„НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ” ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН

Нийл Геймън е английски писател, който става известен с графичните си новели и най-вече с колосалния си труд  The Sandmdn, който в уважаван и обичан писател в чужбина, включително и в Българя.  На нашия литературен пазар има преведени няколко негови романа и сборник разази.  Има спечелени литературни награди за фантастика (включително Хюго и Небюла). По негови книги има филми и сериали, а призведенията му на десетки езици и се продават в огромни тиражи по света.

Романът „Никога, никъде, никой” е първата самостоятелна книга излязла на българския пазар. Предполага се, че е най-добрата творба на Геймън. Като писател Нийл Геймън е изключително рядко талантлив писател, който би могъл да се роди.

Главният герой в романа Ричард е обикновено шотландско момче, отраснало, отраснало в провинцията и реализиращо се в Лондон. Сгоден с богата и меркантилна жена, пробива в бизнеса, но личния му живот е щастливо скучен и еднообразен. Около него всичко се обърква, когато спасява и отнася в апартамента си мистериозно момиче, намерено ранено на улицата. На следващия ден, когато отива на работа, разбира, че е из-чезнал от Лондон и обществото. Всички го забравят и никой не е способен да го види. Опознавайки спасеното момиче, той разбира че е последната издънка на аристократичен род, притежаващ необикновена сила, предавана през поколенията. Това момиче принадлежи на друг свят, съществуващ паралелно със съвременния полис, намиращ се под познатия град. Той е свят на тунели, шахти, безброй врати и проходи. Този подземен свят е свят-лабиринт, където фолклорът и митологията са реалност, а магията, чудовищата и вълшебните същества оживяват.

Обобщено казано, вълнуващите и изпълнени с неизвестност предстоящи приключения започват. Ричард се оказва неочаквано в компанията на няколко странници, от чиято мисия зависи съдбата на подземния свят, преследвана от най-ужасяващо забавните и гениално измислени злодеи на всички времена. Не е за учудване как писателят Нийл Геймън развива успешно и с изключителен талант доизгражда  и приключва епичния и интелигентен сюжет, изпълнен с много обрати, предизвикващи и поддържащи читателя в напрежение, нервност, вълнение и несигурност.

Това е показателно за писателския талант на автора, неговия изключителен стил, доказващи ораторското слово твореца.

Тази вълнуваща творба ни държи в постоянна неизвестност,безпокойство и поддържа дъха до последната страница.

Едни от най-гадните и оригинални злодеи в книгата на които попада читателя са господин Круп и господин Вандемар, за които може да се каже, че са две перфектни машини за унищожение, работещи в пакет и особена жестокост. Тези антагонисти в повествованието са уникални персонажи, чиито образи са изградени с изключителна образност и стил, допълвайки се с владеенето на съспенса в лицето на писателя Нийл Геймън.

Не бива да се забравят и второстепенните и правдоподобни персонажи в лицето на плъхове, великани, птичари, незнайни чудовища и паднали ангели.

Целият този гениален и изключително измислен свят, наречен Долен Лондон, който е лабиринт от подземия, шахти и тунели, където приказките и легендите оживяват. Именно този свят, който е със собствени жители, система за управление, странности и особености, фолклор и предания, жив и истински свят, сякаш наистина съществува някъде там долу.

Този роман е невероятно и вълнуващо четиво, а това се дължи на изключителния и гениален стил на писане, който прониква не само в дълбочината на съзнанието, но и в сърцето и душата на читателя.

Творбата „Никога, Никъде, Никой” е отражение на творческото въображение, познания и талант на неповторимия и гениален писател на модерното фентъзи, и е изключителен шедьофър в жанра, и заслужава да бъде прочетен.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков 

                                                                       
                             

                               ЦИТАТИ ОТ РОМАНА 

„ Вечерта, преди да замине за  Лондон, на Ричард Мейхю не му беше никак весело.

В началото се забавляваше – четеше прощалните картички, прегръщаше разни не дотам привлекателни млади дами; смееше се на предупрежденията за злините и опасностите на големия град и на подаръка от приятелите – бял чадър с карта на лондонското метро; наслаждаваше се на първите няколко бири…”

„…Не думите подразниха Ричард: подразни го тонът, с който го осведомяваха. Излизаше, че масата за довечера трябвало да бъде запазена още преди няколко години – може би, подразбираше се, от родителите на Ричард.”

„…Той посочи шахтата, зейнала под капака. Ричард тръгна да слиза по металната стълба в стената, като се чувстваше толкова насаден на пачи яйца, че изобщо не му мина  през ум да продължава с въпросите.”

