ЗАТИШИЕ

.................. автор: Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов

Понякога в стремеж към нещо непознато —
сред облаците чак да полетя сърцато
и чам да доловя от чудни песни ек,
каквито досега не е дочул човек —
събуждайки се, тъй понякога желая
и вместо своя труд да доведе до края
— а с толкова любов започнат вечерта, —
като дете в игра се втурва мисълта
към своите мечти; да тръгне тя тогава
решена е, със цел в поезия да плава.
Приготвям се за път, не чакам миг дори,
на кораба ми лек изскърцват макари
и котвата след туй на борда е; платната
очакват само бриз да лъхне в небесата,
на мостика събран е екипажът цял
и всеки надалеч тревожно се е взрял.
Потеглям, сбогом, бряг! — Но спящо е морето,
по-тихо е дори от езеро и ето,
не лъхна ни веднъж от никоя страна —
на мачтите висят отпуснати платна.
Със скръстени ръце кормчията се вглежда
в зелената вода, замряла без надежда,
чиято гладка шир със полет обигран
прелита гларус бял или пък корморан.
До края на деня в далечината бледа
кормчията е взрян, та облак да съгледа
или да види флаг трептящ — за вятър знак;
ще впива поглед тъй и подир залез чак,
в настъпващата нощ, догдето в мрачината
на мачтата върхът се губи сред мъглата.

превод: Пенчо Симов, 1978

Аз гледам образа ти блед

автор: Сергей Есенин 

Аз гледам образа ти блед

с такава жал непреживяна!

Да, само върбовата мед

в септември вече ни остана.

Под чужди устни неведнъж

разпръсква ти жарта си млада.

И сякаш че досаден дъжд

в душата ти гробовно пада.

Но аз не се тревожа! В мен

изгря нечакана утеха.

Защото само жълта тлен

и само киша ме обзеха.

Нали не спастрих своя дял

за тих живот, за смях човешки.

Как малко път съм извървял,

как много съм направил грешки.

Наивна, глупава тъга.

Тук всички сме случайни гости.

Виж, като в гробище сега

брезите светят с бели кости.

Така и ние от света

ще отшумим без вест, без име…

Щом зиме не цъфтят цветя,

за тях не трябва да скърбиме.

1923

превод от руски: Иван Николов, 1984 (Пълни авторски права) 

Ти не ме обикна, ни пожали…

Оригинално заглавие: Ты меня не любишь, не жалеешь…,1925/Обществено достояние

автор: Сергей Есенин 

Ти не ме обикна, ни пожали,

някакъв грозник ли в мен узна?

Та очи извръщаш примижали,

с две ръце на мойте рамена.

Гледам нито грубо, нито нежно

твойто младо, чувствено лице.

Колко си прегръщала небрежно?

Колко ласки помниш? И ръце?

Знам, че като сенки несъгрени

всички прекосиха твоя ден.

Сядала на толкова колени,

ето че сега седиш у мен.

Нека твоят поглед е премрежен

и за някой друг си мислиш ти,

но и аз не мога да съм нежен,

че умът ми другаде лети.

Стъпка лекомислено гореща,

не съдбовен знак необясним —

свърза ни една случайна среща

и с усмивка ще се разделим.

И поемай пътя си, обаче

в свойте безразсъдства и беди

неласканите недей закача,

неизпепелените щади.

И когато за любов голяма

с друг си шепнеш в уличния мрак,

тръгнал на разходка, може двама

ненадейно да се срещнем пак.

Ти към друг ще се притискаш вече

и с поклон нехайно отривист

тихо ще ми кажеш: „Добър вечер!“

ще отвърна: „Добър вечер, miss.“

И едва ли скръб ще ме погуби,

няма да изпитам жал дори —

любилият повече не люби

и угасналият не гори.

1925

превод от руски: Иван Николов (1984), (Пълни авторски права).  

ПОЕЗИЯ ОТ ОМАР КАДДИ

През рамо

гледам на света, в жените влюбен-
в онези, заради които се върти Вселената,
в онези, заради които мъжете
погледите си окачват по огледалата;
заради тях сезоните се сменят
и срещите задъхват се по пътищата,
а паметта разлиства се във гробницата на забравата;
онези, заради които животът по е поносим,
мъжете по-нетърпеливи.


