ФАЛШИВА ПАМЕТ ОТ ДИЙН КУНЦ

                                                                                                    

Романът "Фалшива Памет" на световноизвестния  писател  Дийн Кунц е вълнуващо отражение на живота и психическото състояние на красивата и привлекателна Марти Роудс. Омъжена щастливо, тя има успешна кариера като дизайнер на видеоигри. 

   Сюжетът на романа е многопластов анализ на психическото състояние и мимолетно преживяване, което я извежда от равновесие и изпада в необясним ужас от собствената си сянка. Първоначално това състояние и се струва забавно, но идва моментът, когато вече не и е до смях. Заглеждайки се - осъзнава, че се страхува от собственото си отражение. 

   Редуват се нови, сериозни прояви на автофобия, така наречената агорафобия(1), която променя нейния живот изцяло и този на мъжа й Дъсти. 

   Той да търси причините за психическото заболяване на жена си и решава да я заведе при много известен психотерапевт. Дълго време той прави отчаяни опити, за да възстанови случилите се събития през последните месеци. Моментът наближава, когато трябва да се разкрие самата истина. С него се случват ужасяващи и необясними неща.
   Романът "Фалшива Памет" ще остане запечатан завинаги в паметта на читателя, защото отразява необикновената способност на човешкия разум, да се подлага на дълбоки терзания и самоунищожение.
   Дийн Кунц е прочут писател на романи, които грабват и вълнуват със своето напрежение, и с магията на словото от първия ред до финала на книгата, който дебне в дълбините на нашето съзнание, и страха от самите нас.
   А за какъв страх става дума...?

  Прочетете този вълнуващ роман, който ще Ви грабне, развълнува, разтресе вашата същност и ще разберете тази потресаваща история!  

Николай Пеняшки - Плашков 

(1)Агорафобия (от гръцки: αγορά, площад и φόβος, страх) е вид тревожно разстройство - фобия, страх, изпитван при преминаване през големи открити пространства. Това състояние може да се придружава или не от пристъпи напаника.
При хората страдащи от агорафобия, страхът може да се проявява при напускане на дома, преминаването през обществени места, смесване с тълпи, пътуване сам. Основният проблем на страдащите е, че нямат възможност за бърз изход от кризисна ситуация.

„НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ” ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН

Нийл Геймън е английски писател, който става известен с графичните си новели и най-вече с колосалния си труд  The Sandmdn, който в уважаван и обичан писател в чужбина, включително и в Българя.  На нашия литературен пазар има преведени няколко негови романа и сборник разази.  Има спечелени литературни награди за фантастика (включително Хюго и Небюла). По негови книги има филми и сериали, а призведенията му на десетки езици и се продават в огромни тиражи по света.

Романът „Никога, никъде, никой” е първата самостоятелна книга излязла на българския пазар. Предполага се, че е най-добрата творба на Геймън. Като писател Нийл Геймън е изключително рядко талантлив писател, който би могъл да се роди.

Главният герой в романа Ричард е обикновено шотландско момче, отраснало, отраснало в провинцията и реализиращо се в Лондон. Сгоден с богата и меркантилна жена, пробива в бизнеса, но личния му живот е щастливо скучен и еднообразен. Около него всичко се обърква, когато спасява и отнася в апартамента си мистериозно момиче, намерено ранено на улицата. На следващия ден, когато отива на работа, разбира, че е из-чезнал от Лондон и обществото. Всички го забравят и никой не е способен да го види. Опознавайки спасеното момиче, той разбира че е последната издънка на аристократичен род, притежаващ необикновена сила, предавана през поколенията. Това момиче принадлежи на друг свят, съществуващ паралелно със съвременния полис, намиращ се под познатия град. Той е свят на тунели, шахти, безброй врати и проходи. Този подземен свят е свят-лабиринт, където фолклорът и митологията са реалност, а магията, чудовищата и вълшебните същества оживяват.

Обобщено казано, вълнуващите и изпълнени с неизвестност предстоящи приключения започват. Ричард се оказва неочаквано в компанията на няколко странници, от чиято мисия зависи съдбата на подземния свят, преследвана от най-ужасяващо забавните и гениално измислени злодеи на всички времена. Не е за учудване как писателят Нийл Геймън развива успешно и с изключителен талант доизгражда  и приключва епичния и интелигентен сюжет, изпълнен с много обрати, предизвикващи и поддържащи читателя в напрежение, нервност, вълнение и несигурност.

Това е показателно за писателския талант на автора, неговия изключителен стил, доказващи ораторското слово твореца.

Тази вълнуваща творба ни държи в постоянна неизвестност,безпокойство и поддържа дъха до последната страница.

Едни от най-гадните и оригинални злодеи в книгата на които попада читателя са господин Круп и господин Вандемар, за които може да се каже, че са две перфектни машини за унищожение, работещи в пакет и особена жестокост. Тези антагонисти в повествованието са уникални персонажи, чиито образи са изградени с изключителна образност и стил, допълвайки се с владеенето на съспенса в лицето на писателя Нийл Геймън.

Не бива да се забравят и второстепенните и правдоподобни персонажи в лицето на плъхове, великани, птичари, незнайни чудовища и паднали ангели.

Целият този гениален и изключително измислен свят, наречен Долен Лондон, който е лабиринт от подземия, шахти и тунели, където приказките и легендите оживяват. Именно този свят, който е със собствени жители, система за управление, странности и особености, фолклор и предания, жив и истински свят, сякаш наистина съществува някъде там долу.

Този роман е невероятно и вълнуващо четиво, а това се дължи на изключителния и гениален стил на писане, който прониква не само в дълбочината на съзнанието, но и в сърцето и душата на читателя.

Творбата „Никога, Никъде, Никой” е отражение на творческото въображение, познания и талант на неповторимия и гениален писател на модерното фентъзи, и е изключителен шедьофър в жанра, и заслужава да бъде прочетен.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков 

                                                                       
                             

                               ЦИТАТИ ОТ РОМАНА 

„ Вечерта, преди да замине за  Лондон, на Ричард Мейхю не му беше никак весело.

В началото се забавляваше – четеше прощалните картички, прегръщаше разни не дотам привлекателни млади дами; смееше се на предупрежденията за злините и опасностите на големия град и на подаръка от приятелите – бял чадър с карта на лондонското метро; наслаждаваше се на първите няколко бири…”

„…Не думите подразниха Ричард: подразни го тонът, с който го осведомяваха. Излизаше, че масата за довечера трябвало да бъде запазена още преди няколко години – може би, подразбираше се, от родителите на Ричард.”

„…Той посочи шахтата, зейнала под капака. Ричард тръгна да слиза по металната стълба в стената, като се чувстваше толкова насаден на пачи яйца, че изобщо не му мина  през ум да продължава с въпросите.”