Чудеше се къде са. Не прилича на шахта. Може би беше тунел за телефонни кабели или за теснолинейка. Иле за нещо друго. Даде си сметка, че не е знаел много за това, което става под лондонските улици. Вървеше нервно, притеснен, че може да се спъне в тъмното и да си счупи глезена…”

„…Дълбоките тунели бяха прокопани през двайсетте години за високоскоростното удължение на Северната линия на лондонското метро. През Втората световна война тук бяха настанени хиляди войници, като отпадъците се изпомпваха със сгъстен въздух до нивото на каналите високо горе. От двете страни на тунелите имаше метални койки, на които спяха. След войната койките останаха и върху тях наредиха кашони с писма, документи и вестници: глупави тайни, погребани дълбоко, за да бъдат забравени. …”

„…Огромна ирландка хрътка пристъпи по пътеката и спря свирача на лютня, седнал на пода, който изтезаваше инструмента с някаква несвързана мелодия. Хрътката се втренчи в Ричард, изсумтя презрително и легна да спи. В далечния край на вагона възрастен  соколар с вързан за китката забулен сокол разменяше любезности с групичка девойки на възраст. Някои от пътниците открито зяпаха четиримата новодошли; други също толкова явно не им обръщаха внимание….”

„… Тръгна през помещенията под болницата, като претенциозно заобикаляше гниещите боклуци. Мина през баните и тоалетните, слезе по метална стълба, прекоси нещо мокро и тинесто, накрая бутна една полуизгнила врата и влезе. Огледа помещението, в което се озова, разгледа с грандиозно презрение полуизядената котка и купчината бръсначи. После насмете боклуците на един стол, настани се удобно и затвори очи в мрака.”

„… Тялото на маркиз Дьо Карабас плуваше по лице на изток в дълбокия канал.

Лондонските канали, родени като реки и потоци, които течаха от север на юг (а на север от Темза – от юг на север), носеха боклуци, трупове на животни и съдържанието на нощните гърнета, които реката отнасяше чак до морето. Тази система беше работила в продължение на години докато през 1858 огромното количество отпадъци от хората и фабриките в Лондон, съчетано с доста горещо лято, създаде явлението, известно като    Голямата воня: самата Темза се превърна в открит канал. Онези, които можеха да напуснат Лондон, го сториха; останалите обвиваха около лицето си парцали, напоети с карбол, и се стараеха да не дишат през носа.” 

„… Първи видяха тялото на няколко плъха в една тухлена ниша, които правеха разни неща, които плъховете правят, когато хората не ги виждат. Най-големият, едър черен мъжкар, изцвърча. По-малка кафява женска му отвърна, скочи от нишата на гърба на маркиза и така пътува по канала, като душеше косата и палтото и близваше кръвта, и накрая се наведе предпазливо и разгледа това, което се виждаше от лицето.

Скочи от главата в мътната вода, усърдно заплува към брега и се покатери по хлъзгавите тухли. Притича по една греда и се присъедини към останалите. „

РОМАНЪТ „ЗВЕЗДИТЕ НАД НАС“ ОТ СИДНИ ШЕЛДЪН

Споменавайки Сидни Шелдън  се вълнувам и изпитвам почит и възхищение към този велик майстор на съспенса.

    Американският писател Шелдън успява да се задържи на върха на съвършенството на писателското слово и сред класиците в продължение на 60 години.  Закърмен е в литературата още от детска възраст. Първите му литературни творби са стихотворения, които са били публикувани, когато е бил на 10 години.

   Кариерата му като писател започва през 1937 г. в Холивуд, където пише сценарии за филми. През 1969 г. Сидни Шелдън написва своя първи роман „Голо лице”, за който получава награда”Едгар Алън По”. Всички негови романи без изключение попадат в списъците на бестселърите, чийто общ тираж е 300 млн. екземпляра.

  Всеки негов роман завладява читателя още от самото начало, предизвиква и поддържа вниманието, напрежението и очакването до последния ред. Събитията в неговите романи са изпълнени с неизвестност, предизвикателство и безпокойство.

  Писателят Шелдън е един от най-известните имена в световната литература, и изключителен феномен не само в литературата, но и в редица други области на изкуството – телевизия, кино, мюзикъл и др. Авторът е включен в „Книгата за рекорди на Гинес” за „най- превеждан автор на света” на (71 езика в 180 страни) и в Холивудската алея на славата.

   Следвайки повествованието на романа „Звездите над нас” на писателя Шелдън, като майстор на съспенса, разказва и ни пред-ставя една вълнуваща история за живота и трудния възходящ път на главната героиня Лара Камерън.

   Тази изключително красива, значително крехка и обхваната от амбицията за изява в бизнеса, най-вече в строителния. Тя започва без никакви средства.

