Хейтър…, или що е хейтър-субкултура

Убеден съм, че повечето хора знаят, че „хейтър” идва от думата „hate”, която от английски означава „мразя”.

Според Urban Dictionary понятието „хейтър” означава „човек, който не може да бъде щастлив от успехите на другите”. Вместо да се радват на постиженията на хората, те изтъкват тъкмо най-големите им пропуски.

По характер „Хейтърите” не са ревнивци, а по-скоро са злобни хора, в чиято душа се таи омраза / неприязън към заобикалящата ги действителност. Тази омраза провокира в тях словесна агресия не само към конкретна личност, но и към определена група хора, които са постигнали значителни успехи не само в личностен характер, но и в обществена значимост. В конкретната ситуация Хейтърът проявява сериозна словесна атака и критикува злобно.

Като характер, той е човек, който не може да бъде щастлив, когато другите постигат успехи, и вместо да ги поощряват, и да се радват за постиженията им, стигат до ситуацията да изтъкват най-големите им слабости и пропуски. Тяхната омраза е непровокираща и е изразена в атакуваща словесна агресия.

В днешно време думата „хейтър” е широко известна и използвана от много млади хора, които нямат представа за определението и същността на понятието „хейтър”, и кои са в същност истинските „хейтъри”.

Тази особена порода хора са рожба на виртуалното пространство и се чувстват най-добре в него, като в собствени води. Може би се питате „Защо?”. Причината е ясна – за да бъдат в повечето случаи анонимни. Това е тяхната цел.

В днешни времена много хора имат сайтове и блогове, или участват в социалните мрежи. Почти винаги се натъкват на нестандартния субкултурен представител Хейтърът. Негови любими места са форумите, сайтовете, блоговете и най-различни други форми на социалната виртуална комуникация. Могат лесно да се разпознаят, най-вече по начина по който критикуват. Те нямат точно обосновани аргументи в защита на своята критика. Те просто „хейтват”. Целта на тяхната критика е да компрометират авторите, да загубят вяра в себе си, в силата и качеството на своето творчество, и разбира се загуба на вдъхновение.

Както казват мъдреците, „за всяко нещо, има своя лек”.

Разбира се! На първо място хладнокръвно да устоим и тотално да игнорираме подобен род поведение. Само по този начин можем да се отървем от словесната атака и обидите на Хейтъра.

Най-голямата грешка на човека отсреща би могла да бъде отговор на хейтърските нападки. Ето в този момент вече за тях няма по-голямо щастие на света, от това някой да е взел насериозно коментарите им.

Хейтърът, дори и да не е справедлив, но ще намери достатъчно аргументи и правилни думи, за да те смачка психически, и да те откаже от твоите положителни инициативи, и че не ставаш за нищо, дори и като творец.

А сега накратко за тях:

„Хейтърите – негативизъм до последно!

Хейтърите са убедени в правотата и съвършенството на това, което казват. Те смятат, че са особено грамотни и с много добре развито писателско умение. Така те си мислят, че могат да критикуват потребителите и да изливат по изкусен начин своите негативизми.“

Хейтърите просто оплюват, защото искат да бъдат известни, коментирайки болезнени теми и въпроси за много хора. А това очевидно им се удава доста добре.

Бих ги определил като субкултурна прослойка,(контра-култура).

И най-голямата грешка на човека отсреща би могла да бъде отговор на хейтърските нападки. Ето в този момент вече за тях няма по-голямо щастие на света, от това някой да е взел насериозно коментарите им. Човек не бива да обръща прекалено голямо внимание на тази не чак толкова симпатична субкултурна част от обществото.

.

автор: © Николай Пеняшки - Плашков

Добрич

ГОРАТА КАТО РЕСУРС НА ПРИРОДАТА И НЕЙНОТО ОПАЗВАНЕ

Гората като природна даденост винаги е вдъхновявала и вълнувала всеки един от нас с изящната си красота, и всичките нейни дадености, които са от съществено значение за живота. Нейните божествено красиви пейзажи и благоуханните цветя, и билки са били винаги отклик в българските митове и легенди; и в произведенията на много творци на литературата, и изкуството.

    Смесените широколистни и иглолистни гори оформят множество ме-ста за отдих, санаториуми и балнеосанаториуми.

    Гората е от съществено значение за човека, неговото здраве, стопанска дейност и отдих за много туристи – български и чужди. Всичко това води до осъзнаване за неограничените възможности на горските масиви и природните дадености като място на възобновяеми и нови алтернативни  енергийни източници.

    Тя е като основен ресурс на природата и привлича вниманието на обществото за опазване на околната среда и решаване на проблемите на енергоснабдяването; вятър и слънце.

    Изключително важно значение е осъзнаването на необходимостта от разумното използване на горските ресурси и опазването на екосистемата.

   Трябва всички ние да се пренастроим, т.е. да се изчистим от пагубните „стари ценности” и „навици” които са страшна тирания, тегнеща над на-родите.

    Затриването на ценности като за по-добро възпитание, морал, достойн-ство, авторитет, за учение, справедливост и други, води до отдалечаване на личността от здравното и проспериращо „микро” и „макро” общество. Всичко това води до неправилно отношение към природни дадености и опазване на околната среда. Хвърлят се всевъзможни боклуци по улиците, булевардите, градските паркове и горите.

    Замърсяването на околната среда, породено от небрежността и нехай-ството на човешките индивиди, от различни фабрики, предприятия и все още съществуващи химико-технологични заводи, и фармацевтични предприятия води до изключителна вреда за нашето здраве, околната среда, и почвата, които раждат нашата храна. Тя е извор и на водата, която пием ние и животните, които дават необходимата за нас храна. Това е така, защото както ние, така и животните зависим от гората и природата като цяло.

    Друг значително важен проблем е незаконното изсичане на горските

масиви от разни бракониери с цел забогатяване. Тук е важен моментът , да се води отговорна и безмилостна борба от контролните и охранителните органи, с цел опазване на така необходимите за всички нас гори и горски масиви.

