобовете на децата, крещяхме “Само Левски!”, а Матилда ни следваше навсякъде с притиснати към тялото ръце и ни гледаше строго. Гледаше само така и не говореше с никого, освен с учителката. Комрид Чалъшканова. Когато си казвах името, тя прилежно отвръщаше “My name is Matilda Pilosof”, но питах ли я нещо друго, ме поглеждаше укорно и подканяше с поглед Бетина да отговаря вместо нея. Понякога ми подаваше унгарското шише.
  Един път я попитах, както винаги:
  - What is your name?
  - My name is Matilda Pilosof - отвърна тя автоматично, а аз отвърнах:
  - My name is Matilda Pilosof! - Това “Пилософ” много ми харесваше, като си го кажех няколко пъти наум, в устата ми ставаше сухо.
  Матилда ме погледна строго и очите ѝ се напълниха със сълзи, преляха; едни капеха от бузите ѝ, други се срещаха на разтрепераната ѝ брадичка. Беше червенокоса, но нямаше нито една луничка.
  А унгарското шише не ми даваше мира. Най-сетне ми измъкнаха отнякъде едно шише, което веднага ме изпълни с такава радост от притежаването му във всички бъдещи моменти, че усетих гъдел в стомаха. То беше тъмнозелено, със сребърна капачка-чашка, от едната страна имаше релефно слънце, чиито къдрави лъчи го обхващаха цялото; вътре в слънцето се виждаше човек с везни в едната ръка, а до него лъв. Едвам дочаках да ме заведат на забавачка. Налях на Матилда една чашка, но тя не пожела нито да пие, нито да го вземе в ръка.
  Дали съм бил огорчен? Обичах това шише… Наскоро, вече специално за Матилда, донесох една пухкава заешка опашка и ѝ я подадох. Тя ме погледна изпод вежди и потърси с поглед съвет от сестра си. Бетина умилено зацвърча и тогава Матилда се поусмихна, взе опашката и си погъделичка с нея носа.
  Оттогава вече не ми се сърдеше за “My name is Matilda Pilosof”.
  Приемаше по някоя и друга сребърна чашка вода.
  След часовете, докато чакахме да ни вземат, играехме на “граница”: заставахме с Бетина от двете страни на тротоара и който минеше, го спирахме и му искахме паспорта. В това време Мати, с опнати рамене и тъничко вратле, пазеше куфарчетата и гледаше за нашите. Играта беше рискована: разните лелки се умиляваха и по различни недодялани начини се опитваха да се включат в нея, но суровите старци и нахаканите влюбени понякога кипваха от настойчивите заповеди да си покажат паспортите и трябваше да си плюем на петите. Най-често си изпащаше Матилда. Тя не бягаше.
  Скоро след заешката опашка майка им специално дойде да ме разгледа и разказа на майка ми колко хубаво сме си играели тримата. И да съм им отидел на гости. Милваха ни със склонени глави и повдигнати вежди. Беше ни срам.
  Неделята ме заведоха у тях. Бетина ревеше от някакви отвъдни стаи. Била болна и нямало да играе с нас. Поседяхме сковано с Матилда, докато ни се нарадват и си кажем стихотворенията, после ни пратиха да си играем. Не смеех да беснея без Бети и Мати полекичка вадеше играчките си. Показа ми и заешката опашчица. Аз казвах “My name is Matilda Pilosof” и тя не ми се сърдеше.
  Докато дойдат да ме вземат имаше още много време, цял следобед. Слязохме долу пред тях. Нямаше други деца и почнахме да играем на граница. Събирахме от нападалите есенни листа и ги раздавахме на минувачите за пропуски. Но в ранния неделен следобед нямаше много хора и насъбрахме по цял наръч червени и жълти листа.
  Към нас приближи старец, целият разтреперан и някак особено дръпваше назад рамото и главата си, което го изправяше малко, но пак се свеждаше на треперливи тласъци. Не вървеше да го спираме, но не можеше да прекъснем играта и Мати каза със строгото си изражение:
  - Паспорта, моля!
  Старецът спря, изопна се нагоре и ни погледна с мътни и лоши очи. Приготвих се да бягам, но Мати, която както винаги, не отстъпваше, стоеше пред него и не го пускаше на наша територия. Старецът млясна с венци и рече:
  - Кое е онуй момчурляче?
  Мати веднага прилежно отговори:
  - Това е Христо Гяуров.
  - My name is Matilda Pilosof - добавих аз.
  Старецът ме изгледа.
  - Ти чие си дете?
  - Ами аз съм Христо Гяуров. Ние събираме паспортите, като минават хората през нашата граница. Ето ни я тук границата.
  - Вий сега… - Дядото се отказа да довърши и понечи да тръгне, после спря. - Иван един търся аз, ама де е?
  - Татко му се казва Иван - обясни Матилда.
  - Не тоз Иван. Друг Иван.
  - Ами на кой номер живее?
  - Че жив ли е?
  Не знаехме какво да му кажем. Подадохме му по десетина пропуска. Пускахме го да мине. Старецът отмина с развяна брада, но след няколко олюляни крачки приседна отсреща в кварталната градинка. Държеше нашите листа.
Зарязахме си границата и го гледахме като омагьосани. Мати ми кимна и хукнахме към един висок храст пред него. Мушнахме се там и тя завря горещото си лице в ухото ми.
  - Знаеш ли кой е този дядо?
  - Не. Кой?
  - Това е… - тя говореше съвсем тихичко и тук гласецът ѝ съвсем пресекна.
  - Кой, кой? - викнах аз леко уплашен, а тя ме изгледа със свити вежди и уста, после тупнахме на земята и Мати ми пошушна едвам-едвам, че това е Христо Ботев.
  Олеле, ами сега? Олеле, ами да! Едни ни бяха разправяли, че не бил убит, ами го хванали били турците и го криели, и бил избягал ли, щели да го дадат ли, не знаехме. Не помня какво сме били чували за Ботев, сега това е даденост отвъд паметта, знаели сме кой е, защото веднага разбрахме колко е важна тази тайна. И всичко е вярно, ето го на отсрещната пейка. Хукнахме по алеята. Правехме по един пълен кръг и притичвахме покрай него. Христо Ботев отначало не ни забелязваше, после надигна глава и ни гледаше. И ние го гледахме с извърнати глави, докато претичвахме. Когато вече останахме без сили, спряхме пред него. Умирахме от страх и едвам дишахме. Старецът беше в чисто изпрани избелели дрехи и самият сякаш беше безтелесен и платнен. Викна ни на пейката и седнахме до него. Ботев остави листата и ни разказа приказка, но ние не слушахме добре, съсредоточени в нашата чудесна и безмълвна тайна… Съсредоточени в нашата чудесна и безмълвна тайна, останахме на пейката, а старецът, 111-годшният Христо Ботев Петков, най-сетне избягал от Диарбекир, схванато се изправи и продължи пътя си, а на нас не ни хрумна да го последваме, друга наша игра, игра на следене; избирахме си някого и го следяхме. Но къде ли бихме го проследили?   А може би сме го и последвали, кой знае, детските спомени се объркват като пътечки от капки по прозореца и всички заедно образуват едно цяло, отдавнашен есенен дъжд, образуват нещо завършено, като тупнала дюля; така със строгата Матилда, със сухото ѝ име, с невинната ми победа, с везни и заешки опашки съм следвал Христо Ботев през граници и слънчеви лъчи, покрай приспани от паметта жълти лъвове и назад са оставали няколко каменни домове за паметници; достигнал съм до сребърната гора със сребърни извори и сребърни чашки за пиене и всичко еднакво е име на детската ми тайна. Кого да питам за себе си? Наскоро случайно срещнах Матилда, но тя беше толкова необикновено красива, сякаш знак на самата красота, че не посмях да ѝ се обадя. My name is Matilda Pilosof.