  Случайното и запознанство с един строителен предприемач  Бил Роджърс, се явява като късмет, който каца на рамото ù. Той я запознава подробно със строителното предприемачество, как да процедира в трудни и сложни ситуации, дори и методите, и начините на финансиране на по-големите строителни обекти.

 Роджърс съвсем подробно ù обяснява какво е ипотекиране, рефинансиране и използване на банкови заеми, а седемнадесет-годишната девойка слуша изключително внимателно всяка казана дума и както се казва в книгата „като сюнгер нетърпеливо поглъ-ща всяка информация. Тя запомня наизуст водещото главно прави-ло на предприемачеството – ПДХ (парите и другите хора) и трите най-важни неща в строителния бизнес; местоположение, местопо-ложение и пак местоположение. 

  Седемнадесетгодишната Лара започва с изключителна амбиция и творчески хъс първия голям строителен обект-хотел и въпреки трудностите и препъни-камъните, които среща като „момиче-же-на”, (както я наричат в романа), успява да завърши строежа в пълния му вид навреме, с помощта не само на архитектите, но и на строителната фирма. Разбира се и с подкрепата и напътствията на предприемача Бил Роджърс.

   В годините напред  Лара Камерън е вече изключително преуспя-ла в строителния бизнес, който е бил смятан само за мъже. Зад упорития и амбициозен труд са построени значителен брой хоте-ли, търговски центрове  и жилищни кооперации в Америка, Евро-па и други страни.

  Влюбена в работата си Лара среща голямата любов  в лицето на музиканта-пианист Филип. Тази красива и силна любов  се явява по-силна от професионалната ù амбиция.

   Романът е написан изключително увлекателно чрез майсторско-то и феноменално слово на писателя Сидни Шелдън.

    „Звездите над нас” е страхотно и увлекателно четиво.

    Съспенсът като визуална комутативна драматизация в сюжета на романа постоянно подхвърля читателя насам-натам и го подла-гат в неизбежни ситуации, предизвикващи вълнение.

    Тази книга е изключителен бестселър и заслужава да бъде про-четен.

Николай Пеняшки – Плашков ;  Добрич – 05, 09, 2014 г.

                               ОТКЪСИ  ОТ  РОМАНА

    „.Джеймс Камерън някога е бил хубав мъж, но лицето вече носе-ше следите на консумираните грехове.Изглеждаше над петдесетго-дишен, а беше над тридесет. Работеше като управител на един от пансионите, собственост на градския банкер Шон Макалистър…”

„В живота на Лара нямаше никой, който да се грижи за нея или да я възпитава. Пансионът бе пълен с мъже, твърде заети със собстве-ния си живот, за да обръщат внимание на бебето. Единствената жена беше Берта  - огромната Шведка, която готвеше и чистеше.

    Джеймс Камерън твърдо бе решил да няма нищо общо с дъщеря си. Запазвайки я жива, съдбата го бе изиграла за пореден път. Ве-чер той сядаше с бутилка уиски в дневната и се оплакваше.”

„На петнадесет години Лара постъпи в гимназията „Сейнт Майкъл” – върлинеста и непохватна, с дълги крака, буйна черна коса и интелигентни сиви очи, все още твърде големи за бледото ù слабо лице. Никой не можеше да каже какво точно ще излезе от нея. Беше на границата на съзряването, а външният и вид бе в ста-дий на метаморфоза. Би могла да стане и грозна и красива.

   За Джеймс Камерън дъщеря му беше грозна.”

„На седемнадесет години източеното, мършаво момиче се бе превърнало в жена. Лицето ù носеше отпечатъка на нейния шот-ландски произход – блестяща кожа, извитите, изящни вежди, буре-носивите ù очи, буйната черна коса. Освен това около нея витаеше дух на меланхолия, сякаш последица от страданията  и трагичната история на един народ. Беше трудно да откъснеш очи от лицето на Лара Камерън.”

„След закуска Лара заведе Чарлс Коун в центъра на града. На ъгъ-ла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт в центъра на Глейс Бей и-маше голям празен парцел. Коун го бе разглеждал преди два дни.

    -Този парцел имах предвид – каза Лара.

    Куин стоеше и се преструваше, че го изучава.

    -Имаш нюх. Местоположението е много добро.

    Той беше поразпитал дискретно и бе научил, че собственик е някакъв банкер – Шон Макалистър. Задачата на Коун бе да намери подходящ парцел, да уреди построяванато на сградата и после да я наеме. За компанията нямаше никакво значение кой ще я построи, стига да бъдат удовлетворени изискванията им.”

„Чарлс Коун стана неофициален финансов съветник на Лара и през следващите три години тя построи административна сграда, половин дузина вили край морето и пазарен център. Банките в Сидни и Халифакс с радост ù даваха заеми.”