Чудеше се къде са. Не прилича на шахта. Може би беше тунел за телефонни кабели или за теснолинейка. Иле за нещо друго. Даде си сметка, че не е знаел много за това, което става под лондонските улици. Вървеше нервно, притеснен, че може да се спъне в тъмното и да си счупи глезена…”

„…Дълбоките тунели бяха прокопани през двайсетте години за високоскоростното удължение на Северната линия на лондонското метро. През Втората световна война тук бяха настанени хиляди войници, като отпадъците се изпомпваха със сгъстен въздух до нивото на каналите високо горе. От двете страни на тунелите имаше метални койки, на които спяха. След войната койките останаха и върху тях наредиха кашони с писма, документи и вестници: глупави тайни, погребани дълбоко, за да бъдат забравени. …”

„…Огромна ирландка хрътка пристъпи по пътеката и спря свирача на лютня, седнал на пода, който изтезаваше инструмента с някаква несвързана мелодия. Хрътката се втренчи в Ричард, изсумтя презрително и легна да спи. В далечния край на вагона възрастен  соколар с вързан за китката забулен сокол разменяше любезности с групичка девойки на възраст. Някои от пътниците открито зяпаха четиримата новодошли; други също толкова явно не им обръщаха внимание….”

„… Тръгна през помещенията под болницата, като претенциозно заобикаляше гниещите боклуци. Мина през баните и тоалетните, слезе по метална стълба, прекоси нещо мокро и тинесто, накрая бутна една полуизгнила врата и влезе. Огледа помещението, в което се озова, разгледа с грандиозно презрение полуизядената котка и купчината бръсначи. После насмете боклуците на един стол, настани се удобно и затвори очи в мрака.”

„… Тялото на маркиз Дьо Карабас плуваше по лице на изток в дълбокия канал.

Лондонските канали, родени като реки и потоци, които течаха от север на юг (а на север от Темза – от юг на север), носеха боклуци, трупове на животни и съдържанието на нощните гърнета, които реката отнасяше чак до морето. Тази система беше работила в продължение на години докато през 1858 огромното количество отпадъци от хората и фабриките в Лондон, съчетано с доста горещо лято, създаде явлението, известно като    Голямата воня: самата Темза се превърна в открит канал. Онези, които можеха да напуснат Лондон, го сториха; останалите обвиваха около лицето си парцали, напоети с карбол, и се стараеха да не дишат през носа.” 

„… Първи видяха тялото на няколко плъха в една тухлена ниша, които правеха разни неща, които плъховете правят, когато хората не ги виждат. Най-големият, едър черен мъжкар, изцвърча. По-малка кафява женска му отвърна, скочи от нишата на гърба на маркиза и така пътува по канала, като душеше косата и палтото и близваше кръвта, и накрая се наведе предпазливо и разгледа това, което се виждаше от лицето.

Скочи от главата в мътната вода, усърдно заплува към брега и се покатери по хлъзгавите тухли. Притича по една греда и се присъедини към останалите. „

РОМАНЪТ „КОТКИ“ – АКИФ ПИРИНЧИ

Издателство „ТРУД“                              

„КОТКИ“
Криминален роман,
включен в „Класика 21 век“

„Котки“ (оригинално заглавие на немски Felidae) е криминален роман от Акиф Пиринчи, в който основните персонажи са котки. Оригиналното заглавие Felidae е латинското име на семейство Коткови. Романът и издаден за първи път през 1989 г.

Котаракът Франсис се мести в нов дом и открива, че в квартала често се случват необясними убийства на котки. Постепенно Франсис опознава новото място и обитателите му. След като разкрива някои страшни тайни от миналото, накрая той успява да стигне до тайнствения убиец.

Котаракът Франсис се мести в нов дом и открива, че в квартала често се случват необясними убийства на котки. Постепенно Франсис опознава новото място и обитателите му. След като разкрива някои страшни тайни от миналото, накрая той успява да стигне до тайнствения убиец.

Романът „Котки“ е добре приет и е последван от няколко продължения. Други книги от поредицата на Акиф Пиринчи „Котки“ (Felidae) са:

Francis. Felidae II. (1996)

Cave Canem. Ein Felidae-Roman. (2001)

Cave Canem. Ein Felidae-Roman. (2001)

Das Duell. Felidae-Roman. (2004)

Salve Roma. Ein Felidae-Roman. (2005)

Schandtat. Ein Felidae-Roman. (2007)

Източник: Уикипедия

РОМАНЪТ „ЗВЕЗДИТЕ НАД НАС“ ОТ СИДНИ ШЕЛДЪН

Споменавайки Сидни Шелдън  се вълнувам и изпитвам почит и възхищение към този велик майстор на съспенса.

    Американският писател Шелдън успява да се задържи на върха на съвършенството на писателското слово и сред класиците в продължение на 60 години.  Закърмен е в литературата още от детска възраст. Първите му литературни творби са стихотворения, които са били публикувани, когато е бил на 10 години.

   Кариерата му като писател започва през 1937 г. в Холивуд, където пише сценарии за филми. През 1969 г. Сидни Шелдън написва своя първи роман „Голо лице”, за който получава награда”Едгар Алън По”. Всички негови романи без изключение попадат в списъците на бестселърите, чийто общ тираж е 300 млн. екземпляра.

  Всеки негов роман завладява читателя още от самото начало, предизвиква и поддържа вниманието, напрежението и очакването до последния ред. Събитията в неговите романи са изпълнени с неизвестност, предизвикателство и безпокойство.

  Писателят Шелдън е един от най-известните имена в световната литература, и изключителен феномен не само в литературата, но и в редица други области на изкуството – телевизия, кино, мюзикъл и др. Авторът е включен в „Книгата за рекорди на Гинес” за „най- превеждан автор на света” на (71 езика в 180 страни) и в Холивудската алея на славата.

   Следвайки повествованието на романа „Звездите над нас” на писателя Шелдън, като майстор на съспенса, разказва и ни пред-ставя една вълнуваща история за живота и трудния възходящ път на главната героиня Лара Камерън.

   Тази изключително красива, значително крехка и обхваната от амбицията за изява в бизнеса, най-вече в строителния. Тя започва без никакви средства.

  Случайното и запознанство с един строителен предприемач  Бил Роджърс, се явява като късмет, който каца на рамото ù. Той я запознава подробно със строителното предприемачество, как да процедира в трудни и сложни ситуации, дори и методите, и начините на финансиране на по-големите строителни обекти.

 Роджърс съвсем подробно ù обяснява какво е ипотекиране, рефинансиране и използване на банкови заеми, а седемнадесет-годишната девойка слуша изключително внимателно всяка казана дума и както се казва в книгата „като сюнгер нетърпеливо поглъ-ща всяка информация. Тя запомня наизуст водещото главно прави-ло на предприемачеството – ПДХ (парите и другите хора) и трите най-важни неща в строителния бизнес; местоположение, местопо-ложение и пак местоположение. 

  Седемнадесетгодишната Лара започва с изключителна амбиция и творчески хъс първия голям строителен обект-хотел и въпреки трудностите и препъни-камъните, които среща като „момиче-же-на”, (както я наричат в романа), успява да завърши строежа в пълния му вид навреме, с помощта не само на архитектите, но и на строителната фирма. Разбира се и с подкрепата и напътствията на предприемача Бил Роджърс.

   В годините напред  Лара Камерън е вече изключително преуспя-ла в строителния бизнес, който е бил смятан само за мъже. Зад упорития и амбициозен труд са построени значителен брой хоте-ли, търговски центрове  и жилищни кооперации в Америка, Евро-па и други страни.