Обичам всички тях
черешова градина е сърцето ми
с орляк врабчета,
търсещи на майка ми лицето
в лицата на берачките.
Обичам ги – една снага незряща,
принудена от раните зеници да отвори,
научена от нощите във мрака да се взира.

*****

През рамо

гледам на света със съзерцание
в зори над шатрата му се разсейва дрямката,
във залезното езеро се гмурва слънце,
препасани с мъгла са планините,
звезди намигат на самотни и на влюбени,
по нивите пристъпя сънно пладне,
нектар жуженето преследва,
маслините – обути в свойте сенки,
а боси палмите се крият в сенките на негата;
луната доизгражда своята любов,
земята е дихание,
което излъчва диви аромати.

*****

През рамо

гледам на света зад мене:

той е костенурка – няма да ме изпревари,
ала гроб е той и ме преследва;
кал над стъпките ми ще натегне
и почуда ще угасне,
раменете ще се уморят, ще се прегърбят,
ще накацат върху тях ятата на годините,
изведнъж светът ще ме познае
и ще се превърна в цвете върху гроб,
което на странниците своя дъх дарява
и гледа на света през рамото му.

ПАРАД НА ЛЮБОВТА

автор: ОРХАН ВЕЛИ

Първа е онази, тъничката като вейчица девойка,
май сега съпруга на търговец.
Кой знай как е напълняла.
Ала все пак много ми се иска да я видя,
лесно ли е? Първата любов ръжда не хваща.


Втората е по-голямата от мене кака Мюневер,
когато и да зачетеше моите писма,
които хвърлях в нейната градина, се превиваше от смях.
А аз, когато и да си ги спомня,
Като че е днес, потъвам в срам.


Четвъртата – една разгонена жена,
която ми разказваше все врели-некипели.
А веднъж пред мен дори се разсъблече.
Минаха години, не можах да я забравя,
колко пъти я сънувах.


Петата подминах, ето ни на шестата.
Наричаше се Нуринниса.
О, моя прелестна,
о, моя мургава,
о, моя плът и кръв, Нуринниса.


Седмата е Алийе – капризна дама.
Ала много много не можах да й се наслаждавам
като всякоя капризна дама –
скъпа като обеци и кожено палто.


Осмата пък е онази калпавата,
в другите жени чест търси,
ала в нея ако търсиш, вдига врява до небето.
И отгоре на това…
мошеничка, която ще те продаде за пет пари, преди да си усетил.


Деветата се казваше Айтен.
Докато е на работа, робуваше на всеки,
но излезе ли от бара,
лягаше с когото си поиска.


Десетата излезе умна
... и си тръгна…
А че беше права, права беше.
Любовта била за богаташи,
любовта била за безработни.
Две сърца ако в едно се слеят,
на палат оборът се обръща, но и
двама голи само на хамам подхождат.
Жена, привързана за работата си бе единадесетата.
Как иначе,
бе надничарка при един злодей...
нощем влизаше във стаята ми
и оставаше до сутринта.
Напиваше се със коняк.
А с пукването на зората се залавяше за работа.


Да дойдем на последната.
Към никоя не се привързах
колкото към нея.
Не само бе жена, но и човек.
Не беше ни капризна,
нито алчна.
Казваше: да можеше да сме свободни,
и да можеше да бъдем равни.
Умееше еднакво да обича
и живота, и човеците.

ПАРАД НА ЛЮБОВТА

автор: ОРХАН ВЕЛИ

Първа е онази, тъничката като вейчица девойка,
май сега съпруга на търговец.
Кой знай как е напълняла.
Ала все пак много ми се иска да я видя,
лесно ли е? Първата любов ръжда не хваща.

Втората е по-голямата от мене кака Мюневер,
когато и да зачетеше моите писма,
които хвърлях в нейната градина, се превиваше от смях.
А аз, когато и да си ги спомня,
Като че е днес, потъвам в срам.

Четвъртата – една разгонена жена,
която ми разказваше все врели-некипели.
А веднъж пред мен дори се разсъблече.
Минаха години, не можах да я забравя,
колко пъти я сънувах.