РОМАНЪТ „ЧЕРВЕНОТО ЗЛАТО“ НА ЛЮДМИЛА ФИЛИПОВА

Романът “Червено злато” е вторият по ред след дебютната книга на българската писателка и журналистка Людмила Филипова “Анатомия на илюзиите”, която от своя страна се превърна в един от най-продаваните романи за 2006 год.
Писателката се наложи с умението и таланта да преработва и съчетава документалистиката във вълнуваща художествена литература, на малко известни факти.
Бих казал, че структурното сюжетно изграждане на романа “Червено злато” се приближава да така наречения почти готов “сценарий” за филм. Това се усеща при четенето на романа, най-вече чрез майсторското изграждане във фабулата и композицията на литературното произведение.
Самото заглавие на романа подсказва за историята залегнала в него, а именно за аферата „Червено злато“ – търговия със заразена кръвна плазма и за разследването на детектива Рахмапури, за опита на една сестра да измъкне колежките си и сестра си, за впечатленията на д-р Здравко Георгиев и др. от затвора в който са били; за „Усилията“ които родното правителство е полагало да спаси сънародниците ни … за политическия скандал, в който са били намесени нищо неподозиращите медицински работници, които са работили отдадено и с желание да спасят всеки пациент от болницата, в която са работили…
На Либийска земя Ева, Даря, Варя, Жана и други са изкупителни жертви на тази жестока и убийствена действителност.
Вследствие на търговията със заразената кръвна плазма и прилагането ù, са налице много жертви.
Главните герои са подложени на психически тормоз, недохранване, жестоко изтезаване, изнасилване и т.н.
Писателката Людмила Филипова със силата на словото дава динамика във фабулата на романа, за да покаже на преден план сложността и глобалността на проблема.
Романът е вълнуваща драма, която разкрива множество жестоки човешки съдби, написана чрез убедителното майсторско слово на писателката Людмила Филипов

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“…. Пътят и минаваше покрай Националния център по кръвопреливане. Корина се сети, че не бе идвала от месеци да дава кръв. Ако не ходеше редовно може би щяха да и вземат картата на кръвен донор, помисли си тя. Последните месеци все и беше зле и тя отлагаше за следващата седмица. Сигурно от преумора. Тя все тичаше, тичаше…

“…Състоянието на Лейла се влошиш отново нощес. Детето не бе яло близо 24 часа… Пиеше само по малко вода. Повръщаше често. Айша се опитваше да му дава глюкоза, но то отказваше…”

“… Мъжете се приближаваха към нея. Когато бяха само на крачка, единия от тях неочаквано я дръпна за ръката. Блъсна я в стената с лице към нея. Стана толкова бързо, че Софùя не успя дори да извика. Мъжът ù изви двете ръце на гърба, закопча ги с белезници и без да обясни каквото и да е, я задърпа към някаква странична врата. …”

“… Мъжете с автоматите подредиха българите в редица. Софùя бе последна. До нея стоеше Варя. Софùя се обърна към нея, за да я попита знае ли нещо, все пак тя бе от дневната смяна. Не можа да изрече и дума. От главата на Варя течеше кръв. Беше ударена лошо. Софùя ахна и отвори ужасена уста. Обърна се назад, където стоеше друг неин колега.”

“…Чу се мощен гръм изпод рейса. Не бе минал и половин час откак бяха тръгнали от болницата. Той започна да криволичи и да друса силно. Спря. Софùя никога нямаше да забрави как сърцето ù се разтупа в този момент. Най-сетне са ги намерили, помисли си тогава тя.”

“… На шестия ден започваха да изкарват жените по четири от килия. Тези, които се връщаха мълчаха. Когато ги питаха какво са им правили, те отговаряха само…разпитваха ни.

Мъжете с автоматите връзваха очите им и ги водеха в друга сграда. Разпитваха ги една по една.
Всяка по около час.
Дойде ред на Софùя. Отведоха я двама униформени. В стаята свалиха превръзката ù.

Мъжете които стояха около нея, ù се сториха страшни… гадни. Лицата им бяха пъпчиви и мръсни.

Някои имаха отблъскващи белези. Миришеха на… Те ту я бутаха, ту нагло ù се усмихваха, показвайки без свян развалените си зъби. Сложиха я да седне на един стар ръбест стол.”

“Дадоха им дюшеци и ги заключиха за през нощта. Жените се изплашиха,че може би това не е е краят на ареста, а началото на нов. Двама от въоръжените мъже останаха да ги пазят. Не им даваха да доближават каквито и да е врати и прозорци. Студът пронизваше телата им. Толкова студено им бе, че не можеха да мислят за нищо друго. Сгушиха се една до друга и така дочакаха до изгрева. На другата вечер ги пуснаха. По тъмно, да не ги види никой от къде излизат. Отново ги предупредиха да не забравят, че са били на гости.”