  Влюбена в работата си Лара среща голямата любов  в лицето на музиканта-пианист Филип. Тази красива и силна любов  се явява по-силна от професионалната ù амбиция.

   Романът е написан изключително увлекателно чрез майсторско-то и феноменално слово на писателя Сидни Шелдън.

    „Звездите над нас” е страхотно и увлекателно четиво.

    Съспенсът като визуална комутативна драматизация в сюжета на романа постоянно подхвърля читателя насам-натам и го подла-гат в неизбежни ситуации, предизвикващи вълнение.

    Тази книга е изключителен бестселър и заслужава да бъде про-четен.

Николай Пеняшки – Плашков ;  Добрич – 05, 09, 2014 г.

                               ОТКЪСИ  ОТ  РОМАНА

    „.Джеймс Камерън някога е бил хубав мъж, но лицето вече носе-ше следите на консумираните грехове.Изглеждаше над петдесетго-дишен, а беше над тридесет. Работеше като управител на един от пансионите, собственост на градския банкер Шон Макалистър…”

„В живота на Лара нямаше никой, който да се грижи за нея или да я възпитава. Пансионът бе пълен с мъже, твърде заети със собстве-ния си живот, за да обръщат внимание на бебето. Единствената жена беше Берта  - огромната Шведка, която готвеше и чистеше.

    Джеймс Камерън твърдо бе решил да няма нищо общо с дъщеря си. Запазвайки я жива, съдбата го бе изиграла за пореден път. Ве-чер той сядаше с бутилка уиски в дневната и се оплакваше.”

„На петнадесет години Лара постъпи в гимназията „Сейнт Майкъл” – върлинеста и непохватна, с дълги крака, буйна черна коса и интелигентни сиви очи, все още твърде големи за бледото ù слабо лице. Никой не можеше да каже какво точно ще излезе от нея. Беше на границата на съзряването, а външният и вид бе в ста-дий на метаморфоза. Би могла да стане и грозна и красива.

   За Джеймс Камерън дъщеря му беше грозна.”

„На седемнадесет години източеното, мършаво момиче се бе превърнало в жена. Лицето ù носеше отпечатъка на нейния шот-ландски произход – блестяща кожа, извитите, изящни вежди, буре-носивите ù очи, буйната черна коса. Освен това около нея витаеше дух на меланхолия, сякаш последица от страданията  и трагичната история на един народ. Беше трудно да откъснеш очи от лицето на Лара Камерън.”

„След закуска Лара заведе Чарлс Коун в центъра на града. На ъгъ-ла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт в центъра на Глейс Бей и-маше голям празен парцел. Коун го бе разглеждал преди два дни.

    -Този парцел имах предвид – каза Лара.

    Куин стоеше и се преструваше, че го изучава.

    -Имаш нюх. Местоположението е много добро.

    Той беше поразпитал дискретно и бе научил, че собственик е някакъв банкер – Шон Макалистър. Задачата на Коун бе да намери подходящ парцел, да уреди построяванато на сградата и после да я наеме. За компанията нямаше никакво значение кой ще я построи, стига да бъдат удовлетворени изискванията им.”

„Чарлс Коун стана неофициален финансов съветник на Лара и през следващите три години тя построи административна сграда, половин дузина вили край морето и пазарен център. Банките в Сидни и Халифакс с радост ù даваха заеми.”

Книгата „Хемингуей“ от Ник Нолак

Тази биографична книга от Ник Нолак не претендира, че допринася нещо ново за писателя Хемингуей. Тя ни разкрива и разказва за неговия живот , изпълнен с динамика, невероятни и страстни желания, които го съпътстват до края на живота му.
Тази невероятна книжка (не голяма по обем) ни запознава и сближава със семейството, приятелите, съмишлениците, любовниците, съпругите;  дори и неговата драматична смърт.
В повествованието на книгата „Хемингуей“  Ник Нолак е наблегнал преди всичко за личността Хемингуей, а не за писателя.
Такъв вариант на действие е изключително труден, почти невъзможен, понеже при автора тези две качествени понятия са взаимносвързани.  Убеден съм, че написаното в книгата не е нищо ново за читателя, разбира се за този, който не е чел неговото творчество и биография.

Писателят Ник Нолак много точно, синтезирано и стилно е написал и представил житието на великия Хемингуей, обиколил много страни от различни континети, участвал в две войни.

В предпоследната глава авторът прави общ общо обзор на творчеството на писателя, журналист и репортер Ърнест Хемингуей, с което си намерение подлага на показ таланта и салата на словото на американския писател.
В последната час на това произведение е отразена една от версийте за неговата смърт.
Книгата е вълнуваща, написана с притегателно слово и заслужава да се прочете.

© Николай Пеняшки – Плашков

Романът „Състояние на страх” от Майкъл Крайтън”

   Романът „Състояние на страх” на американския писател  Майкъл Крайтън е вълнуващ и спиращ дъха на читателя, психотрилър.
  Основната идея залегнала в сюжета на  романа е световния проблем вълнуващ народите  и  природозащитниците – въпросът с глобалното затопляне.
  В тази вълнуваща книга са залегнали много идеи и факти от сферата на науката, свързани с промяната на климата, както и неосъзнатата и безотговорна човешка дейност в различни сфери. Една от най-съществените причини за глобалното затопляне е добивът  на петрол, производство на електроенергия от въглища, правещи големи и лакоми за бензин автомобили и всякакви други производства, бълващи огромни количества парникови газове. А тези газове, както знаем, са причина за покачване  на температурите в глобален мащаб, топенето на ледовете и ужасни природни бедствия като суша, наводнения и урагани.
    А съвестните световни граждани и природозащитниците отдават цялата си енергия и значителна част от собственото си време в борбата срещу глобалното затопляне, за спасяването на майката „Земя”.
    Но в повествованието на книгата фактите не се оказват точно такива.
    Сюжетът на романа е изпълнен с много напрежение  съпроводено с постоянен страх.
    Романът гъмжи от напрегнати моменти на пътувания по различни места на земното кълбо, включително в Антарктида.
    Сюжетът в този изключителен трилър изобилства с много научна информация, която дава изключително предимство на романа, която доказва умението  Майкъл  Крайтън, да я съчетае с вълнуващите приключения. По този начин писателят  със качеството и силата на словото води динамичното повествование  до напрегнат финал.
В книгата се усеща таланта, умението и стегнатият стил на писателят да описва събитията.
Романът е динамично и изпълнено във вълнуващо „Състояние на страх”  и заслужава да бъде прочетено.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

                                            
                                           ПРЕДЛАГАМ ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

    

    В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу Американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
Само че делото така и не беше заведено.
Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора „Хасъл и Блак“, добавиха нови подробности към историята.
Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света.

Майкъл Крайтън                                    Лос Анджелис, 2004

    … „По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
     В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
     Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.”

  
    „…Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС   Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.
    И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма. …”

  
     „…Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта.
    Предницата му висеше над бездната.
   Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.
Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.”…

   
    „ …От принтера бавно заизлиза лист. Санжонг го подаде на Евънс.”
…..
Доран, П. Т., Приску, Д. К., Лайънс, У. В., Уолш, Д. Е., Фаунтън, А. Г., Макнайт, Д. М., Мурхед, Д. Л., Вирджиния, Р. А., Уол, Д. Х., Фритцен, К. Х., Маккей, К. П., и Парсънс, А. Н., 2002, „Антарктическото климатично захлаждане и реакцията на земните екосистеми“, „Нейчър“ 415: 517–20

От 1986 до 2000 централните антарктически долини са се охлаждали със седем градуса по Целзий на десетилетие и студът е нанесъл значителни поражения на екосистемите.