Петата подминах, ето ни на шестата.
Наричаше се Нуринниса.
О, моя прелестна,
о, моя мургава,
о, моя плът и кръв, Нуринниса.

Седмата е Алийе – капризна дама.
Ала много много не можах да й се наслаждавам
като всякоя капризна дама –
скъпа като обеци и кожено палто.

Осмата пък е онази калпавата,
в другите жени чест търси,
ала в нея ако търсиш, вдига врява до небето.
И отгоре на това…
мошеничка, която ще те продаде за пет пари, преди да си усетил.

Деветата се казваше Айтен.
Докато е на работа, робуваше на всеки,
но излезе ли от бара,
лягаше с когото си поиска.

Десетата излезе умна
... и си тръгна…
А че беше права, права беше.
Любовта била за богаташи,
любовта била за безработни.
Две сърца ако в едно се слеят,
на палат оборът се обръща, но и
двама голи само на хамам подхождат.
Жена, привързана за работата си бе единадесетата.
Как иначе,
бе надничарка при един злодей...
нощем влизаше във стаята ми
и оставаше до сутринта.
Напиваше се със коняк.
А с пукването на зората се залавяше за работа.

Да дойдем на последната.
Към никоя не се привързах
колкото към нея.
Не само бе жена, но и човек.
Не беше ни капризна,
нито алчна.
Казваше: да можеше да сме свободни,
и да можеше да бъдем равни.
Умееше еднакво да обича
и живота, и човеците.
__________________

За Истанбул

Април 
Невъзможно е
да пишеш стихове,
ако си влюбен:
да не пишеш – също,
ако е април.


Покана 
Чакам те.
Ела в такова време,
че да няма как да се откажем.


Хубавото време

Мен хубавото време ме погуби,
в такова време изоставих службата си
във Вакъфите.
Пропуших пак в такова време,
влюбих се – в такова време.
В такова време аз забравих
да се връщам вкъщи с хляб и сол,
и все в такова време
болестта да пиша стихове ме мъчи.
Мен хубавото време ме погуби.


Птица и облак

Птичарю!
Ний и птици,
и дърво си имаме.
От тебе само облак искаме
за сто пари.


Карамфил

Да, прав сте, вероятността не е красива
колкото изкуството да преувеличаваш –
десет хиляди убити във Варшава
и това
един моторизиран континент да не прилича на
„Донесен от устните на твоята любима“ карамфил.

1939 

ЦЕЛУВКАТА

© Волфганг Борхерт


Вали, но тя едва ли забелязва,
сърцето й от щастие трепти:
В целувката дори денят залязва,
а мократа й рокля все лети -
запретва се, като че ли тепърва
нозете й на всички ще дари.
Една дъждовна капка само зърва
какво се случва там преди зори.
Такава страст й беше непозната,
навярно зверовете тъй пламтят!
Светлее ореолът на косата -
фенери в нея лъчове плетат.

1946


 източник:

© Волфганг Борхерт
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.06.2006
Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2004-2008

НОЩНО СТИХОТВОРЕНИЕ

 автор: Ерих Фрид

ще те покрия
не с целувки
а само
с одеялото
(което
от раменете ти
е паднало)
та да не зъзнеш
в своя сън

по-късно
когато
се събудиш
прозореца ти ще затворя
и ще те прегърна
и ще те покрия
с целувки
и ще те
открия


1979

     Превод от немски:
    © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
 

ОБАЧЕ

автор: Ерих Фрид
 

Най-напред се влюбих
в сиянието на твоите очи
в твоя смях
и радостта ти от живота

сега обичам и твоя плач
и страха ти от живота
и безнадеждността
в твоите очи

обаче аз ще ти помогна
срещу страха
защото радостта ми от живота
е все така сиянието на твоите очи

1979


     Превод от немски:
    © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
 

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

автор: Ерих Фрид


Домът ни ще се срути:
реката гризе почвата
вятърът разгонва пясъка
на който вдигнахме дома си

Вятърът разгонва пясъка:
тъй разбойници разгонват стадото
песъчинките скърбят
че домът ни ще се срути

Реката гризе почвата:
тъй плъховете гризат в зимника
почвата скърби
че домът ни ще се срути

Домът ни няма да се срути:
свободни от почвата и пясъка
измити от реката
изсушени от разнопосочни ветрове
зидовете ще разперят каменни криле