източник: Елетронно списание "Кръстопът"

МОЯТ ДОРКО

автор: Георги Михалков 

Много добре си спомням мрачния априлски ден, когато нашата кобила Мирка се ожреби. Небето приличаше на дрипаво сиво наметало, ръмеше и хладен вятър люлееше напъпилите клони на дърветата. Свечеряваше се, татко помагаше на Мирка да роди. Когато жребчето се появи, татко го почисти, привърза пъпната му връв и го остави кобилата да го оближе, но се случи нещо странно и невиждано досега. Вместо да го оближе, Мирка започна да го хапе и рита. Татко гледаше изумен и не знаеше какво да направи. Кобилата щеше да убие рожбата си. Риташе го, а горкото жребче, което едва се държеше на тънките си несигурни крачета, залиташе насам-натам.

Татко много не се колеба, бързо се съвзе от стъписването си, прегърна жребчето и го отдалечи от разгневената му майка. Мирка не му даваше да бозае и ние не можехме да разберем, нито да отгатнем защо е толкова разлютена. Чудехме се и умувахме, но напразно. Знаех, че майчиният инстинкт у конете е силен и не разбирах защо Мирка не приема рожбата си. И татко, който почти от дете, се е занимавал с коне и добре познаваше нрава им, нямаше обяснение.