 Комисо, Дж. К., 2000, „Променливост и тенденции в антарктическите повърхностни температури, измерени на място и чрез сателитни инфрачервени измервания“, „Джърнъл ъф Клаймит“ 13: 1674–96

Както сателитните данни, така и наземните станции показват леко захлаждане през последните двайсет години.

 Джогин, И., и Тулачик, С, 2002, „Положителен баланс на масата при ледените потоци Рос, Западна Антарктида“, „Сайънс“ 295: 476–80

Страничните радарни замервания показват, че ледът в Западна Антарктида нараства с 26,8 гигатона на година, което бележи промяна в тенденцията към топене от последните шест хиляди години.

Томпсън, Д. У. Дж. и Соломон, С, 2002, „Интерпретация на последните климатични промени в южното полукълбо“, „Сайънс“ 296: 895–99

Антарктическият полуостров се е затоплил с няколко градуса, а вътрешността бележи известен спад в температурите. Ледените шелфове се отдръпват, но морският лед нараства.

 Петит, Ж. Р., Жузел, Ж., Рейно, Д., Барков, Н. И., Барнола, Ж. -М., Шапела, Ж., Дейвис, М., Делегю, Г., Делмот, М., Котяков, В. М., Льогран, М., Липенков, В. И., Лориу, К., Пепен, Л., Риц, К., Салцман, Е., и Стивенард, М., 1999, „История на климата и атмосферата за последните 420 000 години според Востокското ледено ядро, Антарктика“, „Нейчър“ 399: 429–36

През последните четири междуледникови епохи за периода от 420 000 години Земята е била по-топла, отколкото днес.

 Андерсън, Дж. Б., и Андрюс, Дж. Т., 1999, „Радиовъглеродни ограничения върху движението на ледените полета в море Уедел, Антарктика“, „Джиолъджи“ 27: 179–82

Днес се топи по-малко антарктически лед, отколкото през последната междуледникова епоха.

Лиу, Дж., Кари, Дж. А., и Мартинсън, Д. Г., 2004, „Интерпретация на променливостта на антарктическия морски лед в днешни дни“, „Джиофизикал Рисърч Летърс“ 31: 10.1029/2003 QLO18732

След 1979 г. Антарктическият морски лед се увеличава.

 Виас, Н. К., Даш, М. К., Бандари, С. М., Каре, Н., Митра, А., и Панди, П. К., 2003, „За тенденциите в количеството на морския лед според наблюдения с OCEANSAT–1 MSMR“, „Интърнешънъл джърнъл ъф римоут сенсинг“ 24: 2277–87

Тенденцията към увеличаване на морския лед навярно се засилва.

Паркинсън, К. Л., 2002, „Тенденции в продължителността на морско-ледения сезон в южния океан, 1979–99“, „Анес ъф Глейсиолъджи“ 34: 435–40

В по-голямата част от Антарктика сезонът на морския лед се удължава, днес той е с двайсет и един дни по-дълъг, отколкото през 1979 г.”…

      „…Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.
    Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. 
    Достатъчно близо да я изпълни с надежда.
   Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.
   Нямаше издатина, нито корниз.
Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.”…

     „… „Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.
    И започваше да й се доспива.
    Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.
   Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.
    Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й - детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…
    Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…
    Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…”

   „- Но е прието – спокойно изтъкна Хенли. – От години. С него трябва да работим.
- Да работим с него? Само че то не действа – каза Дрейк. – Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.
    - Има начин да се изиграе тази карта – каза Хенли.
    - Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне – на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне – и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.
     - Да – търпеливо каза Хенли. – Всичко това е вярно…
    - Ти ми кажи – прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне?  Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!”…

   „… Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.

    Да седне в креслото.

   Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.
    Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.”…

   „ По време на обратния полет Сара Джоунс бе обзета от противоречиви чувства. Първо, беше дълбоко наранена от факта, че тялото на Джордж Мортън бе намерено – някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че той ще се обяви отнякъде жив и здрав. А стоеше въпросът с Питър Евънс.”…

   „… Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемаха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в приливния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало по-добре по телевизията.”…

"ОТ УТРОТО ДО ЗДРАЧА" - СИДНИ ШЕЛДЪН

Романът „От утрото до здрача” от американския писател Сидни Шелдън се явява една вълнуваща и интригуваща история, която е изпълнена от поредица събития, в които на преден план изпъкват алчността, борбата за власт, надмощие съпроводени с изнудвания, наркотици.
За постигането на основната цел, залегнала в романа – наследството на Хари Станфорд, който е един от най-богатите хора на света, което е в размер на милиарди долари и трябва да се разпредели между неговите наследници.
Бащата Хари сe удaвя мистepиoзнo пo вpeмe нa пътeшeствиe със сoбствeнaтa си яxтa кpaй скaлиститe бpeгoвe нa Кopсикa.
В семейството се явява красива млада дама Джулия, която претендира, но и с доказателства, че е наследница на Хари, и тяхна полусестра. Тя обърква плановете най-вече на адвоката Тейлър Станфорд. Неговата цел е да сложи ръка върху по-голяма част от наследството и огромната компания на баща си – една от най-мощните в Америка.
Книгата „ОТ УТРОТО ДО ЗДРАЧА” е изключително вълнуващо и интригуващо четиво и се чете на един дъх, въпреки че съществуват моменти, които ни стягат за гърлото. А това се дължи не само на интригуващия сюжет и повествование, но и на майсторското слово и изключителен стил на американския писател Сидни Шелдън.

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

„Хари Станфорд представляваше лесен обект за преследване — висок над метър и осемдесет, с бели коси, спуснати върху яката, и с аристократично, почти надменно лице. Придружаваха го невероятно красива млада брюнетка, една чисто бяла немска овчарка и Дмитри Камински — почти двуметровият му бодигард с издут врат и скосено чело. „Ще им бъде трудно да ни загубят“, помисли си Станфорд.
Знаеше кой и защо ги е изпратил и това го изпълни с усещането за надвиснала опасност. Отдавна се бе научил да се доверява на собствения си инстинкт. Инстинктът и интуицията му помогнаха да стане един от най-богатите мъже в света. Списание „Форбс“ оцени стойността на Станфорд Ентърпрайзис на шест милиарда, а „Форчън 500“ — на седем милиарда. „Уолстрийт Джърнъл“, „Барънс“, дори и „Файнаншъл Таймс“ бяха представяли журналистически профили на Хари Станфорд — опитваха се да обяснят неговата загадъчност, неговата удивителна прозорливост и неописуемата му находчивост, плод на които бе гигантската империя Станфорд Ентърпрайзис. Никой от тях обаче не постигна пълен успех.
Но останаха напълно единодушни относно неговата почти осезаема, маниакална енергия. Беше направо неизтощим. Имаше проста философия – ден без сделка означаваше пропилян ден. Той изтощаваше своите конкуренти, своя персонал и изобщо всеки влязъл в съприкосновение с него. Беше истински исполин, просто нямаше равен на себе си. Самият той се смяташе за религиозен човек. Вярваше в Бог и този негов Бог искаше той да е богат и преуспяващ, а враговете му — мъртви.”