1968


     Превод от немски:
    © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
 

КАКВОТО Е

 © автор: Ерих Фрид

Това е безумие
казва разумът
Това е, каквото е
казва любовта
Това е нещастие
казва пресметливостта
Това не е друго освен страдание
казва страхът
Това е безнадеждно
казва познанието
Това е, каквото е
казва любовта
Това е смешно
казва гордостта
Това е лекомислено
казва предпазливостта
Това е невъзможно
казва опитът
Това е, каквото е
казва любовта

1979

© Ерих Фрид
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2006
Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2004-2008

ВИСОКИ ПРОЗОРЦИ

автор: ФИЛИП ЛАРКИН 


Когато видя една двойка деца
и предположа че той я чука,
а тя взема хапчета или има диафрагма
знам, че това е раят.
Всички възрастни цял живот мечтаят за това-
Задръжките и жестовете да са оставени настрана
като остарял комбайн, и всички млади
се спускат надолу по дългата пързалка
към щастието, безкрайно. Замислям се дали
някой е гледал в мен, преди четиридесет години,
мислейки- Това ще е животът;
без Господ, без потене в тъмното.
Заради Ада и други такива, и без да трябва да криеш
какво мислиш за свещеника. Той
и останалите като него заедно ще се спуснат по пързалката
като проклети свободни птици. И изведнъж,
вместо думи идва мисълта за високи прозорци.
Стъклото, обхванало слънцето,
и отвъд него – дълбокото синьо небе, което не
показва нищо, и не е никъде, и е безкрайно…
***
High Windows
When I see a couple of kids
And guess he’s fucking her and she’s
Taking pills or wearing a diaphragm,
I know this is paradise
Everyone old has dreamed of all their lives–
Bonds and gestures pushed to one side
Like an outdated combine harvester,
And everyone young going down the long slide
To happiness, endlessly. I wonder if
Anyone looked at me, forty years back,
And thought, That’ll be the life;
No God any more, or sweating in the dark
About hell and that, or having to hide
What you think of the priest. He
And his lot will all go down the long slide
Like free bloody birds. And immediately
Rather than words comes the thought of high windows:
The sun-comprehending glass,
And beyond it, the deep blue air, that shows
Nothing, and is nowhere, and is endless.

ОМАР ХАЯМ - РУБАЯТ

За да живееш мъдро – закони има много,
но два от тях е нужно да се зачитат строго:
ти по-добре гладувай, но хвърлен хляб не яж,
сам по-добре бъди, но не с глупак, ей богу.

***
Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам
и затова сега послушай съвета мъдър на Хаям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.

***
Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив.
А пиян – загубвам разум в тоя винен свят мъглив.
Ала някъде в средата има малък светъл миг,
той за мене е животът и се радвам, че съм жив.

***
За достойния няма награда. За грях,
че ще страдаш отвъд ли, сега те е страх?
Пò е страшен живот сред глупци недестойни,
пò ужасен от ада е разговор с тях.

***
Не се страхувай от деня – ветрец ухаен.
Недълговечна е скръбта в света безкраен.
На своя миг се радвай ти, не се плаши,
че мина този ден, че идва друг – незнаен.

***
От водна капка на земята родих се мълчалив и плах:
на огъня страстта ми даде живот, изпълнен с плач и смях.
А утре вятърът внезапен ще ме развее из всемира…
Затуй пий вино и се радвай, преди и ти да станеш прах.

***
С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже “Кой – аз ли, да много съм велик!”
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик

 

 ***

Приятелю, не се терзай за утрешния час!
Бъди щастлив от този миг под слънчевата власт!
Когато си отидем от земята – ще догоним
онез, които са живели векове пред нас.

***
Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не вижда прах – но за света какво е?

 

 ***
Да кажем, че си изживял без мъка всички дни – а после?

Че твоят жизнен кръг е бил сред песни и жени – а после?
Добре, и нека си живял щастливо сто години
и с още толкова живот под свода премини – а после?

***
Върти ни тоя свят – обител, гнети ни в кръг ожесточен,
препълнен от сърдечни рани, от светли радости лишен, .
Блажен е гостът, спрял за кратко във него и поел по пътя,
а недошлият на земята дори е още по-блажен.