- Няма да го бъде – каза татко, - ако Мирка не му даде да бозае, да засуче коластрата, първото мляко, няма да оцелее.

Тези думи на татко много ме изплашиха.

- Татко, - приплаках аз – да се опитаме да го спасим.

Той ме погледна с големите си черни като кладенци очи и сви вежди.

- Да опитаме. Знам какво да направя, пък да видим...

- Моля те – добавих тихо и усетих как в гърдите ми се надига топла вълна и очите ми се замрежват. Още малко и щях да се разплача. Татко изглежда усети, че гласът ми затрепери, забеляза, че очите ми се замрежват и само добави като въздъхна:

- Да видим какво ще стане.

Зарадвах се. Татко много ме обичаше и правеше всичко за мен. Почти нищо не ми отказваше, и сега струва ми се, вътрешно беше доволен, че ще направи каквото трябва, за да спаси жребчето и да ме зарадва. Това забелязах в леките искри, които пробягаха в тъмните му очи. Той даде на Мирка няколко глътки хладка вода, остави я на спокойствие и взе жребчето.

Кръстих го Дорко. Исках името му да прилича на моето. Казвам се Борис и ми викат Борко. Татко отдели Дорко в другия край на конюшнята. Направи му нещо като клетка от дъски, за да е по-далече от лошата си майка, а аз започнах да му давам мляко от едно голямо шише с биберон. Не знам дали Дорко ме вземаше за своя майка, но чувствах как постепенно се привързва към мен. Отначало се плашеше, свиваше се в ъгъла на клетката и трепереше, сякаш му беше студено, но после лека-полека започна да свиква с мен.

Като ме видеше, че приближавам към него, размахваше опашка и леко, едва чуто, изцвилваше, сякаш искаше да ме поздрави. Поглеждаше ме с големите си топли очи и навеждаше надолу глава, а аз започвах да го галя и да оправям още късата му грива. Топлото му меко тяло с дъх на малко конче ме опиваше и можех с часове да седя до него, да го милвам и да му говоря.

Тогава нямах много приятели. У дома бях най-малкият и на мен, като на Дорко, никой не ми обръщаше внимание, затова кончето ми стана най-големият приятел. Имах двама братя, Петър и Асен, но те, много по-големи от мен, дори не ме забелязваха. Помагаха на татко, работеха с него и много рядко някой от тях се спираше да ми каже нещо, да ме попита за нещо или просто, ей така, да ме заговори.

Постепенно Дорко заякна и започнах да го извеждам на паша. Зелената пролетна трева му харесваше много и той пасеше до насита. Отивах с него до една поляна извън селото, пусках го да пасе, а аз сядах до някое дърво и го гледах. Дорко беше като малко дете, тичаше по поляната, обикаляше, скачаше и след като направеше няколко обиколки в тръс, идваше при мен и ме побутваше леко с муцуната си. Това беше неговият поздрав и сякаш ми казваше: „Виждаш ли колко бързо тичам? Ако искаш може да се надбягваме.” Аз прегръщах голямата му глава и започвах да го галя.

- Как ще се надбягвам с теб? – говорех му, - Та ти си бърз като вятър и никой не може да те стигне, нито да те надбяга. Милвах черната му козина и продължавах да му говоря. – Не си само бърз, а и хубавец. Няма по-красив от теб. Ти си моето малко конче.

А Дорко наистина беше красавец. Краката му - тънки и изящни. Косъмът му загладен и лъскав. Целият черен, само тук-таме се белееха няколко петна, като че ли някой го беше напръскал с боя. Тялото му закръглено и здраво като опънат лък, главата му винаги вдигната, погледът му – умен като на човек. Докато му говорех, почукваше с копито и наостряше уши, сякаш ме слушаше и разбираше всяка моя дума.

Времето минаваше и Дорко ставаше все по-здрав и по-силен. Един ден брат ми Петър реши да го впрегне в каруцата.

- Трябва и той да се научи на работа. Няма само да го храним, да го гледаме и да го държим за изложба – каза бате и започна да го впряга.

Дорко обаче се опъваше, дърпаше се и не се оставяше да бъде впрегнат. Това ядоса бате, той вдигна камшика и започна да го удря. Втурнах се, хванах ръката на бате и закрещях:

- Не го бий! Конете не трябва да се бият! И те са като нас – живи същества.

Ядосан, зачервен от гняв, бате грубо ме изблъска и се развика:

- Я се махай оттук, запъртък! Какво ти разбира главата от коне!