„Хари Станфорд се облегна назад и се отпусна. Вече нямаше за какво да се притеснява. Онези щяха да преследват самолета. Отново премисли цялата ситуация. Всъщност всичко опираше до това, какво знаят и кога са го научили. Иначе бяха просто чакали — преследваха лъв с надеждата да го повалят. Хари Станфорд се усмихна на себе си. Бяха подценили човека, с когото си имаха работа. Други, допуснали същата грешка, платиха скъпо. И този път някой щеше да си плати. Той беше Хари Станфорд — довереникът на президенти и крале, толкова могъщ и богат, че бе в състояние да съсипе икономиката на дузина държави. И все пак…
Боинг 727 кръжеше в небето над Марсилия. Пилотът съобщи по микрофона:
- Марсилия, тук Боинг осем девет пет, излетял по трасе едно четири нула, се приземява на писта едно пет нула.
- Прието.”

„Хари Станфорд разведе София из яхтата. Смяташе я за неоценима част от собствеността си и обичаше да се перчи с нея. Беше наистина изключителен плавателен съд. Луксозно подреденият апартамент включваше дневна и просторен кабинет, удобно обзаведен с канапе, няколко кресла и бюро, зад което беше разположено достатъчно оборудване, че да стигне за управлението на малък град. На стената висеше голяма електронна карта, а подвижната лодка-макет показваше местоположението на яхтата във всеки момент. Плъзгащи се врати отвеждаха от апартамента към външна тераса на палубата, където бяха поставени шезлонг и маса с четири стола. Тикови перила опасваха верандата. В тихи и приятни дни Станфорд имаше навика да закусва тук.
Шестте самостоятелни кабини с широки прозорци бяха тапицирани с ръчно рисувана коприна и всяка разполагаше с отделна баня с вана. Това бяха помещенията за гости. Голямата библиотека бе покрита с ламперия от златиста хавайска акация.
В столовата се побираха шестнадесет души. На долната палуба се намираше фитнес-салон с цялото необходимо оборудване. На яхтата имаше още винарска изба и киносалон — идеален за прожектиране на филми. Хари Станфорд разполагаше с една от най-богатите видеотеки с порнографски филми в света. Всички мебели бяха изключително изящни и изискани, а с картините в помещенията можеше да се гордее всеки музей.
- Е, вече видя почти всичко — заключи Станфорд в края на обиколката. – Утре ще ти покажа останалото.
Тя го гледаше със страхопочитание.
- Никога не съм виждала подобно нещо! Тук е… тук е направо като град!
Хари Станфорд се усмихна на нейното въодушевление.
- Стюардът ще те заведе до кабината ти. Настани се удобно. Аз имам да свърша малко работа.
Хари Станфорд се върна в кабинета и огледа електронната карта на стената, за да провери местоположението на яхтата. „Блу Скайс“ се намираше в Лигурско море и държеше курс на североизток. „Няма да разберат накъде съм тръгнал, помисли си Станфорд. Ще ме чакат на летище «Кенеди»“. Щом стигнем в Портофино, ще се погрижа всичко да си дойде на мястото.”

„Уведомиха наследниците, че погребалната церемония ще се извърши в Кингс Чанъл. Улицата пред църквата бе оградена с въжета — полицаи задържаха тълпата, насъбрала се да гледа как пристигат висшите сановници. Там беше вицепрезидентът на Съединените щати, сенатори, посланици и държавници чак от Турция и Саудитска Арабия. Докато беше жив, сянката на Хари Станфорд се простираше надалеч и сега всичките седемстотин места в църквата щяха да бъдат заети.”

„Уди чертаеше планове: „Ще си купя най-добрите понита за поло в света. Никога повече няма да взимам коне назаем. Ще стана играч от десета степен!“ Хвърли поглед към Пеги, която спеше до него. „Но първо ще се отърва от тая тъпа кучка“. После обаче си помисли: „Не, не мога да направя такова нещо…“ Стана от леглото и отиде в банята. Когато излезе, вече се чувстваше прекрасно.”

„ Цялото семейство, с изключение на Уди и Пеги, се бяха събрали в салона в Роуз Хил. Стив изучаваше изпитателно лицата им.
Съдията Станфорд изглеждаше много спокоен и доволен.
Стив погледна Кендъл, Имаше необикновено напрегнат вид. Предния ден съпругът й пристигна от Ню Йорк специално за срещата. Стив огледа Марк. Французинът бе хубав мъж, няколко години по-млад от съпругата си.
Накрая обърна внимание и на Джулия. Тя приемаше твърде спокойно присъединяването си към семейството. „Според мен поне човек, току-що наследил близо един милиард долара, та и повече, би трябвало да бъде доста по-развълнуван“, помисли си Стив.
Огледа отново лицата им и се почуди дали някой от тях не е отговорен за изчезването на трупа на Хари Станфорд. И ако е така, кой по-точно? И защо?”

„ Тайлър Станфорд подписа документите по въдворяването на Марго Поснър в затвора за душевноболни в Рийд. Още трима психиатри трябваше да дадат писмено съгласие по случая, но той знаеше, че ще го уреди.
Още веднъж се върна мислено към всичко, което направи от самото начало, и стигна до заключението, че в цялата замислена от него игра не е допуснал никаква грешка. Дмитри изчезна в Австралия, отърва се и от Марго Поснър. Оставаше Хал Бейкър, но той няма да създаде проблем. Всеки си има слабо място, а слабото място на Бейкър е глупавото му семейство. „Не, Бейкър никога няма да проговори, защото не би понесъл мисълта да прекара цял живот в затвора, далеч от своите скъпи домашни“.
Всичко беше изпипано идеално."




„Щом легализират завещанието, се връщам в Чикаго да взема Лий. Може би дори ще си купим къща в Сен Тропе. — Само мисълта за това възбуди въображението му. — Ще обиколим света с моята яхта. Винаги съм искал да видя Венеция… и Позитано… и Капри… Ще отидем на сафари в Кения, заедно ще съзерцаваме Тадж Махал на лунна светлина. И на кого дължа всичко това? На татко. Добрият ми стар татко“. „Ти си обратен, Тайлър, и винаги ще си останеш обратен. Не проумявам как, по дяволите, изобщо е възможно от моята семка да се пръкне такъв като тебе…“
„Е, кой се смее последен сега, а, татенце?“




„Тайлър слезе долу, за да се присъедини към брат си и сестра си за вечеря. Отново беше гладен.”