Книгата „Хемингуей“ от Ник Нолак

Тази биографична книга от Ник Нолак не претендира, че допринася нещо ново за писателя Хемингуей. Тя ни разкрива и разказва за неговия живот , изпълнен с динамика, невероятни и страстни желания, които го съпътстват до края на живота му.
Тази невероятна книжка (не голяма по обем) ни запознава и сближава със семейството, приятелите, съмишлениците, любовниците, съпругите;  дори и неговата драматична смърт.
В повествованието на книгата „Хемингуей“  Ник Нолак е наблегнал преди всичко за личността Хемингуей, а не за писателя.
Такъв вариант на действие е изключително труден, почти невъзможен, понеже при автора тези две качествени понятия са взаимносвързани.  Убеден съм, че написаното в книгата не е нищо ново за читателя, разбира се за този, който не е чел неговото творчество и биография.

Писателят Ник Нолак много точно, синтезирано и стилно е написал и представил житието на великия Хемингуей, обиколил много страни от различни континети, участвал в две войни.

В предпоследната глава авторът прави общ общо обзор на творчеството на писателя, журналист и репортер Ърнест Хемингуей, с което си намерение подлага на показ таланта и салата на словото на американския писател.
В последната час на това произведение е отразена една от версийте за неговата смърт.
Книгата е вълнуваща, написана с притегателно слово и заслужава да се прочете.

© Николай Пеняшки – Плашков

„СПОМЕНИ ОТ ПОЛУНОЩ” от СИДНИ ШЕЛДЪН

РЕЦЕНЗИЯ

Не напразно американския писател Сидни Шелдън се задържа на върха на писателската професия и на световните класици повече от 60 години. Този велик майстор на словото и на мегаселърите е преведен на 71 езика в 180 страни се явява като най-превеждания писател в света.

   Той е велик! Хваща читателя за гърлото още в самото начало не само в романа „Спомени от полунощ”, но и във всяка своя книга, и държи в напрежение до последния ред.

   Хода на драматичния сюжет ни запознава с екзотиката на средиземноморието, блясъка, богатството, алчността за власт, които неминуемо са свързани с наркотрафика и престъпността.

   Именно в този конкретен и централен аспект изпъква образа на главния герой, мултимилионерът Константин Демирис – обаятелна личност, любител на изкуството, жените, грациозен ласкател и същевременно алчен мафиот, хитър, изтънчен и жесток убиец , без да оставя следи. Самият той казва: „ – Трябва да изглежда на нещастен случай. Можеш ли да го уредиш?” Той е човек, който притежава всичко. И нищо. В душа му живее дяволът и жаждата за отмъщение. Отмъщение спрямо една жена. А тази жена е Катерин Алекзандър. Но дали тя ще преодолее болката и горчивината на среднощните спомени, дали ще оцелее…

   Сидни  Шелдън е невероятен автор и притежава изключителен стил. Неговото майсторско и богато слово грабва с магията си сърцето и душата на читателя още от първите редове.

   Романът е страхотен и адски увлекателен. Въртележката на събитията захвърлят читателят на посоки и очакват какъв ще бъде края. 

 ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

"...Демирис се забавляваше да прави догадки за истинските домогвания, тъй като обикновено зад привидните желания се криеше нещо друго. Аналитичният му ум рядко приемаше на доверие чуждите декларации и той не се доверяваше почти никому." 

" Девизът му беше: "Близо до приятелите, но още по-близо до враговете"

"Значи Константин Демирис е решил да ми направи впечатление с богатството си. Е, ще трябва да го разочаровам. Каквото и да ми е изпратил...скъпо бижу или безценна антика... ще му я върна." 

" Докато жената се занимаваше с багажа, Катерин обиколи отново апартамента. Погледът и спря на красивите тоялети, купени за нея от Демирис. Всичко е като в чуден сън. Имаше нещо нереално в лекотата, с която се уреждаха нещата...." 

"Хероинът се превърна много бързо в цар на наркотиците. Марихуаната и кокаинът даваха някакво опиянение, но истинската еуфория  се постигаше с хероина, човек забравяше за болката, и проблемите, и грижите си. Хората, зависими от него, бяха готови да продадат всичко, което имат, да откраднат, което могат, дори да извършат убийство." 

"Катерин бе като в шок. Седеше на канапето в хотелската стая и слушаше лейтенант Ханс Бергман, ръководител на групата спасители, който разказваше за обстоятелствата около смъртта на Кърк Ренолдс. Тя чуваше гласа му ту по-високо, ту приглушено, но думите така и не достигнаха до нея. Беше вцепенена от ужаса на случилото се. Всички около нея умират, мислеше тя. Първо Лари, а сега и Кърк. Ами Ноел Паж, Наполеон Котас, Фредерик Ставрос... Кошмарът нямаше край.