    Колкото по-навреме поемем отговорността за опазване на горите и при-родата като цяло, толкова по-навреме ще намалим вероятността от еко-логична катастрофа.

    Въпреки това, много трудно може да се спре технологично-икономически просперитет на света, но реално казано това е невъзможно и никога няма стане.

    Този изключително важен проблем за „глобалната екология” е от световен аспект и е водеща „еко-политика”.

    Единственият шанс е въвеждането на авангардни-екологични техноло-гии, които да са в полза на цялото човечество, флората и фауната на планетата Земя.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

10.10. 2013 г.

Есето е включено в списание „КРАЕЗНАНИЕ”, издание на дружество на краеведите „Отец Павел Атанасов” и на Клуб „Родинознание” – гр. Добрич

Какво е мястото на писаното слово в днешния забързан свят?

Когато говоря за писаното слово, за неговото тълкуване, значимост, място в обществото и общественото развитие, бих го определил като пъзел, поради неговата разнопосочност от послания, то трябва да намери своя читател или публика. Имам предвид различните възрасти, прослойки в обществото с техните изисквания, вълнения, стремежи и взаимоотношения.
Писменото слово, това е книжното тяло – книгата.
За да си отговорим на въпроса, има ли място книгата в днешния забързан свят – света на свръхтехнологиите и компютрите, най-напред трябва да сме наясно с въпроса: „Какво е книгата?”
Книгата – „художествена, техническа, икономическа и т.н.” е извор на знания, които ще обогатяват нашия кръгозор, и ще ни служат за цял живот в нашата работа, за да се чувстваме качествени хора и достойни граждани.
Тя е дала мъдрост на нашите родители, дедите и прадедите ни. Книжното тяло е прозорец към вселената, света и ни дава възможност за откриване на нови светове, да се вгледаме в себе си, да опознаем и разгадаем както своя, така и заобикалящия ни свят. Книжното тяло ни разкрива един коренно различен свят, в сравнение с този, който живеем.
Книгата обогатява нашата култура, формира мирогледа, съзнанието, подобрява речта на човека в писмена и наративна форма.
Книгата е израз и на еволюцията на човешкия ум. На база на еволюцията на човешкия ум, се развива и усъвършенства книгата – от глинената плочка, папирус, пергаментов свитък до съвременния ù вид, включително и електронен вариант.
Терминът „книга” в днешния съвременен век на глобални технологии е тъждествен с така наречената on-line книга.
Световната класическа литература предлага изключителни творби, които са образец за истинска културна ценност. Българските книги са неразделна част от съкровищницата на човечеството. Едно от тези незабравими произведения е „История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски, която е изключително и неоспоримо доказателство за силата и достойнството на писаното слово.
В днешния забързан и динамичен век въпреки съществуването на множество медии, вестници и списания, книгата заема своето достойно място. Въпреки динамичното развитие на методите и средствата за масова комуникация и информираност, удоволствието да се прочете една книга остава на първо място. Универсалността на една стойностна литературна книга не може да бъде заменена от какъвто и да е информационен носител или предаване.
Художествената литература оказва изключително важно значение върху мисленето, начина на живот, общуването и взаимоотношенията между различни прослойки в обществото. Тя повишава нивото на културата, която е огледало на всеки народ.

© Николай Пеняшки – Плашков

P.S. Това есе е включено в книгата ми: "ЗА ЖИВОТА И ИЗКУСТВОТО"

ЖИВОТЪТ НАЧИН НА УПОТРЕБА

Всичко което ни заобикаля определя начина на живот и мисловния процес. Анализирайки моментите които ни съпътстват и нещата около нас, помага да определяме, и подобряваме битието си…
Следователно този процес е тясно свързан със заобикалящите ни материални неща, които са жизнено необходими за нашето съществуване и задоволяване на духовните потребности. С една дума, съдържанието и необходимостта за живот, развитие, усъвършенстване, дори себевъзпроизвеждане, определя всичко, и то е най-важното.
Определят се настоящите психологически, естетически норми на поведение, дори и моментните философски настроения.
Всеки притежава своето духовно съдържание, а причините за това са най-различни, дори и от материален характер. Бедният човек се бори как да живее, камо ли да мисли за духовно богатство… Този проблем е доста болезнен за много хора, но въпреки това някои от тях желаят да усетят красотата на духовното богатство.
Така, че начинът на живот е не само индивидуален, но и социален, със своите отговорности и задължения.
Нека погледнем на битието с векове назад. Тогава древният човек е имал своята алтернатива, определяща начина му на живот. Използвал е природните ресурси за своето съществуване.
Ясна е формулировката, че мислещият човек от първобитното общество до съвременното ни развитие, със своите познания и практика употребява природата около себе си съгласно своите възможности, за да живее по – добре.
Човекът е част от природата – създаден от нея, за да извърви своя път и извърши това което трябва.
Говорейки за живота в пълния му смисъл, гледаме на него в глобален аспект, дори и неговите природни закони.
Ние сме частица от Вселената, която употребяваме, за своето съществуване и развитие.
Налице е следната мисъл на Тит Лукреции, който казва: „Най-после, понеже ние виждаме, че обработените места, превъзхождат необработените и дават на трудещия се по – добри плодове, явно е, че в земята има първични начала на нещата, които ние подбуждаме към живот, когато превръщаме с палешника плодородната почва и разработваме земята. Ако те не съществуваха, ти щеше да видиш всичко да става без нашия труд, от само себе си и много по-добре.
Нека добавя тук и това: Природата разлага всяко тяло пак на неговите елементи, но никога не го унищожава напълно…“
Жалко, че в днешния 21 век, цивилизованият човек работи както за своето самоусъвършенстване, подобряване на битието, така и собственото си унищожение. А то трудно може да се предотврати, но не и невъзможно… Не ни остава нищо друго освен вярата. 

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Добрич; 2006 г. 

КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКО

автор: ГЕОРГИ МАРКОВ 

„Върви, народе възродени,

към светли бъднини върви.