Тесните му сиви очички светеха като очи на невестулка и той сякаш беше готов и мен да набие с камшика. Разплаках се и се скрих вкъщи.

Бате Петър успя да подчини Дорко, да го впряга всеки ден в каруцата и да работи с него. Излизаше сутрин рано с каруцата и събираше млякото по къщите, а после караше гюмовете на мандрата. Когато привечер се връщаше и прибираше коня в конюшнята, аз отивах там и както преди разговарях с Дорко. Галех го и му разказвах какво съм правил през деня и къде съм бил. Дорко сякаш ме очакваше, защото веднага ме докосваше с муцуната си и леко радостно изцвилваше.

Един ден вкъщи настана суматоха. Беше още сутринта, когато няколко мъже внесоха бате Петър на ръце в стаята и го сложиха на леглото.

- Какво е станало? - скочи мама уплашена и пребледняла като платно.

Единият от мъжете каза:

- Конят го ритна и е в безсъзнание.

- Как! Кога? – изпищя мама.

- Дойде на мандрата, започна да разтоварва гюмовете, но нещо се наведе близо до коня и той го изрита в главата. Добре, че бяхме там да му помогнем и да го докараме. Пратихме да извикат доктора.

Дойде и татко разтревожен. Застана до леглото на бате и каза замислен:

- Петре, не трябваше да биеш коня. Конете помнят, не забравят кой ги е бил и си отмъщават.

Слушах тате и си мислех, че сигурно помнят и кой се грижи за тях, и кой ги обича.

- Ще го продам! – отсече тате. – Може да направи и други бели. Още от раждането му не ни върви с този кон.

Исках веднага да скоча и да извикам, че не разрешавам да се продава Дорко, но знаех, че този път тате няма да ме послуша. Беше твърдо решил. Виждаше се по очите му, които блестяха като стоманени ножове.

След седмица тате продаде Дорко и сякаш заедно с коня нещо излетя от сърцето ми и то остана празно. Нещо, което ме топлеше.

После често вечер ходех до конюшнята, където преди беше Дорко, но мястото му си стоеше празно. Все се надявах, че някоя вечер неочаквано той ще се появи и пак ще го видя и прегърна. Знаех, че конете имат силна памет и безпогрешно запомнят къде са живели, къде са били. Сещах се за нашия съсед, чичо Радойко, който обичаше да си попийва. След като изпиеше няколко чашки в кръчмата, той се качваше на каруцата, задрямваше сладко и конят сам го докарваше до вкъщи. Но моят Дорко не се върна и повече никога не го видях, не знаех и на кого тате го продаде. Само понякога го сънувах така, както някога, когато беше конче и безгрижно обикаляше в тръс поляната и сякаш ми казваше: „Хайде да се надбягваме.” Сънувах го като голям черен кон, който не препуска, а лети над земята и под копитата му хвърчат алени искри.

 © Георги Михалков; защитени авторски права

КОЛЕДНА НОЩ

автор: Георги Михалков 

Тази история мама ми я разказвала и знам, че е станало така, защото мама ми го е казвала. Било студена зима. По улиците вятърът гонел снежни облаци. Дворовете зъзнели покрити сякаш с ледени пелерини. Превивали клони голите дървета. Къщите се гушели под бели пухкави каскети, а от комините се виели струйки дим, като че ли дядовци пушели лули.