„ Тайлър гледаше Кларк с невярващи очи:
- Джулия Станфорд… е тук?
- Да, господине. — В гласа на иконома се долавяше смущение. — Но това не е същата, госпожица Станфорд, която беше тук преди.
- Естествено, че не е. — Тайлър направи усилие да се усмихне. — Боя се, че е някаква мошеничка.
- Мошеничка ли, господине?
- Да. Те се появяват откъде ли не, Кларк, и всичките твърдят, че имат някакви права над семейното наследство.
- Та това е ужасно! Да повикам ли полицията?
- Не — отговори бързо Тайлър. Това беше последното, което искаше сега. – Аз ще се оправя с нея. Заведи я в библиотеката.
- Да, господине.
Умът на Тайлър трескаво работеше. Значи истинската Джулия Станфорд най-сетне се появи. Цяло щастие беше, че никой друг от семейството в момента не е вкъщи. Трябва незабавно да се отърве от нея.
Тайлър влезе в библиотеката. Джулия стоеше в средата на помещението и изучаваше портрета на Хари Станфорд. Тайлър поспря за миг на прага, за да я огледа. Беше толкова красива. Жалко, че…
Джулия се обърна и го видя:
- Здравейте.
- Здравейте.
- Вие сте Тайлър.
- Точно така. Вие коя сте?
Усмивката й се стопи:
- Не ви ли…? Аз съм Джулия Станфорд.
- Така ли? Простете за въпроса ми, но имате ли някакви доказателства за това?
- Доказателства? Ами да… аз… всъщност… никакви доказателства. Просто предположих, че…
Той пристъпи към нея.
- Какво ви доведе тук така изведнъж?
- Реших, че е крайно време да се запозная със семейството си.
- След цели двадесет и шест години?
- Да.
Докато я гледаше, докато я слушаше как говори, за Тайлър не останаха никакви съмнения. Тя беше истинската, опасната и той трябваше бързо да се отърве от нея.
Тайлър направи усилие да се усмихне:
- Вижте, предполагам, можете да си представите какъв шок е това за мен. Искам да кажа вашето появяване тук изневиделица и…
- Знам. Съжалявам. Първо трябваше да се обадя по телефона.
- Сама ли сте дошла в Бостън? — попита небрежно Тайлър.
- Да.
Умът му работеше трескаво.
- Някой знае ли, че сте тук?
- Не. Е, освен моята съквартирантка, Сали, в Канзас Сити…
- Къде сте отседнала?
- В Копли Скуеър Хотел.
- Хубав хотел. В коя стая сте?
- Четиристотин и деветнадесета.
- Добре. Защо не се върнете в хотела и да ни изчакате там? Искам да подготвя Уди и Кендъл. Те ще бъдат не по-малко изненадани от мен.
- Съжалявам. Трябваше да ви…
- Няма проблеми. Сега вече се познаваме и съм сигурен, че всичко ще се уреди прекрасно.
- Благодаря, Тайлър.
- Винаги си добре дошла… — той за малко не се задави при тези думи — …Джулия. Нека да ти повикам едно такси.
Пет минути по-късно тя вече си беше тръгнала.
Хал Бейкър тъкмо се бе върнал в хотелската си стая в центъра на Бостън, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката:
- Хал?
- Съжалявам. Още нямам никакви новини, господин съдия. Обърнах целия град. Ходих до летището и…
- Тя е тук, глупако!
- Какво?
- Тя е тук, в Бостън. Отседнала е в Копли Скуеър Хотел, стая четиристотин и деветнадесет. Искам да се погрижиш за нея до довечера. И не желая никакви гафове повече, ясно ли е?
- Онова, което се случи, не беше по моя…
- Ясно ли е, попитах?
- Да, господине.
- Тогава го свърши! – Тайлър затвори с трясък телефона.
После отиде да намери Кларк.
- Кларк, искам да ти кажа нещо за младата жена, която беше тук и твърдеше, че е моя сестра.
- Да, господине?
- Няма да споменавам нищо за нея пред другите членове от семейството. Това само ще ги разстрои.
- Разбирам, господине. Толкова сте съобразителен.
Джулия се отби в Риц Карлтън, за да вечеря. Хотелът беше красив — точно както й го описваше майка й. „Всяка неделя водех децата там, за да ядат до насита всичко, което си харесат“. Джулия седеше в ресторанта и си представяше как майка й се е хранила на някоя от тези маси заедно с малките Тайлър, Уди и Кендъл. „Иска ми се да бях израсла с тях“, помисли си Джулия. Но сега поне ще се запознаем. Зачуди се дали майка й би одобрила постъпката й. Джулия остана доста изненадана от начина, по който я прие Тайлър. Изглеждаше някак… студен. Съвсем естествено, прецени Джулия. Някакъв непознат влиза в дома ти и ти съобщава: „Аз съм сестра ти. Нормално е да ме гледа подозрително. Но съм сигурна, че ще ги убедя“.
Когато й донесоха сметката, Джулия се смая. „Налага се да бъда по-внимателна, помисли си тя. Трябва да ми останат достатъчно пари, за да се върна обратно до Канзас с автобуса“.

Николай Пеняшки - Плашков 

РОМАНЪТ „ТЕАТЪР” НА СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Романът „Театър” на английският писател Съмърсет Моъм ни разкрива житейската история на главната героиня Джулия Ламбърт, гениална театрална актриса, която участва навсякъде – на сцената, дори и в личния живот; пред съпруга си, любовника, сина си, пред себе си, включително и на обществени прояви.
Всички се възхищават на актьорското и изкуство, въпреки това не може да не я съжаляват, понеже от самото начало като блестяща актриса, тя се превръща в един конгломерат от роли; брилянтни, блестящо изиграни роли, но въпреки това те са просто роли.
Идва моментът когато тя се чувства загубена във водовъртежа на живота си – личен и професионален, които се сливат в едно…
Правейки равносметка на всичко това тя разбира, че е загубила себе си и е останало само празно пространство.
В повествованието на романа от началото до последната страница, благодарение на брилянтния стил на писателя и драматург Съмърсет Моъм подплатен със своеобразен цинизъм е обрисуван и изваян един пълнокръвен, жив образ изпълнен с апотеоз на човешкото лицемерие и суета, а те са любимият грях (спътник) на човечеството.
Грешно е да се мисли, че суетата се ограничава само до външния вид, имайки предвид, че тя редом с лицемерието имат своите корени в определени прослойки на обществото.
Няма нищо по-страшно от човешкото лицемерие. Воден от него човекът изпълнява ежедневно конкретни свои измислени роли с определена цел…
Но настъпва моментът когато личността си задава въпросът, кой всъщност е той. И докато се усети губи собственото си достойнство.
Не напразно Великият Шекспир е казал: „Животът е сцена, а всички ние сме актьори в нея”. Колко прозорлив е бил!
Бих казал, че романът „Театър” на Съмърсет Моъм е едно от най-добрите му произведения.
Тази вълнуваща творба „Театър” е отражение на една реална действителност, която се откроява с написаното по-горе, но тя е валидна и за нашето съвремие, щем или не щем и всеки може да открие себе си или другия до него.
Романът заслужава да бъде прочетен! Желая Ви приятно четене.

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

 

„ Джулия разсеяно слушаше как Марджъри изброяваше имената от списъка и лениво оглеждаше стаята, при все че я познаваше до най-малката подробност. Точно такъв трябваше да бъде кабинетът на един директор на първокласен театър.”

„Бяха се преместили в тази къща преди две години и Майкъл, както и Джулия, добре знаеше , че преди да тръгнат на турне, бяха наели скъпо платен декоратор, който се бе съгласил да подреди всичко, докато се завърнат, при това на костуема цена, а те се задължиха да му осигурят работа в театъра. Но защо бе нужно да с поделят такива досадни подробности с човек на когото дори не знаеха името.”