 Николай Пеняшки - Плашков  

Романът „Състояние на страх” от Майкъл Крайтън”

   Романът „Състояние на страх” на американския писател  Майкъл Крайтън е вълнуващ и спиращ дъха на читателя, психотрилър.
  Основната идея залегнала в сюжета на  романа е световния проблем вълнуващ народите  и  природозащитниците – въпросът с глобалното затопляне.
  В тази вълнуваща книга са залегнали много идеи и факти от сферата на науката, свързани с промяната на климата, както и неосъзнатата и безотговорна човешка дейност в различни сфери. Една от най-съществените причини за глобалното затопляне е добивът  на петрол, производство на електроенергия от въглища, правещи големи и лакоми за бензин автомобили и всякакви други производства, бълващи огромни количества парникови газове. А тези газове, както знаем, са причина за покачване  на температурите в глобален мащаб, топенето на ледовете и ужасни природни бедствия като суша, наводнения и урагани.
    А съвестните световни граждани и природозащитниците отдават цялата си енергия и значителна част от собственото си време в борбата срещу глобалното затопляне, за спасяването на майката „Земя”.
    Но в повествованието на книгата фактите не се оказват точно такива.
    Сюжетът на романа е изпълнен с много напрежение  съпроводено с постоянен страх.
    Романът гъмжи от напрегнати моменти на пътувания по различни места на земното кълбо, включително в Антарктида.
    Сюжетът в този изключителен трилър изобилства с много научна информация, която дава изключително предимство на романа, която доказва умението  Майкъл  Крайтън, да я съчетае с вълнуващите приключения. По този начин писателят  със качеството и силата на словото води динамичното повествование  до напрегнат финал.
В книгата се усеща таланта, умението и стегнатият стил на писателят да описва събитията.
Романът е динамично и изпълнено във вълнуващо „Състояние на страх”  и заслужава да бъде прочетено.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

                                            
                                           ПРЕДЛАГАМ ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

    

    В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу Американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
Само че делото така и не беше заведено.
Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора „Хасъл и Блак“, добавиха нови подробности към историята.
Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света.

Майкъл Крайтън                                    Лос Анджелис, 2004

    … „По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
     В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
     Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.”

  
    „…Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС   Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.
    И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма. …”

  
     „…Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта.
    Предницата му висеше над бездната.
   Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.
Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.”…

   
    „ …От принтера бавно заизлиза лист. Санжонг го подаде на Евънс.”
…..
Доран, П. Т., Приску, Д. К., Лайънс, У. В., Уолш, Д. Е., Фаунтън, А. Г., Макнайт, Д. М., Мурхед, Д. Л., Вирджиния, Р. А., Уол, Д. Х., Фритцен, К. Х., Маккей, К. П., и Парсънс, А. Н., 2002, „Антарктическото климатично захлаждане и реакцията на земните екосистеми“, „Нейчър“ 415: 517–20

От 1986 до 2000 централните антарктически долини са се охлаждали със седем градуса по Целзий на десетилетие и студът е нанесъл значителни поражения на екосистемите.

 Комисо, Дж. К., 2000, „Променливост и тенденции в антарктическите повърхностни температури, измерени на място и чрез сателитни инфрачервени измервания“, „Джърнъл ъф Клаймит“ 13: 1674–96

Както сателитните данни, така и наземните станции показват леко захлаждане през последните двайсет години.

 Джогин, И., и Тулачик, С, 2002, „Положителен баланс на масата при ледените потоци Рос, Западна Антарктида“, „Сайънс“ 295: 476–80

Страничните радарни замервания показват, че ледът в Западна Антарктида нараства с 26,8 гигатона на година, което бележи промяна в тенденцията към топене от последните шест хиляди години.

Томпсън, Д. У. Дж. и Соломон, С, 2002, „Интерпретация на последните климатични промени в южното полукълбо“, „Сайънс“ 296: 895–99

Антарктическият полуостров се е затоплил с няколко градуса, а вътрешността бележи известен спад в температурите. Ледените шелфове се отдръпват, но морският лед нараства.

 Петит, Ж. Р., Жузел, Ж., Рейно, Д., Барков, Н. И., Барнола, Ж. -М., Шапела, Ж., Дейвис, М., Делегю, Г., Делмот, М., Котяков, В. М., Льогран, М., Липенков, В. И., Лориу, К., Пепен, Л., Риц, К., Салцман, Е., и Стивенард, М., 1999, „История на климата и атмосферата за последните 420 000 години според Востокското ледено ядро, Антарктика“, „Нейчър“ 399: 429–36

През последните четири междуледникови епохи за периода от 420 000 години Земята е била по-топла, отколкото днес.