Мама и аз сме чакали да се върне татко, свити в мазето, където сме живели. Било Коледа, а той закъснявал и мама не знаела какво му се е случило. Мисли като тъмни облаци минавали през главата й: трамвай ли го е бутнал, подхлъзнал ли се е, защото навсякъде било заледено като огледало, или недай си Боже, да е станало нещо по-лошо? Седял съм мълчаливо на леглото, увит в одеяло, защото и в стаята било студено. На три години съм бил, но може би съм разбирал, че мама е неспокойна. Час по час поглеждала през малкото прозорче на мазето, от което се виждали само обувките на хората, които минавали по тротоара, но между тях не били тежките, износени таткови обувки.
Притеснявала се мама не само, че той закъснява, но и защото бил безработен и този ден излязъл рано да търси някаква работа. Тежки времена били. Следвоенни години. Оженили се по време на войната, татко - учител, а мама току-що завършила гимназия. Баба и дядо родителите на татко, имали малка, но хубава къща в квартал "Надежда", но американските самолети - бомбардировачи до основи я разрушила и затова сме живели в мазето.
След години баба ми е казвала, че било страшно, завили сирените като гладни вълчици и кръвта във вените й спряла. Толкова се уплашила, че се вкаменила. Надникнала през прозореца и какво да види, било нощ, а навън светело като бял ден. Над къщите като ураган бучали самолетите и осветявали земята като опашати комети. Баба и дядо едва успели да излязат на двора и бомбите започнали да падат като камъни от небето. Една от тях ударила къщата и я сринала за миг. Рухнала като картонена кутия и потънала в облак прах. Останали само счупени тухли и керемиди. А преди това баба през цялото време се е молила: "Господи Исусе Христе, майчице Света Богородице, нека къщата ми разрушат, но синът ми да поживят, жив и здрав да се върне от фронта." Татко воювал някъде по унгарските земи, и мама, и баба го мислели ден и нощ, не знаели ще остане ли жив. А леля Милка, приятелка и съседка на баба, казваше, че когато завили сирените, тя, преди да излезе на улицата с мъжа си, успяла да остави библията на масата в кухнята и прошепнала: "Моля те, спаси дома ми", и така и станало, бомбите не разрушили тяхната къща.
Жив и здрав татко се върнал от фронта и голяма била радостта на баба, мама и на дядо, но нищо вече нямали, ни дом, ни покъщнина, ни пари. Не се отчаяли, а пак започнали да строят къща. Държавата им дала само едно желязно легло, от полевите военни болници, и в Коледната вечер аз съм се свивал на него, увит в изтъркано войнишко одеяло.
Татко, напуснал училището в Бургас, където бил учител преди войната, и дошли с мама в София, за да помагат на баба и дядо за строежа на новата къща. Но след войната в София работа нямало. Татко ходел насам-натам, питал, разпитвал, но напразно. Работел каквото намери, днес - едно, утре - друго, по строежи, продавал вестници и книги, дори се хванал при един обущар обувки да прави, но тази работа хич не му вървяла и после мама се смееше, че бил толкова сръчен, че ако обущарят за час правел две обувки, татко - едва една. Но от глад не сме умрели. Винаги се намирало по нещо и всяка вечер се връщал у дома я с някой хляб, я с хляб и сирене или пък ако през деня имал повече късмет, купувал и нещо друго.
Бил съм на три години, но безпогрешно съм предчувствал кога точно татко се прибира, заставал съм до малкото прозорче на мазето и съм чакал. Когато влизал, съм се хвърлял на врата му и не съм давал за секунда да ме остави. И татко, и мама казват, че съм бил кротък, но понякога и аз съм правел лудории. Веднъж мама имала много работа, перяла, готвела, а аз съм седял пак на старото войнишко легло и съм играел, но може би ми е доскучало и съм започнал да си пълня ноздрите с накъсани на дребно вестници. Мама случайно се обърнала към мен, очите ми сълзели и вече съм се задушавал. Извикала уплашено, татко скочил, грабнал ме като врабче и както бил по чорапи и по риза тичал, носейки ме чак до поликлиниката, където успели да извадят парчетата вестници, натъпкани в ноздрите ми.
Сигурно тогава двамата много се уплашили, но тази Коледна вечер мама била още по-неспокойна. Татко не идвал и не идвал. Тя гледала през прозорчето и вече очите я болели, сълзели, но не знам от напрягане или от мъка, че навярно всички са си у дома със семействата и близките, а само тя и аз сме сами в тази свята вечер и чакаме да си дойде татко. В стаичката било толкова тихо, че се чували сподавените мамини въздишки. Печката горяла едва-едва, защото ни били малко и въглищата, и дървата, и трябвало да се пестят, а не се знаело зимата кога чак ще си отиде.
Изведнъж мама чула стъпки. Сърцето й замряло като на уплашено зайче. Помислила, че някой идва да й донесе лоша вест за татко. Когато вратата се отворила и татко застанал на прага, побелял от сняг като Дядо Коледа, мама не повярвала на очите си. Върнал се с елха и коледни подаръци. Този ден от сутринта до вечерта пренасял въглища и успял със спечелените пари да купи елха и подаръци за мен и мама. Никога не ми каза мама какви са били подаръците, може би отдавна беше забравила, а и аз не съм се сетил да я питам. Но тази нощ до късно тя и татко украсявали елхата с каквото имат у дома, за да ме зарадват. Не знам много ли съм се радвал, но съм сигурен, че е била чудно красива.
И сега, когато си мисля за всичко това, за онази далечна Коледа, сякаш още виждам на мама и на татко грейналите лица. Виждам смолистите мамини къдрици, очите й - като череши, зачервените страни на татко и горещия му като въглен поглед.

© Георги Михалков; защитени авторски права