С книжовността, таз сила нова,

съдбините си обнови...“

Слушали ли сте нестройните гласчета на децата от предучилищна възраст, когато се мъчат да произнесат дългите непознати думи, гледали ли сте смутените им личица, когато объркат мелодията или се запънат на „книжовността“, и светлината в очите им, когато всичко тръгне плавно и в нестройния хор звънне още едно гласче? Слушали ли сте звуците на многото ученически музики, близки и далечни, свирещи едновременно разни части на мелодията, всяка ехо една на друга, като че цялата тази музика, гласове и шум извират отвред, от простора, от слънцето и от дъжда. Не ви ли е къпал този толкова чест Кирило-Методиевски дъжд? Забелязали ли сте, че това е денят, когато природата е най-зелена и слънцето е най-весело. Мислили ли сте, че целият този оптимизъм и светлина винаги идват като някакво начало, макар че учебната година е пред края, вие не можете да избегнете чувството за начало. Начало на узряване, начало на възмъжаване, начало на учене, начало на живеене.

С чудната песен на Панайот Пипков вървяха и вървят децата, учениците, студентите, всички, които се учат и ония, които ги учат, вървят ония, които знаят, и ония, които не знаят, и сигурно няма възрастен българин, който този ден да не види себе си в някакъв отдавна забравен Кирило-Методиевски ден. Това си е чисто български празник, роден, наш и прикаченият му днес етикет, че бил ден на славянската просвета и култура е малко нещо обиден. Може би това обяснение е нужно за съветския посланик в София, но то не е нужно на нито един българин. Както не ни е нужно да знаем дали братята Кирил и Методий са били гърци, българи, славяни или китайци. Важното и чудесното е, че с азбуката, която те са ни дали, народният поет е написал мъдрото си пожелание:

„С книжовността, таз сила нова,

съдбините си обнови.“

С книжовността. Не с меча, не с куршума, не с юмрука, не с дивата физическа сила, нито със слепия фанатизъм, не с покорната неграмотност, а с книжовността! И това не е ритмическо хрумване на поета, а отглас на вековната и дълбоката народна вяра в „книжовността, таз сила нова“, отглас на една толкова рядка и странна любов към знанието и просветата. Съвсем не искам да кажа, че у нас винаги е имало само ученолюбиви хора (вероятно те не са повече или по-малко, отколкото при всеки друг народ), но духът на ученолюбието е бил винаги най-уважаван гост. Ако тръгнем назад в историята, ние ще го срещнем още в самото начало, още при Климент и Наум, чуйте словото на Йоан Екзарх и толкова целомъдрената и чиста реч на Черноризец Храбър, минете през робството и вижте как един език буйно и стремглаво расте от Софроний Врачански до Вазов, вижте неподражаемата светлина на читалищата, болезнената привързаност към училището, особеното място на българския учител и огромната любознателност на българина към света, към познанието, към собственото преосмисляне на житейски факти и чужда мъдрост.

Всичко голямо, хубаво и красиво в нашата история е дошло „с книжовността, таз сила нова“.

И обратното – всички нещастия са тясно свързани с невежеството, глупостта, злобата и душевната нищета, които са прогонвали духа на книжовността или са го заменяли с някаква обидна злоупотреба с азбуката на Кирил и Методий.

Наистина от другата страна на историческия кантар стои с цялата си тежест невежеството, стоят духовните потомци на ония, които преди десет века са смятали Кирил и Методий за гръцки идеологически диверсанти и които наистина са предпочитали да се изразяват с езика на конете или кучетата, стои мракът на средновековния фанатизъм на покорството и преклонението, стои злата ирония на духовното еничарство и на така разпространеното в ново време интелектуално ибрикчийство. Опразненото място на мислителя винаги е било заемано от бича на изпълнителя.

Мисля си, че култът към знание и просвета, така разпространен в нашия народ, идва като естествена реакция и противопоставяне на жестоките злини, които ни е нанесло невежеството. Наистина нищо друго не е докарало повече злини на България, отколкото честите триумфи на отчайващото невежество, особено на ония, които гаврата на историята е посочила (или назначила) за водачи.

Конфликтът е по-стар от света. Това е конфликтът между светлина и мрак, между Бог и Дявол, между огън и вода, между сътворение и разрушение. Но в житието на нашия народ този конфликт винаги е бил много остър, непримирим. Равносметката, която днес можем да направим, не е съвсем розова. Не става въпрос само за това, че невежеството е въведено (както се казва) като официално оръжие и е поощрявано като най-драгоценно качество от съществуващата политическа система, а става въпрос за тази стихия на черни сили, която докара до отчаяние един Пенчо Славейков, за да моли Бога в Брунате да не остави костите му в „онази варварска страна“.

Хората, които прогониха Пенчо Славейков, не бяха съвременни партийци, а българи. Българи бяха тия, които изгониха Захари Стоянов, ония, които дори не си свалиха шапките при смъртта на Любен Каравелов, същите, които убиха Гео Милев, Христо Ясенов и Вапцаров. Българи бяха всички ония, които преследваха любовта към светлината, всички ония, опиянени от властта си нещастници, които мислеха и мислят, че с изгарянето на книги, забраняването на филми и пиеси, унищожаването на картини ще постигнат хармоничния мрак на собствената си стабилност.

Но кои са облаците в Кирило-Методиевския ден? Кои са черните ангели на невежеството? Кои са силите, които стоят на пътя на цял народ и създават неговата собствена драма?

Невежеството най-напред е самоотказването на човек да се учи, което е самоотказване на човек да разбира. Има си такъв вид хора с мънички мозъчета и с още по-мънички сърца, за които цялото познание се изчерпва със знаенето и повтарянето на съответното „Отче наш“ – преди и след ядене. Хора, които многообразието на света, седемте цвята на дъгата и ръста на пространството – плашат. Не зная доколко това е наследствено и доколко е придобито, но явно ние си имаме достатъчно от тях. И понеже тъкмо страхът от света и живота е основното чувство у тях, тези невежи граждани търсят закрила у други като тях – и така възниква голямото страшното общество на невежите, партията на невежите, обединени от някакво „Отче наш“. Отказът да се учиш е отказ да разбираш другите, е отказ да разбираш и себе си. Тези граждани нямат никакви сериозни проблеми освен един – как да продължат да бранят дуварите на своето невежество. И най-резултатната стратегия на тази отбрана е – като се заставят и другите да не учат, тоест като се поощри невежеството във всичките му форми.