„Джулия със задоволство узна, че бащата на Майкъл е полковник в оставка, направи й огромно впечатление, че един от прадедите му проиграл на карти цялото си състояние по време на регентството, харесваше ù пръстенът с печат, който Майкъл носеше и на който бяха гравирали глава на глиган и девизът: „Nemo me impune lacessit.”

„Джулия се чувстваше като благородна девица, която трябва да спазва всички традиции на своя знатен и древен род. Честотата ù беше драгоценна перла. Чувстваше, че прави изключително добро впечатление. Майкъл беше истински джентълмен, и дявол да го вземе, на нея ù приличаше да се държи като истинска лейди.Джулия беше толкова доволна от собствената си роля, че когато влезе в стаята си и захлопна вратата по-силно, отколкото бе нужно, започна да се разхожда напред-назад, като благосклонно кимаше наляво и надясно с глава на своите раболепни васали. Протегна бялата си като линия ръка, като че ли я поднасяше за целувка на своя треперещ стар иконом (като бебе често я бе люлял на коленете си), и когато той притисна бледите си устни към ръката ù, тя почувства, че нещо капна на кожата ù. Сълза.”

„През цялото време тя зорко бдеше и ако ù се стореше, че някоя жена има намерения към Чарлс, правеше всичко възможно да развали играта ù. Ако опасността ù се струваше особено голяма. Джулия не се спираше и пред сцени на ревност. Двамата се бяха уговорили много отдавна, разбира се, не направо, а чрез внимателни намеци и отдалечени метафори, с целия такт, който можеше да се очаква от лорд Чарлс при неговото възпитание и от Джулия с нейното добро сърце, че ако нещо се случи с Майкъл, те, така или иначе, ще се избавят от лейди Чарлс и ще се оженят. Но Майкъл притежаваше отлично здраве.”

„Джулия се възмущаваше, че Том играе по свирката на едно хлапе, по-малко от него. Това говореше за неговата безхарактерност. Но тя обвиняваше не него; обвиняваше Роджър. Егоизмът му я отвращаваше. Е добре, той е все още млад. Но безразличието му към всичко друго освен към собствените му удоволствия говореше за неудържимо самолюбие. Беше нетактичен и невнимателен. Държи се така, като че ли и къщата, и слугите, и майка му, и баща му съществуват само за неговото удобство. На няколко пъти Джулия щеше да му отправи някоя остра дума, но пред Том не се осмеляваше да играе незавидна роля на майка, която наставлява сина си….”

„Джулия се радваше на толкова добра репутация, че си мислеше, че няма от какво да се страхува, като се показа с Том на обществени места. За нея беше нещо ново да посещава нощните клубове, тя се забавляваше и въпреки, че никой не знаеше по-добре от нея, че където и да се появи, привлича вниманието на хората към собствената си особа, и през ум не ù минаваше, че такава промяна в навиците ù може да предизвика мълви.”

„Все още със същата надменна, но безкрайно приветлива усмивка, усмивката, която кралица дарява на поданиците си по време на тържествени процесии, Джулия внимателно наблюдаваше Джоун.”

„Чарлс ù беше удивителна поддръжка в първите дни, след като загуби любовта на Том, и Джулия не можеше да си представи какво би правила без него. Той винаги беше на нейно разположение. Разговорът с него я отнасяше в друг свят и успокояваше нервите ù. Душата ù беше размътена и тя се къпеше в чистия извор на неговия дух. Какво спокойствие я обземаше, когато скиташе с него на картинните галерии! Имаше основание да му бъде благодарна. Мислеше си, колко време вече я обича.”

„След три дни Роджър замина за Шотландия. Джулия използува цялата си изобретателност, за да не остава повече насаме с него. Когато това се случеше за малко, тя говореше за странични неща. Дълбоко в душата си Джулия се радваше, че той заминава. Не можеше да изтрие от ума си странния разговор, който бяха провели в деня на неговото завръщане. Особено бе разтревожена от думите му,
че ако тя влезе в празна стая и някой неочаквано разтвори вратата, няма да намери никого. Така я караше да се чувства не на себе си.”

 

 

Николай Пеняшки - Плашков 

 

ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА - АГАТА КРИСТИ

Издателство „ХЕЛИКОН“

Художествена Литература
Криминални романи


АНОТАЦИЯ 
----

Криминалният роман „Десет малки негърчета” от английската писателка Агата Кристи е вълнуваща и интригуваща история за десетина души, които решават и отиват на почивка на един малък негърски остров. Съществува детска песен за него, според която десет малки негърчета се изгубват едно след друго. Повлиян от текста на тази песен, се появява таен убиец, който започва да убива хората по този начин. Той започва да напомня на всеки един от тях, какво може да им се случи, като поставя в рамка текста от песничката във всяка една от стаите. По време на храна в трапезарията са поставени на масата десет кристални негърчета. При всяка жертва се губи по едно. Първата жертва Антъни Марстън е отровена с калиев цианид. Втората жертва мисис Роджърс не се събужда вследствие свръхдоза сънотворно от (хлоралхидрат), а третата Макартър е намерен мъртъв след удар в задната част на главата по време на разхода.
Убиецът находчиво и умело съумява да нагласи нещата за своите намерения,
както се споменават в песента.
Едната жертва, която обича мед, трябва да бъде ужилена от пчела, но въпреки това е използвана спринцовка за смъртта.
При разследване убиецът не е намерен. По тази причина останалите живи мислят, че убиецът е сред тях и започват да се дебнат един-друг като хищни зверове. Всеки подозира някой от останалите със страх за живота си, съгласно предписанието.
Бавно и опечалено се губят негърчетата. Идва решителният ден.
В края на тази болезнена и изпълнена с напрежение и страх драма, остават само двама, които намират доктора мъртъв на една скала.
Живите разбират истината и се прибират у дома.
Сюжетът и повествованието на романа са изключително непредсказуеми и интригуващи.
Героите на писателката Агата Кристи са находчиви, оригинални и популярни по цял свят като самата нея.
Английската криминална писателка Агата Кристи със силата и качеството на словото грабва и вълнува читателя от първите редове до последното изречение на своите романи, които я издигат във върховете на световната литература. В днешния 21-ви век със своето умение и изключителен талант на разказвач като криминален автор писателката се издига на пиедестала в този жанр, и се оформя като най-известната писателка на криминални романи в света.

© Николай Пеняшки – Плашков

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“ Съдията Уоргрейв, наскоро излязъл в пенсия, се бе настанил удобно в ъгъла на първокласното купе за пушачи, подръпваше от пурата си и с интерес преглеждаше политическите новини в „Таймс“.