***
Сред свода мълчалив заселени звездите
са извор на съмнения за мъдреците.
Дръж здраво нишката на своя ум! Онез са
безсилни мъдреци пред възлите на дните.

 

 ***
Не притежаваме ний щит за пред смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.

За да живееш с радост, живей за радостта,
останалото тук е просто суета.

 

 ***

На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър.

МИСЛИ ЗА ДНИТЕ

автор: СААДИ


Една нощ, размишлявайки върху изминалите дни,
тъгувайки за напразно погубения живот, дълбаех
с елмазени сълзи каменната къщица на сърцето и нареждах
това стихотворение, съзвучно на моето положение.


В живота всеки миг като въздишка тихо отминава
и щом наоколо погледна – вече нищо не остава.


Ти, който вече минал си петдесетте, а спиш все още,
дано възползваш се в петте си дни от случая разкошен.


Позор за този, който пак е тръгнал, без да се подготвя,
сигналът му за път е даден, но багажът му е котва.

 
Сънят най-сладък е в мига, когато вече зазорява,
най-сладък е, но спира пътника от пътя му тогава.

 
А всеки на света пристигнал е издигнал нова сграда
и тръгнал си е, своя дом на друг оставил, да не страда.

 
А онзи – другият – отново същото си пожелава,
но тази сграда винаги си недовършена остава.

 
На безнадеждния приятел свойта обич не отдавай –
приятелството никога коварство, знай, не заслужава.

 
И на добрия, както и на лошия, смъртта ще смигне.
Блазе на онзи, който до желаното достигне...

 
Покъщнината си навреме той изпратил е за гроба,
не носи никой нищо след това, че късно е за обич.

 
Животът ни е сняг – под слънцето безжалостно топи се,
остава малко, а богатият за миг не се стъписва.

 
Ти, който на пазар отиваш, а ръцете ти са празни,
страхувам се, че няма да се върнеш пълен със съблазни.

 
Че който е изял и посева си недозрял – разбира:
Щом дойде времето за жътва, паберките ще събира. 

Саади - За влиянието на възпитанието

Господ бил е благосклонен с теб отрано –
още във зародиш – за да те прослави.

Дал ти е душа, характер, ум, съзнание,
красота и мисъл, глас и разум – здрави.

Подредил е десетте ти пръста върху дланите
и ръцете прикрепил е с мощни стави.

Днес ти, малодушнико, си с мисли странни:
че във някой ден съвсем ще те забрави. 

Избрани стихове от Саади

Превод от персийски: Димитър Милов, Илона Толсузова
 

"Посланията, оставени от Шейх Мусаллах Саади Ширази, са пропътували пространствата на седем века, за да достигнат до нас с пламъка на любовта, с неземното си обаяние и човешката съкровеност."

> Димитър Милов

Оняден попаднах на тази книжка и споделям.

 

* * *

Нещастните през целия живот мечтаят -

най-после на щастливите да дойде краят.

И ако прилепът не вижда светлината,

нима у слънцето се намира вината?

Очи такива - да са слепи, по-добре е

със хиляди - не слънцето да почернее.

* * *

Докато човекът още дума не е казал -

и достойнствата, и слабостите му са скрити.

Никога не си мисли, че всеки храст е празен,

че под него, може би, пантера в сън е свита.

* * *

Дръвче, което посадено е наскоро,

човекът може да изтръгне сам из корен.

Оставиш ли го, то съюз с пръстта постига -

не може да го мръднеш даже и с талига.

С лопата изворчето може да заринеш,

но стане ли река - със слон не ще го минеш.

* * *

Страхувай се от този, който се от теб страхува,

дори във страшна схватка сто такива да надвиеш.

Змията затова ухапва по крака овчаря -

от страх, че с камък може той главата й ще стрие.

Не виждаш ли, че котката, щом немощ я изпие,

в очите си - като пантера - ярост дива крие.

* * *

Чедата на Адам едно са тяло -

от кал е сътворено по начало.

Една част само ако заболее,

за нея всяка друга ще милее.

Ти, който не скърбиш за болка чужда,

човек да се наричаш - няма нужда.