Може би звучи прекалено парадоксално като кажа, че невежеството има също своите училища, има своите университети, своите институти и академии, чиято единствена цел е да култивира, развива и насърчава с всички средства невежеството. Те имат и своята култура, имат своите писатели, имат своите художници, имат своите режисьори и актьори. Използвайки силата на страхотния си съюз невежите си създават царство на неграмотността.

За разлика от първите турци, сломили Второто българско царство и просто избили цялата българска интелигенция на онова време, съвременните невежи работят по далече по-съвършена и резултатна система. Липсата на българска интелигенция през годините на робството доведе до невижданото развитие и създаване на огромния и мощен национален епос, който съхрани живото слово на кирило-методиевската азбука. Днес грешката на турците е избягната. Сеченето на глави не върши работа. Много по-съвременна е системата на онеграмотяването чрез същата азбука, чрез същите слова, чрез училища и учители.

Ако някогашните невежи са настоявали, че Земята е плоска и дъжд вали, докато Господ мие дъските на рая, днешните невежи се съобразяват с безспорното, те са в крак с науката и с техниката, но крилата на мисълта са добре подрязвани, за да не лети далече, за да не изневерява на закона на невежеството.

Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако вие сте талантлив в коя да е област, има да минете през хиляди препятствия, за да намерите признание или утвърждаване, но ако вие сте явен или полуявен бездарник, тогава от всички страни се помага да развиете таланта на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. Нека тези, които смятат, че преувеличавам, се огледат наоколо. Колко много техни познати са направили академична или друга кариера само чрез повтарянето на „Отче наш“ и чрез отказа да се учат, да разбират и да видят света „отвъд долната махала“.

Казват, че едно дете на петгодишна възраст задава средно осемстотин въпроса на ден. И това е може би най-позитивната черта у човека. Гражданите от стройните редици на невежеството не задават никакви въпроси. Те знаят всичко, те не се интересуват от нищо, те си имат теория на невежеството, която е закачила етикети навред. Етикетите са отговор, който трябва да бъде заучен. Вие просто запомняте тези отговори и всичко е съвсем просто. Теорията на невежеството ви е снабдила с всичко необходимо, за да ви спести мисленето.

Така вместо истинската литература на питащия, на търсещия, на терзания от съмнения и въпроси човек идва псевдолитературата – тази на отговора, който е лозунг. Вгледайте се в цялата ни днешна поезия, тя е просто многогласово повторение на едни и същи лозунги. Литературата на невежеството не разрешава никакви Хамлетовци. Тя дори не позволява милото съмнение на Иванчо Йотата.

И тази литература е написана със свещената азбука на Кирил и Методий.

Но все пак и в царството на невежеството има някакъв първичен, детски интерес (интерес на осемстотинте въпроса), който наивни и невинни глави задават. Как да се убие този интерес, как да се накарат тия млади граждани да не задават въпроси, а да гълтат готовите отговори. Разковничето се нарича полузнанието или полуинтелигентността. Колко пъти, вече не помня, съм слушал тези магистри на полузнанието, тези също съзнателно култивирани интелектуални позьори, чието съществуване само сгъстява мрака на общата неграмотност. Господи, нашият чудесен, обикновен неграмотен селянин от началото на века е просто светец със своето уважение към науката в сравнение с тези богато окичени със звания (но без призвания) всевъзможни културтрегери, които всичко могат да ви кажат, всичко да ви обяснят и за които няма тайна в света. Да, последното е много характерно – теорията на невежеството не разрешава съществуването на никакви тайни. Тайна – значи въпрос, значи интерес. Следователно – няма тайни, всичко е обяснено „издълбоко и изтънко“.

Ако светът на победилото невежество спира развитието на духовните сили на един народ, то какво тогава да кажем за пропастите, които то дълбае между един човек и друг човек, как то стимулира неразбирането на хората и оттам омразата, зложелателството, завистта, подлостта и други подобни добродетели. Ако разберете един човек, вие не можете да го мразите, независимо колко ви е приятен или неприятен... но омразата е задължителен атрибут на невежеството...

Тъжни мисли в един светъл ден. Защото въпросът не е за броя на студентите в университетите или за колко книги е написал тази седмица писателят Стефан Поптонев, нито колко зрители са видели постановката на „Арко Ирис“, нито колко пари са отпуснали на издателствата, а въпросът е за „книжовността, таз сила нова“.

Въпросът е за човешката необходимост да задава осемстотин въпроса на ден и да иска да знае всичко, и да пита, докато не го научи. Тази необходимост създаде цялата световна цивилизация и тя тласна ръцете на Кирил и Методий да напишат азбуката.

Защото и по тяхна време невежеството бе най-страшната напаст.

Текстът, излъчен по радио „Дойче веле“, 1974, се печата за първи път в списание "Литературни Балкани" и е предоставен за публикуване от братовчеда на писателя Любен Марков.

КОЙ СЪЗДАДЕ ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД

автор: ГЕОРГИ МАРКОВ 

Преди няколко месеца група български туристи пристигна в една западна страна. По време на престоя им 4 души се отлъчиха от групата и поискаха от местните власти разрешение да останат в страната. И четиримата бяха младежи, очевидно нямаха никакви политически причини за решението си да не се завърнат в България и в тая светлина тяхната постъпка може да се смята като реакция срещу паспортната полицейщина на системата, при която са живели. При нормални обстоятелства тяхната постъпка не би изглеждала по-драматична от решението на един бургазлия да стои две седмици в София. Но в случая и четиримата преживяваха оставането си на Запад като най-решаващ и съдбоносен момент в живота. Явно общата причина за всичко това беше тяхното убеждение, че тук те ще бъдат приети много добре и ще получат приятен, богат и щастлив живот. Въпросът е как те си бяха създали това убеждение или кой им го беше внушил, защото, доколкото ми е известно, никой вестник, радиостанция, какъв да е обществен институт на Запад никога не е обещавал подобни съблазни на хората от Изток.

