Показват се публикациите с етикет БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ. Показване на всички публикации

четвъртък, 2 октомври 2014 г.

ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА

автор: Христо Смирненски 

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.


"Червен смях", 14 март 1923

сряда, 24 септември 2014 г.

ОДА ЗА ЛЮБОВТА

Изпивам с устни дъха ти.
А те са жадни 
за тялото ти страстно,
сочно като плод узрял.
С игриви пръсти
танцувам по нежната ти кожа
и те желая до смърт
всеки ден, час, секунда.
С устни ще нарисувам
по кадифената ти кожа
стрелата на Амур
в сърца пламтящи.
С игриви страсти
ще танцуват влюбени тела.
По устните ни страстни -
изразена обичта ни.
Дори когато ти отсъстваш,
пак до смърт ще те желая
и с любовта ни
ще полетим в безкрая.

Ще взема тялото ти страстно

и ще ти отдам моето в замяна,
и така ще слеем чувството прекрасно.
Мълчиш и дишаш страстно…
и чувам как сърцето бие бясно.
На глътки ще отпивам
всяка твоя капка,
жаден за нежността ти
и прекрасното ти тяло.
Силите ти ще изпивам
и после ще потъна с теб
в страстите безкрайни...
Ще изтръгвам всеки стон,
шепнеш страстно любовта.
И лютиер ще запее в тон
под музиката на Аполон.
Ще събирам блясъка
в твоите влюбени очи
и с него ще лекувам
всяка наша болка,
ненужна за любовта ни.

Душите страстни жадни
освирепели една за друга,
възбуждат химия безкрайна.
О-о-о, ти ще бъдеш моята съпруга.
И в този миг прекрасен
телата обезумели се притискат
до болка в този час страстен.
Не-е-е, не си отивай!
Не желая в река от сълзи
да доплуваш
до нащо ложе!
...
© автор: Николай Пеняшки – Плашков


сряда, 10 септември 2014 г.

ЦЕЛОКУПНА БЪЛГАРИЯ

автор: Желязко Желев

Миг свещен. Желан от векове - 
безкръвен миг. Родино мила!
Отново твойте синове
се свързаха в прегрътка силна.

Ти бе разкъсана безсрамно
на оня прокълнат конгрес,
където в битката неравна
целеше всеки своя интерес. 

Война секретна се води
от храбри априлски воеводи
и тяхната воля победи
да бъдеш цяла и свободна. 

Без капка кръв победа устоя - 
Българийо, родина на герои!
Целокупна пак ти засия
и стъпи здраво на основите свои.

Ликува от радост народ вековен;
разкъсал мрака - зърнал светлина..
За твойта бъднина - дълг синовен - 
свободата изгря за вечни времена.



.....
Из стихосбирката "Сърдечни взривове" 
1885 г., Добрич 


Източник: Литературен блог на поета и писател Желязко Желев

четвъртък, 4 септември 2014 г.

ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА


................................................... автор: Валери Петров 

Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни. 
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става - чувства ме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, рядък напоследък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус: 
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме 
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка, сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни. 

ТЪЖЕН МИГ

............................. автор: ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

По съкрашение на щата
бе уволнена радостта 

и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.

Не ми е хубаво и даже
направо много ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?

Какво - тез къщи със балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях? 

И пошла песничка долита
в ръждивоохрения час,
и в опит за самозащита
на себе си говоря аз, 

че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогнал да ги понеса. 

МЕЧТА

автор: ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

"А!" - След като дълго повреден бе токът,
пак светна и вредом са ахнали в миг.
И аз си представих в тъмата дълбока
как слиза от стълба незнаен техник.

Събира си клещите, палва цигарка,
поглежда как светят етаж над етаж,
а сведен над листа, под лампата ярка,
зареян в мечти, аз си казвам – "Кураж!"

Кураж! – може би и под моето теме
накрай един стих ще проблесне така,
че вестника взели по същото време,
да кажат във хиляди домове – "А!"




ПРОЛЕТНО /Търси се/

.......................... автор: Валери Петров

Вечната стара история!
Пролет отново цъфти.
Главната аудитория
пак е разкрила врати.

И като весели птичета,
сякаш във радостен сън,
млади момчета, момичета,
с вик се изсипват навън.

В шумната майска виелица
врътна се мойта глава.
После пък изневиделица -
“Търси се!” - глас изрева.

Явно човекът за ядене
търсеше само купон,
но си личеше, че гладен е,
по страховития тон.

Смешно ми стана и хубаво
в младия пролетен шум.
Смешно ми стана. И глупаво
нещо дойде ми наум.

Казах си: "Ех, да би можело 
тук да застана и аз.
Търси се!" – силно, тревожно
да им извикам на глас.

Търсят се кОли, загубени
във факултетския двор,
търсят се погледи влюбени,
търси се пламенен спор,

търси се чувство, обхванало
някога някой си млад.
Търси се нещо, останало
двайсет години назад!


ДОБРИТЕ ПИСМА

*Валери Петров*

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам печата на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен!

Значи така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува -
добрите писма са на път!



ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ

*Валери Петров*

Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ беше минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвувайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса… 



КЛЮЧЕТО

..........................................  автор: Валери Петров

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.



КАКВО СИ, ЛЮБОВ

*Валери Петров*

Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все край тебе човекът кръжи?
Защо ни изглежда животът по-нов,
щом твойта надежда ни лъхне, любов?

Тъй хвали те всеки, когато обича
и в майски пътеки сред розите тича,
но щом убоде ни бодилът суров,
крещим разгневени: "Какво си, любов?"

Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все ловим се на твойте лъжи?
Защо момък млад и старик философ
еднакво си патят от тебе, любов?

Но тъкмо сме дали на себе си слово,
че вече едва ли ще любим отново,
отново долита познатият зов
и всеки те пита: "Какво си, любов?"

Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо твойта мъка тъй сладко тежи?
Защо, вкусил ада, човек е готов
отново да страда от тебе, любов?



ПОВРЕДА В МРЕЖАТА

.......................................... автор: Валери Петров

Един кош важни работи, пропуснали срока,
имах снощи да свърша, и в миг спряха ни тока!
Поне денем да беше, а той взе, че угасна
вечерта – със две думи, неприятност ужасна:
нито книга да взема, нито ред да напиша,
телевизорът, тъмен, мълчи в своята ниша
и можех единствено да седя във креслото
и, вторачен във тъмното, да си мисля каквото
ми дойде наум. И така, по принуда,
петнайсет минути, мълчалив като Буда,
се домогнах до мисли, е, не всички елмази,
но три-четири свестни, и сред тях беше тази,
че както заети сме непрекъснато всички
да мислим за работи, крайно важни в кавички,
във същност за нас генерален проблем е,
че за истинско мислене не намираме време.
Погледнах навънка
през завесата тънка:
затъмнен бе кварталът и, уж стари познати,
бяха всички прозорци само черни квадрати,
но сега в тях не виждах нищо мрачно, зловещо,
а, напротив, си казах: И там мислят над нещо.



ПРОСТИТЕ НЕЩА

................................. автор ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

*Валери Петров*

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“ и „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безразсъдно във времето прежно
настрани съм отхвърлял небрежно,
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това, дето в него извира,
туй което би умно звучало -
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки -

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама,
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. -
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея

и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и с чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй, което ти казва сърцето…


СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

.......................................... автор: Валери Петров 

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!

Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!


сряда, 3 септември 2014 г.

ЗАРАДИ ТЕБ !

............................................. автор: КРАСИМИР ДИМИТРОВ 

Заради теб ще бъда различен.
Заради теб ще убивам и страх.
Заради теб ще бъда приличен.
Хайде, идвай, че май остарях!
Идва време за мойта постеля,
за стихийност и време за мъж.
Давам чувства не само в неделя,
но и в делник.Така...изведнъж.
Аз не искам обич тревожна,
искам тихичка нежна любов.
Негримирано време-дъждовно,
хвърля пясък, зарива ме в ров.
Идва време за женска постеля.
Ти ме стопляш.Огън със звън.
Туй е моята мъжка повеля,
да те имам дори и насън.
Стига вече!...Деца и забрани.
Искам сладко кафе и със смях.
Искам двама в едно да сме сбрани....
Хайде, идвай, че май остарях…


понеделник, 1 септември 2014 г.

ЗА СТАРОСТТА

автор: Николай Пеняшки - Плашков

Пътеката на живота е в моите ръце.
Пътувам, а в мен отломки тишина.
Но решил съм с трепета на моето сърце,
да запазя вечно нежна топлина.


Не мисля, че ще ми е много леко,
да съградя наново щастието в мен.
Не се страхувам , няма да е леко,
нито пък ще е някакъв проблем.

Детските години са в сива пепел,
а тя покри позорно любовта.
Животът ми жестоко е оплел
в ръцете жилави на старостта.

Мислите в мен са като лято -
нежен полъх в тялото повее.
Едно - единствено в мен е младо...,
сърцето жадно да живее.

събота, 9 август 2014 г.

Багрите ги има ...

автор: Николай Пеняшки - Плашков

Багрите ги има
ден и нощ,
пролет, лято,
есен и зима.
Всяка сутрин
те събуждат,
а нощем -
ни приспиват.
Те са в нас
през житейския
ни път,
за да дават
смисъл на
дните ни житейски!



6 август, 2014 г.
Добрич 


събота, 19 юли 2014 г.

ОСТАВЕТЕ МЕ ДА ПЛАЧА

автор: Иван Вазов 


І.
Ох, оставете ме тамо да ида,
дето клетникът почива и дреме,
тъжна му гробнина искам да вида,
там ми олеква от тежкото бреме.

Нека презрян и забравен да бъде,
нека светът паметта му да хули:
само бог може него да съди,
ази простих... смъртта всичко забули.

Ази простих и на гроба тревясал
често убита, нещастна се влача.
Моят живот е и той буренясал:
ох, оставете ме там да поплача!

ІІ.
Помна го йоще... Та как да не помна?
Нали го любех? Нали той люби ме?
Ах, във света, дето ходех бездомна,
с милост, с любов само той съживи ме.

Кека му хората иьтят покоя
с клетви безжалостни, с укори груби:
в мен се омраза не буди към тоя,
който бил знаел тъй много да люби.

Пътя към гроба му не ми пречете,
не се чудете, че помна, че тача,
грешно го казвайте, срам го мислете,
но оставете ме там да поплача!

ІІІ.
Млада съм йоще, ала защо ли?
Имам и сърце... Кому ли то тряба?
Мене ме чакат едните неволи...
Кой ще да стопли душата ми слаба?

Моята прелест е плячка на нужди,
в битка с живота се вече задушам:
срещам усмихнато погледи чужди,
думи притворни приказвам и слушам.

А мойте гърди ще бият на всуе!
Стонът ми никой сърца не докача...
Гробът му само той може да чуе.
Ох, оставете ме там да поплача!