 Андерсън, Дж. Б., и Андрюс, Дж. Т., 1999, „Радиовъглеродни ограничения върху движението на ледените полета в море Уедел, Антарктика“, „Джиолъджи“ 27: 179–82

Днес се топи по-малко антарктически лед, отколкото през последната междуледникова епоха.

Лиу, Дж., Кари, Дж. А., и Мартинсън, Д. Г., 2004, „Интерпретация на променливостта на антарктическия морски лед в днешни дни“, „Джиофизикал Рисърч Летърс“ 31: 10.1029/2003 QLO18732

След 1979 г. Антарктическият морски лед се увеличава.

 Виас, Н. К., Даш, М. К., Бандари, С. М., Каре, Н., Митра, А., и Панди, П. К., 2003, „За тенденциите в количеството на морския лед според наблюдения с OCEANSAT–1 MSMR“, „Интърнешънъл джърнъл ъф римоут сенсинг“ 24: 2277–87

Тенденцията към увеличаване на морския лед навярно се засилва.

Паркинсън, К. Л., 2002, „Тенденции в продължителността на морско-ледения сезон в южния океан, 1979–99“, „Анес ъф Глейсиолъджи“ 34: 435–40

В по-голямата част от Антарктика сезонът на морския лед се удължава, днес той е с двайсет и един дни по-дълъг, отколкото през 1979 г.”…

      „…Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.
    Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. 
    Достатъчно близо да я изпълни с надежда.
   Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.
   Нямаше издатина, нито корниз.
Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.”…

     „… „Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.
    И започваше да й се доспива.
    Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.
   Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.
    Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й - детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…
    Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…
    Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…”

   „- Но е прието – спокойно изтъкна Хенли. – От години. С него трябва да работим.
- Да работим с него? Само че то не действа – каза Дрейк. – Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.
    - Има начин да се изиграе тази карта – каза Хенли.
    - Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне – на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне – и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.
     - Да – търпеливо каза Хенли. – Всичко това е вярно…
    - Ти ми кажи – прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне?  Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!”…

   „… Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.

    Да седне в креслото.

   Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.
    Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.”…

   „ По време на обратния полет Сара Джоунс бе обзета от противоречиви чувства. Първо, беше дълбоко наранена от факта, че тялото на Джордж Мортън бе намерено – някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че той ще се обяви отнякъде жив и здрав. А стоеше въпросът с Питър Евънс.”…

   „… Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемаха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в приливния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало по-добре по телевизията.”…

"СЪСТОЯНИЕ НА СТРАХ" от МАЙКЪЛ КРАЙТЪН

   Романът „Състояние на страх” на американския писател  Майкъл Крайтън е вълнуващ и спиращ дъха на читателя, психотрилър.
Основната идея залегнала в сюжета на  романа е световния проблем вълнуващ народите  и  природозащитниците – въпросът с глобалното затопляне.
В тази вълнуваща книга са залегнали много идеи и факти от сферата на науката, свързани с промяната на климата, както и неосъзнатата и безотговорна човешка дейност в различни сфери. Една от най-съществените причини за глобалното затопляне е добивът  на петрол, производство на електроенергия от въглища, правещи големи и лакоми за бензин автомобили и всякакви други производства, бълващи огромни количества парникови газове. А тези газове, както знаем, са причина за покачване  на температурите в глобален мащаб, топенето на ледовете и ужасни природни бедствия като суша, наводнения и урагани.
А съвестните световни граждани и природозащитниците отдават цялата си енергия и значителна част от собственото си време в борбата срещу глобалното затопляне, за спасяването на майката „Земя”.
Но в повествованието на книгата фактите не се оказват точно такива.
Сюжетът на романа е изпълнен с много напрежение  съпроводено с постоянен страх.
Романът гъмжи от напрегнати моменти на пътувания по различни места на земното кълбо, включително в Антарктида.
Сюжетът в този изключителен трилър изобилства с много научна информация, която дава изключително предимство на романа, която доказва умението  Майкъл  Крайтън, да я съчетае с вълнуващите приключения. По този начин писателят  със качеството и силата на словото води динамичното повествование  до напрегнат финал.
В книгата се усеща таланта, умението и стегнатият стил на писателят да описва събитията.
Романът е динамично и изпълнено във вълнуващо „Състояние на страх”  и заслужава да бъде прочетено.

Николай Пеняшки – Плашков

ПРЕДЛАГАМ ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

     В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу Американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
Само че делото така и не беше заведено.
Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора „Хасъл и Блак“, добавиха нови подробности към историята.
Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света.

Майкъл Крайтън                                              Лос Анджелис, 2004

… „По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.”