Ощи при първия контакт младежите бяха изненадани, че полицейските власти, до които се бяха отнесли, не разтвориха ръце, за да ги прегърнат като дългоочаквани гости, нито изглеждаха много възхитени от желанието им да скъсат с комунизма. Беше им дадено разрешение за продължаване на престоя им в страната. След това отлъчилите се трябваше сами да се оправят в живота, като временно им се обезпечаваха покрив и храна. Оттук започнаха разочарованията на момчетата. Те се намериха в свят, където всеки гражданин беше зает със собствените си проблеми, където животът протичаше в борба за съществуване и богатото съдържание на витрините на магазините не беше израз на благотворителност. Само в няколко дни младежите трябваше да разберат, че те са жертви на една огромна идеологична лъжа и на собствената си наивност. И те си спомняха последния път, когато им беше повторена лъжата: чиновника в паспортния отдел на МВР, който по силата на правилата трябваше да връчи лично паспорта на всеки пътуващ. И как този чиновник им даваше наставления как да се държат, когато при тях дойдат български емигранти или разни агенти, за да ги увещават да напуснат чудесната си родина и да предадат светлите комунистически идеали, за да служат на капитализма и империализма. И как тези агенти щяха да обещаят на младежите купища пари, валута по избор, автомобили, вили, яхти... И как истинският патриот трябва с презрение да отхвърли тези изкушения.

Те си спомняха също разказите на не един и двама пътуващи български функционери - как в купето им след Триест или преди Виена се качили някакви субекти и започнали да ги придумват да останат завинаги на Запад. Лично пред мен един злощастен български писател, който беше изпратен в Рим по някаква филмова работа, разказваше гордо в Клуба на журналистите как италианците са му предлагали договори, купища пари и какво ли не само за да останел да работи за тях, но той гордо отказал, вероятно от любов към кебапчетата и киселото мляко.

Но в случая мен не ме интересува параноичният характер на подобни изявления, нито как взаимно надлъгващи се граждани декларират партийната си привързаност и национално съзнание чрез митологични съблазнителки, които Западът специално развъжда, за да отнеме родината на някой Ганчо. По-важна е съдбата на тия излъгани и самоизлъгани младежи, които внезапно откриват, че тук никой не им обръща внимание, че никому не са притрябвали, че никой няма никакъв интерес да се заселват в страната му, че по улиците на западните градове не са разпилени долари, които чакат някое момче от Бусманци да мине да ги събере (понеже лордовете ги мързи да се навеждат). Единственото, на което могат да разчитат, е известна толерантност и свободата да се оправят както намерят за добре. Изходът е работа, благоприятна за специалиста и не особено привлекателна за неспециалиста.

Началото на истинската драма на бегълците е самотата. Като се знае пословичната привързаност на българи към приятели, роднини, дом, всеки може да си представи горчивината на самотните часове. Липсата на близки, незнаенето на езика и невъзможността за нормално общуване, липсата на чувство за сигурност, страхът за непоправимостта на онова, което са сторили, съмнението в способността си да започнат друг вид живот - всичко това е предостатъчно, за да ги изпрати обратно пред вратите на българското посолство, за да молят за прошка. И където, разбира се, друг апостол на лъжата издевателствува над тях, като им пее „Мило родино“.

Затова аз разбирам двете момчета, които се завърнаха. Но разбирам още по-добре и двете, които останаха.

Нека се попитаме - кой създаде тяхната илюзия, че на Запад те ще намерят щастлив и лесен живот? Как така се стигна дотам, че Западът за всеки български гражданин да бъде синоним на охолство и блаженство? Откъде дойде това чувство, че ако в София кажеш, че си обядвал с един италианец, всеки да смята, че това непременно е бил Адриано Оливети, макар в действителност да е някой беден сицилианец? Защо, когато се каже, че някой отива в западна страна, се смята, че отива в рая? Защо сума ти български патриоти ще се избият помежду си кой да грабне дипломатическо място на Запад? Защо? Защо? А и не само в България. Преди няколко години в Москва руски приятели ме поканиха на гости у тях, като ми казаха, че ще бъда черпен с нещо изключително. Бяха интелектуалци, образовани и културни хора. И домът им беше пълен с гости, които също бяха поканени да вкусят свещетоно, мистериозното питие... кока-кола! Може да изглежда смешно, но някой отнякъде беше донесъл бутилка кока-кола и ние трябваше да я опитаме горе-долу така, както се взима причастие. Тъжно.

Години наред българските вестници, радио, телевизия и всевъзможни пропагандни институти създават напълно превратни впечатления за живота на Запад чрез грубо тенденциозните си и неверни информации. Нека само вземем последната информация на Радио Москва за миньорската стачка в Англия и кризата с електрическата анергия. Руските слушатели бяха информирани, че хората в Лондон горят мебелите си за отопление, което, разбира се, едва ли някой е повярвал. Вместо обективно отразяване на една действително сериозна стопанска криза пропагандната машина на Изток съчинява евтини лъжи. В резултат - никой не вярва. И дори когато случайно някаква информация е достоверна, читателите пак не я вярват. Мога с положителност да твърдя, че не познавам гражданин, било то партиен член или не, който да вярва на официалната информация в собствената си страна. Но което е още по-лошо, хората приемат нещата точно наопаки. Така че невярната информация в едната посока създава невярна картина в другата посока. Колкото повече българските вестници и радио говорят за тежкото, бедствено положение на трудещите се на Запад, толкова повече обикновените хора у нас си мислят, че онези на Запад живеят фантастично добре. Само така може да се обясни този невероятен ефект, който постигна цялата партийна пропаганда - като превърна Запада в култ. Мисля, че ако всички западни пропагандни инструменти се бяха опитали да работят в същата насока, те никога не можеха да постигнат този успех, изработен от идеологическите им противници. Не искам да засягам преклонението пред всевъзможните предмети, произведени на Запад, от леките коли до чорапогащниците. Това е друга голяма тема. Сега говорим само за информацията, която, основана на приказката за лъжливото овчарче, постига обратни резултати, създава митологични представи за някаква обетована земя. Така че в края на краищата Западът няма по-предан пропагандатор от днешната партийна пропаганда.