"След време остави вестника и се загледа навън. Влакът минаваше през Съмърсет. Още два часа до крайната цел на това пътуване.
Съдията прехвърляше наум всички съобщения за Негърския остров, появили се наскоро в пресата. Пръв го беше купил някакъв милионер американец, побъркан на тема яхти; добре си спомняше описанието на луксозната и модерна къща, изникнала на малкото островче недалеч от девънския бряг. За жалост третата съпруга на американеца не споделяла страстното увлечение на мъжа си и къщата бе обявена за продан. Тук-там по вестниците се появиха някои от тези интригуващи обяви. Последва гръмко съобщение, че къщата е преминала в ръцете на мистър Оуън. Не закъсняха и слуховете, раздухвани от журналистите в светската хроника: Негърският остров всъщност бил закупен от мис Гейбриъл Търл, филмова звезда от Холивуд! Мечтаела за уединение, далеч от любопитните погледи и фотографите. В „Бизи Бий“ деликатно намекваха, че островът е избран за убежище на член от кралското семейство!? Мистър Мериуедър бе направил всеобщо достояние поверителната информация за целта на покупката — младият лорд Л. — най-сетне поразен от стрелата на Купидон, щял да прекара там медения си месец! Друг източник, наречен Джонас, пък твърдеше, че островът бил вече собственост на Адмиралтейството за провеждане на предстоящи строго секретни опити!
Негърският остров бе станал, без съмнение, сензацията на деня!
Съдията Уоргрейв извади от джоба си писмо. Почеркът беше нечетлив, но отделни думи ясно изпъкваха.“

„Как ли й беше името? Подписът бе нечетлив. „Защо някои се подписват с толкова завъртулки?“ — негодуваше Емили Брент.
Тя се опита да си спомни хората, отседнали в пансиона в Белхейвън, където беше прекарала две лета подред. Там се запозна и с онази мила жена, мис… как ли й беше името? Баща й бил теолог. Имаше и една мисис Олтън или Ормън, не, май беше Оливър! Да, наистина Оливър!
Негърският остров! Чела беше нещо във вестника за Негърския остров… за някаква филмова звезда ли се отнасяше, или за милионер американец?“

"Подобни острови, изглежда, не струваха скъпо — не на всеки харесват. Хората са привлечени от романтиката, но като поживеят известно време, неудобствата започват да ги дразнят и бързат да се отърват от тях.

„Безупречно наредена стая. Обзаведена модерно до най-малката подробност. Ослепително бели килими върху лъснатия паркет… пастелен цвят на стените… дълго огледало с лампи от двете страни. Полица над камината без никакви украшения по нея, освен голяма мечка от бял мрамор — съвременна скулптура, в която бе поставен часовник. Над камината в блестяща хромирана рамка бе поставен лист пергамент с някакво стихотворение.“

Вера се зачете в него. От дете помнеше тази детска песничка:

 

Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва.
Съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед.
Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече.
Едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море.
Заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят.
Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата.
Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само.
Обеси се и ето вече, че няма ни едно.

Вера се усмихна. Естествено! Та това е Негърският остров.
Тя отново седна край прозореца и се загледа към морето. Колко необятно беше то! От нейния прозорец суша не се виждаше… само безбрежна морска синева… леко развълнувана под лъчите на залязващото слънце.
Морето, съвсем спокойно днес… понякога е тъй жестоко… Морето, което те тегли надолу към своите бездни… Удавен… намерили го удавен… в морето… удавен… удавен…
Не, тя не иска да си спомня… не иска да мисли за това!
То е вече минало…"

 

„Генерал Макартър се мръщеше на отражението си в огледалото.
По дяволите, цялата тази история беше страшно подозрителна! Не това очакваше той…
Като нищо щеше да намери извинение… да зареже всичко и да си замине.
Но моторната лодка се бе върнала на брега.
Няма как, трябваше да остане.
Този Ломбард например… доста е съмнителен. Не му е чиста съвестта. Бе готов да се закълне, че преценката му е правилна.“

“ Армстронг постепенно си припомни делото Ситън. Всички бяха останали изненадани от присъдата. Преди да завърши делото, Армстронг се бе срещнал със старши адвоката Матюс в някакъв ресторант. „Никой не се съмнява каква ще е присъдата. Повече от сигурно е, че ще бъде оправдан“ — бе го уверил приятелят му. А по-късно Армстронг неведнъж бе чувал хората да казват: „Съдията беше страшно настроен против него. Накара заседателите да му повярват и те му осигуриха присъдата «виновен». Изпипана работа. Старият Уоргрейв познава всяка буква от закона. Сякаш имаше да разчиства лични сметки с подсъдимия.““

„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“

„Долу в трапезарията Роджърс стоеше в недоумение. Втренчено се взираше в порцелановите фигурки в средата на масата.
-  Ама че дяволска работа — измърмори той под нос. — Бих могъл да се закълна, че тези фигурки бяха десет.“

„Той бе изпратил Ричмънд на сигурна смърт. Само чудо можеше да го спаси. А чудото не стана. Изпратил бе Ричмънд към гибел и не съжаляваше. Оказа се, че не е толкова трудно. Такива грешки ставаха постоянно — офицери биваха изпращани на смърт без никаква нужда. Навсякъде цареше объркване и паника. След това хората можеха да кажат: „Старият Макартър взе да губи контрол, направи твърде големи грешки, пожертва някои от най-добрите си хора.“ И нищо повече.
Но младият Армитидж не беше от тях. Често пъти генералът улавяше изпитателния му поглед. Вероятно се досещаше, че Ричмънд нарочно е бил изпратен на смърт.“

"Вера стана от леглото, отиде до тоалетката и си взе три аспирина.
„Жалко, че нямам никакво приспивателно — помисли си тя. — Ако исках да свърша със себе си, щях да взема голяма доза веронал или нещо подобно… но не и калиев цианид!“
При спомена за изкривеното мораво лице на Антъни Марстън младата жена потръпна.
Минавайки покрай камината, погледът й попадна върху детската песничка.

"Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем."

............

" И спряха дотук. Какво повече можеха да кажат?

Армстронг и Ломбард отнесоха безжизненото тяло на младежа в стаята му, сложиха го на леглото и го покриха. Когато се върнаха долу в салона, завариха останалите скупчени, зъзнещи въпреки топлата нощ."

"Гостите неохотно се отправиха към стаите си.

Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.

Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата." 

"Гостите неохотно се отправиха към стаите си.

Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.

Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата."

" Генерал Макартър се въртеше неспокойно в леглото.

Сънят не идваше. Пред очите му бе лицето на Артър Ричмънд. Обичаше младежа, дяволски се бе привързал към него. Приятно му бе, че и Лесли го харесва. Лесли беше капризна жена. Обръщала бе гръб на не един симпатичен човек и го бе отхвърляла като „скучен“. „Скучен“ и толкоз.

Ала с Артър Ричмънд не й беше скучно. Още от началото се разбираха добре. Разговаряха за пиеси, за музика и за картини. Закачаше го, шегуваше се с него, дори го дразнеше. Генералът се радваше, че Лесли проявява майчински интерес към младежа."

" Тримата се заловиха да претърсват острова. Това се оказа неочаквано просто. От северозападната страна скалите се спускаха отвесно към морето, гладки и стръмни. Останалата територия бе покрита с оскъдна растителност без нито едно дърво. Тримата мъже работеха внимателно и методично, претърсваха всичко - от най-високата точка до самата вода; огледаха основно и най-малката цепнатина в скалата, където биха могли да открият вход към някаква пещера. Но пещери нямаше.

Движейки се покрай брега, най-после стигнаха до мястото, където генерал Макартър седеше загледан към морето. Наоколо бе спокойно, само вълните се плискаха в скалите. Старецът седеше изправен, очите му се взираха в хоризонта"