* * *

Да спечелиш на приятеля сърцето му докрай,

по-добре е - бащината си градина ти продай.

И гърнетата на по-добрите да се изпекат,

по-добре е - всички вещи в къщата да изгорят.

Ти на злонамерения своето добро отдай,

по-добре е - да затвориш кучешка уста с пай.

* * *

Такова е познанието - колкото и да четеш, изглежда

ако на практика не го прилагаш, просто си един невежа.

Не си ти никакъв мъдрец, ни учен някакъв със собствен огън,

а просто си едно четириного със товар от книги много.

Какво ли е познанието за безмозъчно, освен догадки,

освен това, че със дърва е натоварено или с тетрадки.

ЕСЕН

автор: Гийом  Аполинер 

Куц селянин върви в студената мъгла

След своя вол мъгла и тая есен

Потулила бедняшките села

Вървят и селянинът тананика песен

За любовта и за разбитите мечти

За пръстена за изневярата проклета

О есен есен лятото погуби ти

Вървят в студената мъгла два сиви силуета

Превод от френски: Кирил Кадийски, 2004 (Пълни авторски права)  

ПОДГОТОВКА

 автор: ГИЙОМ   АПОЛИНЕР

Четиримата артилеристи

към едно от близките села

се отправят с крачки отривисти

прах покрива техните тела

Те поглеждат ивицата пясък

и едва обръщат се назад

във мига във който чуват трясък

от избухващ вражески снаряд

Пак за миналото и тогава

разговорят Все така добре

подготовката им продължава

Те се обучават как се мре

 Превод от френски: Пенчо Симов, 1978 (Пълни авторски права) 

АКО ЗАГИНА ТАМ...

 автор: ГИЙОМ АПОЛИНЕР

Ако загина там на границата в боя

ще плачеш някой ден о Лу любима моя

но споменът за мен ще гасне както мре

снарядът който в миг избухнал е сред боя

снаряд за цъфнал храст напомнящ тъй добре

но този спомен в миг избухнал сред простора

с кръвта ми ще залей изцяло този свят

морета планини догдето стига взора

и ярката звезда изгряла с чуден цвят

Забравен спомен жив в нещата тъй познати

ще зачервя цвета прекрасен на гръдта ти

и твоята уста косата с цвят червен

не ще старееш ти нещата тъй познати

ще се възраждат в плам за обич отреден

Кръвта ми бликнала съдбовно над земята

на слънцето лъчи по-ярки ще даде

ще тласне с бяг вълни ще освежи цветята

невиждана любов ще слезе на земята

с любим по-силно в теб незнайно откъде

Ако загина Лу а споменът загива —

спомни си някой път минутата красива

на младост и любов на огън запламтял —

кръвта ми е поток от щастие прелял

най-хубава си ти бъди и най-щастлива

о моя лудост в мен едничка още жива!

Превод от френски: Пенчо Симов , 1978 (Пълни авторски права)

МОСТЪТ МИРАБО

автор: ГИЙОМ АПОЛИНЕР  /1880-1918/
 /френски поет/


Под моста Мирабо минава Сена
       и любовта
Без памет е водата изморена
Тъга и радост следваха на смени

      Нощта се спуска удря час
      отлитат дните дишам аз

Лице в лице и длан във длан се впива
      дордето там
под моста на ръцете ни прелива
от вечни погледи вълна ленива

      Нощта се спуска удря час
      отлитат дните дишам аз

Изчезва любовта като потока
     изтича любовта
тече животът бавно без посока
бунтува се надеждата жестока

     Нощта се спуска удря час
     минават дните дишам аз

Отлитат дни сезон сезона сменя
     ни времето
ни любовта се връща отразена
под моста Мирабо минава Сена

    Нощта се спуска удря час
    минават дните дишам аз

-----------------------------------------------------------------------------------------

превод от френски: Драгомир Петров

"Мостът Мирабо" - емблематично стихотворение за Аполинер, е от неговата знаменита книга "АЛКОХОЛИ": Ти пиеш алкохола на живота ти парлив / живота, който досега като ракия си отпивал. Първоначалните заглавия са били други: 'Рейнският вятър', 'Републиканската година',
'Ракия' /на фр. -вода на живота/, докато се стигне до окончателния вариант "ALCOOLS".