Нека само за миг си представим какво би било, ако българските граждани имаха достъп до чуждите вестници, ако не се заглушаваха радиопредаванията на български език, макар и неприятни на режима. От Радио Лондон българският слушател щеше да научи точната и обективна истина за положението на миньорите в Англия, щеше да чуе директни документални предавания от техни митинги, щеше да добие ясна представа за положението на работническата класа тук, с всички плюсове и минуси, щеше да узнае колко зле е платен трудът на медицинските сестри например. Тези проблеми са върху челните страници на всички вестници, осветявани от най-различен ъгъл. Или ако българите можеха да имат френски вестници, щяха да научат за тежката картина на живота в областта на Кале. Или пък от Италия щяха да имат представа за положението на селяните в Сицилия, или на металоработниците, което не е никак розово. Те щяха да узнаят, че навсякъде се води борба за живот, че нерядко материалните условия са дори по-лоши от българските, макар по принцип светът да е съвсем различен. И може би тогава мечтателите за лесен, безусилен живот щяха да бъдат по-малко.

Но още по-добре би било, ако всеки имаше възможност да пътува и сам да види, както например е днес с югославяните. Тогава култът моментално ще изчезне, защото всеки ще се сблъска с явна действителност. Определено казано, вторият институт, който създава западния култ в България, е паспортният отдел при МВР. Знае се, че забранените плодове са най-сладки. Няма човек у нас, който да не мечтае да посети „дивия Запад“, нещо повече - има хора, които са посветили целия си живот на борба за паспорт. Паспорт, който не значи нито родоотстъпничество, нито предателство, нито шпионско завербуване, а нормална човешка необходимост да се види светът, което пък се изразява с купуването на ножчета за бръснене или дамски чорапи на някой евтин пазар. И в този смисъл прозападният култ сред българските граждани е друг резултат на врагоманията, за която вече говорихме.

Разбира се, четирите момчета, които напуснаха България, са типични представители на ония заблудени и заблуждавани млади хора, които са тръгнали да търсят „мекото на хляба“ - наивен авантюризъм, чиято цена може да бъде твърде висока.

ПОСЛЕДНАТА ТАЙНА

автор: ГЕОРГИ МАРКОВ

Заглавието на книгата на лорд Беттел „Последната тайна“ е извлечено от следния пасаж от „АРХИПЕЛАГ ГУЛАГ“ на Александър Солженицин: „Изненадващо е, че на Запад, където политически тайни не могат да бъдат укривани дълго време, тъй като те неизбежно биват отпечатвани или разкривани, тайната на ТОЗИ особен акт на предателство е била много добре и внимателно укривана от британското и американското правителства. Това наистина е последната тайна, или една от последните тайни на Втората световна война. Срещайки често тези хора по лагерите, аз не можех да повярвам, че обществото на Запад не знае нищо за действията на Западните правителства, за масовото предаване на обикновени руски хора на изтребление и смърт.“

Книгата на лорд Беттел „Последната тайна“ ни разказва в строга документална повествувателност една от най-чудовищните страници на историята през този век - насилственото репартриране на повече от 2 милиона руси, украинци, казаци, калмици и други, които по време на войната са се намирали в Германия като военнопленници или като работници, и някои от които са били на германска страна. Това репатриране е станало по силата на едно тайно споразумение, подписано в Ялта от Сталин, Рузвелт и Чърчил, споразумение, което хвърля огромно петно върху хуманистичните претенции на западната цивилизация, която, за да угоди на един сатрап, погазва свещени нравствени принципи.

Нека кажа направо, че книгата на Беттел оказа върху мен по-голямо въздействие отколкото дори „Архипелаг Гулаг“. Защото ако книгата на Солженицин е трагичен летопис за престъпленията на един маниакален убиец и диващината на неговите последователи, то книгата на Беттел е книга за падението и безсъвестното отношение на западните правителства и не оставя никакви илюзии, че при подобни обстоятелства те не биха постъпили по подобен начин. Прочитът на тази книга ме втресе, макар нейното появяване да е изблик на самокритика и може би разкаяние.

Както вече казах, „Последната тайна“ е написана строго документално, като се позовава главно на документи на английското правителство, в което лорд Беттел е бил за известно време младши министър, както и на множество показания на очевидци, като английските офицери за свръзка и офицерите от апарата за репатрирането. Тази документална студенина на книгата й придава най-голяма убедителност.

Когато през 1941 година армиите на Хитлер завладяха огромна част от Съветския съюз, милиони съветски войници от всякакви националности попаднаха в германски плен. Голям брой от тях, изправени пред тежките условия на пленническите лагери, се съгласиха да станат работници в Германия, докато други, които имаха стари сметки с комунистическата власт, като казаците, направо и ентусиазирано изявиха желание да се бият срещу Сталин. Тук човек може да види първото лекомислие и глупост на общественото мнение на Запад, което, залюляно в левичарската люлка на тридесетте години, никога не е проумяло какво става в Съветския съюз, за да може да си зададе съвсем нормалния въпрос: “Защо милиони съветски хора всъщност посрещнаха германските войски като освободители и защо стотици хиляди се присъединиха към тях, за да смажат съветската защита? Това не се случи нито с френски, нито с английски, нито с американски военнопленници. Съвсем неубедително е да се приписва всичко било на германската пропаганда, било на нациската жестокост, а да се отминава твърде неудобния факт, че Англия и Америка всъщност бяха съюзници на дявола.