     „…Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС   Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.
И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма. …”

     „…Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта.
Предницата му висеше над бездната.
Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.
Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.”…

     „ …От принтера бавно заизлиза лист. Санжонг го подаде на Евънс.”
…..
Доран, П. Т., Приску, Д. К., Лайънс, У. В., Уолш, Д. Е., Фаунтън, А. Г., Макнайт, Д. М., Мурхед, Д. Л., Вирджиния, Р. А., Уол, Д. Х., Фритцен, К. Х., Маккей, К. П., и Парсънс, А. Н., 2002, „Антарктическото климатично захлаждане и реакцията на земните екосистеми“, „Нейчър“ 415: 517–20

От 1986 до 2000 централните антарктически долини са се охлаждали със седем градуса по Целзий на десетилетие и студът е нанесъл значителни поражения на екосистемите.

 Комисо, Дж. К., 2000, „Променливост и тенденции в антарктическите повърхностни температури, измерени на място и чрез сателитни инфрачервени измервания“, „Джърнъл ъф Клаймит“ 13: 1674–96

Както сателитните данни, така и наземните станции показват леко захлаждане през последните двайсет години.

 Джогин, И., и Тулачик, С, 2002, „Положителен баланс на масата при ледените потоци Рос, Западна Антарктида“, „Сайънс“ 295: 476–80

Страничните радарни замервания показват, че ледът в Западна Антарктида нараства с 26,8 гигатона на година, което бележи промяна в тенденцията към топене от последните шест хиляди години.

Томпсън, Д. У. Дж. и Соломон, С, 2002, „Интерпретация на последните климатични промени в южното полукълбо“, „Сайънс“ 296: 895–99

Антарктическият полуостров се е затоплил с няколко градуса, а вътрешността бележи известен спад в температурите. Ледените шелфове се отдръпват, но морският лед нараства.

 Петит, Ж. Р., Жузел, Ж., Рейно, Д., Барков, Н. И., Барнола, Ж. -М., Шапела, Ж., Дейвис, М., Делегю, Г., Делмот, М., Котяков, В. М., Льогран, М., Липенков, В. И., Лориу, К., Пепен, Л., Риц, К., Салцман, Е., и Стивенард, М., 1999, „История на климата и атмосферата за последните 420 000 години според Востокското ледено ядро, Антарктика“, „Нейчър“ 399: 429–36

През последните четири междуледникови епохи за периода от 420 000 години Земята е била по-топла, отколкото днес.

 Андерсън, Дж. Б., и Андрюс, Дж. Т., 1999, „Радиовъглеродни ограничения върху движението на ледените полета в море Уедел, Антарктика“, „Джиолъджи“ 27: 179–82

Днес се топи по-малко антарктически лед, отколкото през последната междуледникова епоха.

Лиу, Дж., Кари, Дж. А., и Мартинсън, Д. Г., 2004, „Интерпретация на променливостта на антарктическия морски лед в днешни дни“, „Джиофизикал Рисърч Летърс“ 31: 10.1029/2003 QLO18732

След 1979 г. Антарктическият морски лед се увеличава.

 Виас, Н. К., Даш, М. К., Бандари, С. М., Каре, Н., Митра, А., и Панди, П. К., 2003, „За тенденциите в количеството на морския лед според наблюдения с OCEANSAT–1 MSMR“, „Интърнешънъл джърнъл ъф римоут сенсинг“ 24: 2277–87

Тенденцията към увеличаване на морския лед навярно се засилва.

Паркинсън, К. Л., 2002, „Тенденции в продължителността на морско-ледения сезон в южния океан, 1979–99“, „Анес ъф Глейсиолъджи“ 34: 435–40

В по-голямата част от Антарктика сезонът на морския лед се удължава, днес той е с двайсет и един дни по-дълъг, отколкото през 1979 г.”…

       „…Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.
Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. Достатъчно близо да я изпълни с надежда.
Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.
Нямаше издатина, нито корниз.
Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.”…

   „… „Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.
И започваше да й се доспива.
Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.
Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.
Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й — детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…
Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…
Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…”

„- Но е прието – спокойно изтъкна Хенли. – От години. С него трябва да работим.
- Да работим с него? Само че то не действа – каза Дрейк. – Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.
- Има начин да се изиграе тази карта – каза Хенли.
- Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне – на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне – и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.
- Да – търпеливо каза Хенли. – Всичко това е вярно…
- Ти ми кажи – прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне?  Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!”…

   „… Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.

    Да седне в креслото.

Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.
Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.”…

   „ По време на обратния полет Сара Джоунс бе обзета от противоречиви чувства. Първо, беше дълбоко наранена от факта, че тялото на Джордж Мортън бе намерено – някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че той ще се обяви отнякъде жив и здрав. А стоеше въпросът с Питър Евънс.”…

   „… Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемаха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в приливния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало по-добре по телевизията.”…