С приближаването на края на войната, все по-голям брой от тези „съветски“ граждани, намиращи се било принудително, било доброволно на германска територия, падат в ръцете на съюзническите войски. Първият въпрос, който възниква, е как те да бъдат третирани? Като врагове или като военнопленници на съюзна държава? И тъкмо навреме, в Ялта, Сталин предявява абсолютно право над тях. Западните съюзници се съгласяват с искането на генералисимуса и особено недостойна чиновническо-угодническа роля играе тогавашният министър на външните работи на Великобритания Антони Идън. Той е този, който ще заповяда първото насилствено репатриране на 10 хиляди души с кораб до Мурманск. Споразумението е всички военнопленници, които са съветски граждани, да бъдат репатрирани независимо дали те искат или не искат. Така редактирано споразумението отваря известна вратичка, която само американците се опитват да държат отворена, а именно, че всеки който претендира, че не е съветски гражданин, не подлежи на репатриране. Последното предизвиква силна реакция от старана на Съветския съюз, който пък държи в ръцете си десетки хиляди западни военнопленници, заловени при завладяването на германските пленнически лагери в Полша и Източна Германия. Лорд Беттел обяснява, че единственото сериозно оправдание, с което и тогава, и днес западните дипломати се опитват да защитят стореното от тях, е именно страхът, че Съветският съюз никога не ще им предаде собствените военнопленници, ако те не предадат неговите. След хвърлянето на американската атомна бомба над Хирошима, човек не може да повярва на такова скърпено обяснение. Човек се приближава до истината, като чете за коленопреклонното отношение на Идън към Сталин.

И така, против волята на огромното мнозинство от тези съветски граждани, те биват насилствено качвани на кораби и откарвани за Съветския съюз. Всяко заминаване на кораб се съпровожда с опити за бягства, опити за самоубийства, хора си прерязват гърлата със счупени бутилки, при преминаването на Босфора имаме всеки път масово скачане от борда на всеки, който знае да плува - и който, разбира се, акуратно е задържан от турската полиция и върнат отново на кораба. Човек въздъхва, когато някакъв отчаян смелчага успява да избяга при Гибралтар. Английски и американски войници конвоират милиони хора към тяхната смърт. Нима това действие не е равностойно на Дахау или Аушвиц?

Потресаващ е докладът на британския офицер за свръзка Юматов, който като преводач придружава един от корабите до Одеса. Още със слизането на брега, вместо да бъдат посрещнати човешки, бившите военнопленници биват отвеждани в един склад край кея, където стрелят автомати. По-късно Юматов съм прониква в склада и вижда кървавата баня. Връщайки се обратно във Великобритания, той отказва да работи повече в това поделение. На военнопленниците, все още в английски лагери, се казва, че онези от полски произход няма да бъдат репатрирани. Изведнъж всеки се обявява за поляк и човек чете за комисията, която изпитва човек по човек, за да отдели поляците от русите. Или да вземем историята със Сидоров, който е работник в Германия и малко преди падането й се оженва, и попада с жена си в английски пленнически лагер. Ражда им се дете. Сидорови не желаят за нищо на света да се върнат в Русия. По една случайност общественото мнение бива скандализирано, тайното споразумение заплашва да излезе наяве и Сидорови са единствените, които успяват да останат във Великобритания.

Може би най-жестоката и най-страшната история е тази на казаците.Това са традиционните противници на съветската власт. От гледна точка на Съветския съюз, те са предатели. От гледна точка на собствената си нация, те са герой. Казаците са буйни, непокорни чада, при това с великолепна дисциплина. Техният конен корпус се предава на западните съюзници без съпротива, защото те заявяват, че врагът им е Съветският съюз. Биват настанени в лагери в Автрия заедно с жените и децата си - около 25 хиляди души. На всички бива казано, че те не ще бъдат репатрирани. Но след това английското командване поканва на конференция всички офицери 1500 на брой, и ги задържа, за да ги предаде на съветските власти. Никой не може да каже колко казашки офицери в тази страшна нощ са се самоубили. На другия ден, когато съветските камиони пристигат, се разиграва една от най-трагичните сцени на казашката драма. Представете си всички тия мъже, родени войници, коленичили, за да изпеят последното Отче наш. След което започва истинска ръкопашна битка между тях и въоръжените им английски пазачи. Накрая те са качени на камионите, начело с генерал Доманов, и откарани към другата, по-страшната смърт.

Книгата на лорд Беттел е един безпорно смел отчет за западното съучастничество и принос към едно от най-големите злодейства, които историята познава. И тя сякаш идва да напомни и предупреди правителства и общество за отговорността, която Западът носи за съхраняването на човешкия облик на тази нещастна планета.

 

ЗА ВАЖНИТЕ НЕЩА ОТ ЖИВОТА

Споменавайки за важните неща в живота, всеки един от нас трябва да се замисли най-напред за приоритетите, които ни съпътстват докато сме живи и не бива да ги загърбваме.
Всички знаем, че на първо място в живота е семейството и редом с него любовта, уважението и толерантността.
Не бива да забравяме, че живота не е само красота и осеян с цветя и рози. Пътят до всичко това е изпълнен с трудности; камъни, тръни, дълбоки ями и какво ли още не...
Но не е само това.
Човек се учи още от утробата на майката, като бебе и така - до края на живота си, и винаги има с какво да допълва празнотите, дори никога не ще ги допълни.
Не напразно бащата на философията Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам.” Самият той заедно с Платон, полагат основите на философията.
Сократ се стреми да подтикне хората, да размишляват над своите постъпки, над разбиранията си за морала. Неговата максима ''аз знам, че нищо не знам'' е израз на желанието му да се отърси от традиционните мнения и сам да премисли моралните ценности.
Всеки човек общувайки с другите, търси правилните отговори и определение за понятията като "Добро", "Справедливост" и "Достойнство".
В добродетелта се крие вечната истина, че човешкото познание е безгранично и колкото повече научаваме, разбираме, че предстои още много какво да научим.
Трудно е да се живее с изненадите, които ни преследват. Животът ни кара да прекарваме стотици часове в мислене и разрешаване на различни проблеми от всякакво естество. И когато даден проблем се разплете и стигне до финал, се появява следващият, който чака да бъде разрешен.
Бих определил човек като празнина, в която има малки, средни и големи познания, но все още има празно място, което трябва да се допълва.
За да се случат или не, нещата винаги имат своите причини. Те не идват случайно или с помощта на някакъв късмет.
Случват се и неща, които не очакваме, дори не желаем; например – болести, нараняване, влюбване, разлюбване, загуби и т.н., неща, които тестват душата.
В живота срещаме различни хора. Всеки има своя начин на поведение, загуби и т.н., неща, които тестват нашето вътрешно „Аз” и ни изграждат, и оформят като личности. Но зависи от самите нас дали ще се поучим от грешките, което от съществено значение.
Съществуват други конкретни моменти и събития, които също тестват, и определят нашето поведение, психиката и отклика към съответния събеседник, но не и да се поддаваме на антагонистично поведение спрямо другия. Въпреки това съществува антагонизъм във всичките му проявления.
Дългият и труден път на изпитание на личния живот – във всичките му етажи, подробности и аспекти, които моделират и същевременно оформят характера на отделната личност.
Както и да живее човек, никога не ще избегне неочакваните, трънливи и жестоки неща, които ни заобикалят.

---

автор: Николай Пеняшки - Плашков 

ЗА СВОБОДАТА

Според мен тази тема има не само личен, но и обществено-национален характер. Погледнато от тематичен аспект, свободата е полифонична, но независимо от това е ограничена.
В библията са заложени общовалидни принципи относно най-добрата употреба на нашето време. С една дума, „Всичко е позволено, но не всичко е полезно.” „Всичко е полезно, но не всичко е назидателно” (1 Коритяни 10:23-24, Римляни 14:19)
Правя това леко и моментно отклонение поради причината, личността да има правото да подбира желаната дейност, която ще върши. Изключително важно е тя да бъде не само в личностна, но и в обществена полза.
Така че свободата, която ни е отредена като възможност за подбор, за да живеем, съществуваме и с правото да се развиваме и усъвършенстваме в позитивен аспект, е похвално.
Свободата на избор за изпълнение на нашите желания в положителен и градивен аспект не бива да се променя заради обърканите, необмислени, а понякога и порочни желания на шепа хора, независимо кои са.
Не може да съществува устойчиво и прогресивно развитие на обществото, без свободното право на избор, и активно участие на неговите членове, въпреки бюрократичните ограничения… (някъде са повече, а някъде по-малко).
Появата на личността при човека е дълъг полифоничен процес на базата на социални и обществено-исторически фактори, условия и инструменти. Тя е е изграден субект, личностно дефиниран с необходимото образование, придобито в конкретното индивидуално развитие.
Личността не би могла да съществува и да се усъвършенства (в позитивен аспект) без възможността за правото на социална свобода, а това означава и предполага равнопоставеност на социалните субекти и да изявяват свободната си воля.
Съществуват следните видове социална свобода:
- на отделната личност;
- на общности на личността;
- юридическа;
- религиозна;
- морална;
и пр.
- мнима;
- действителна;
Не винаги свободата може да се разглежда от правната положителна страна.
Следейки парламентарната аудитория, бих могъл да наблегна на факта върху така наречената неподражаема „партизанска” реторика и спираща дъха умозаключения, които я кореспондират оттук-оттам с фактите, дори нямат никаква връзка с реалността.
Именно такава изява бих нарекъл „Словесна свободия”. Точно такива политици, определящи лицето на държавата, изразяват своето държание и речи извън необходимия протокол и словоред.
Съществува и друг вид свобода, която трябва да се спазва – информационната. Именно чрез нея потребителите получават реалната възможност да творят, да се развиват и усъвършенствуват, ползвайки скъпо струващ софтуер напълно безплатно (поради безпаричие).  „Информационната свободия”, на която е подложен нашият съвременник, го води до мързел, който реално погледнато не води до прогрес.
Криворазбраната свобода подведе доста хора, начина на мислене, дори и техния изказ (погледнато в ретрограден аспект).
Свободата като право на избор, отношение, търсене, решаване, слово и т.н. се ражда в демократично общество. Всички знаем, че е така. Не случайно го казвам.
Раждането на демокрацията в нашата мила родина не означава, че е налице такава, както трябва да бъде. В началния ù стадий за повечето граждани на страната се промени възприемането на „Свободата” като такава. Промениха се много неща, дори се родиха доста крехки „недъгави” и „болни” отрочета.
Свободата не е тази, която се ражда, а тази, която всевишният ни предлага след нашето раждане, но не е сто процентова. Тя предлага своите трудни моменти, които трябва да преодолеем, дори и препятствията и ограниченията, които ще съществуват вечно.
Бих добавил и темата за любовта, понеже без свободата да се обича животът е немислим.
Любовта към другия позволява да му се даде правото да бъде себе си във всяко едно начинание и да не се жертва заради егоистичните намерения (включително и близките), за да се развива личностно и творчески.
Имайки предвид жертвата, която правят „Великите учители”, за да подпомагат хората за тяхното духовно развитие, е доказателство за едно от ограниченията на свободата. По същия начин се тълкуват и ограниченията, в които се впримчват родителите, за да отгледат и изучат децата си. Съгласно една от теориите на Дзен, е да отвори очите на съзнанието за истинския смисъл на съществуването. Той настоява за постигане на този факт, а свободата тук се разбира като освобождаване на всички неестествени прегради, в това число и такива, които и ние сами си поставяме.
Когато говорим за ограничения, прегради, да не се забравя и правото на свободното слово. То е изключително важно… В едно ново общество езикът следва политическите и икономическите промени.
Темата за свободата на словото и на българския език породи редица дискусии, най-вече в медиите, които реагираха негативно спрямо ползването на чуждици.
Явиха се нови поддръжници за чистотата на българския език.
Като обобщение искам да напомня, че всеки народ се е борил за свободата си и я отстоявал до края на живота си, както постъпиха Левски, Ботев и други наши велики герои за „чиста и свята република”.
Свободата е тази, която ражда надеждата.
…
© Николай Пеняшки – Плашков