Студената зеленикава вода
шуртеше по речното корито, бълбукайки около гладките бели камъни, а в
нея се отразяваха приведените силуети на плачещите върби, растящи по
насипа. Марни седеше на тревата и хвърляше камъчета в реката,
наблюдавайки как вълничките се разпространяват в концентрични кръгове и
обливат с пръски брега. Мислеше си за котенцата. За онези, които се бяха
родили през тази година. Миналата година родителите й бяха казали, че
котенцата са отишли на небето. Сламената постеля на Пинки бе изчезнала
на третия ден след мъчителното раждане. Тогава бащата на Марни беше
казал:
— Господ ги взе в Рая, за да живеят с Него.
Тя не
намери причини да се усъмни в това. В крайна сметка баща й бе религиозен
човек. Всяка седмица преподаваше в неделното училище и беше член на
църковното настоятелство или нещо такова. Задължението му се изразяваше в
това да брои всички събрани в църквата пари и да ги вписва в малко
червено тефтерче. Непрекъснато беше избиран да изнася неделната проповед
и всяка вечер им четеше пасажи от Библията. Снощи Марни бе закъсняла за
четенето и той я наплеска. „Ако щадиш пръчката, ще разглезиш детето“,
често казваше баща й. Не, тя изобщо не се съмняваше в баща си, защото
ако имаше някой, който да знаеше за Господ и котенцата, това беше той.
Тя
обаче продължаваше да се чуди. Защо, след като има стотици хиляди
котенца на този свят, Господ е решил да вземе именно нейните? Защо е
такъв егоист?
Това беше единствената мисъл, която я занимаваше от
доста време насам. През изминалите дванайсет месеца обаче се случиха
доста неща, които я накараха да забрави за котенцата. Това бе първата й
година в училище и тя никога нямаше да забрави вълнението от
подготовката за първия учебен ден — купуването на тетрадки, учебници и
моливи. Първите няколко седмици бяха особено интересни — тогава се
запозна с госпожа Азбука и госпожа Математика. Когато училището започна
да я отегчава, Коледата профуча по заледените пътеки с натоварената си
шейна и обагри всичко в снежнобяло. Тя бе очарована от пазаруването по
магазините, зелените, червените, жълтите и сините лампички,
разноцветните гирлянди, Дядо Коледа от ъгъла на улицата, озарената от
свещи църква на Бъдни вечер, когато изведнъж й се доходи до тоалетната, а
баща й я накара да изчака, докато службата приключи. През март, когато
празниците вече бяха забравени, майка й роди близнаци. Марни беше
учудена от това колко мънички са те и колко бавно растяха през
следващите седмици.
Ето че отново беше юни. Близнаците бяха
станали на три месеца и най-накрая бяха започнали да растат, макар и не
особено бързо. Учебната година беше приключила, а до Коледа сякаш имаше
цяла вечност. Скуката бе изпълнила всичко. Ето защо, когато чу баща си
да казва на майка й, че Пинки отново ще ражда, тя прие с цялото си сърце
тази добра вест и изстиска всяка капчица ентусиазъм от нея. Марни се
суетеше в кухнята, приготвяйки дом за малките от парцали, памук и една
стара кутия.
Събитията следваха естествения си ход — както и
предишния път Пинки роди през нощта в един тъмен ъгъл на плевнята,
където се беше скрила. Не се наложи използването на стерилизирани
парцали и памук, но кутията свърши добра работа. Родиха се шест котенца —
всичките сиви, на черни петна, сякаш бяха опръскани с мастило.
Тя
много се зарадва на котенцата, но едновременно с това се притесняваше
за тях — ами ако Господ отново решеше да й ги вземе, както бе направил
миналата година?
— Какво правиш, Марни?
Не беше нужно да
поглежда — знаеше кой стои зад нея. Все пак се извърна, дори и само от
уважение, и видя баща си, който я гледаше гневно. Тъмни петна от пот с
неправилна форма украсяваха подмишниците на избелелия му работен
комбинезон, а брадичката му също бе изцапана.
— Хвърлям камъчета — отвърна тихо тя.
— По рибата ли?
— О, не, сър — изрече тя почтително. — Просто си хвърлям камъчета.
— Помним ли кой бе жертвата при хвърлянето на камъни? — усмихна се той покровителствено.
— Свети Стефан — отговори тя.
— Много добре — усмивката му изчезна. — Вечерята е готова.
Тя
седеше като глътнала бастун в овехтялото кресло и гледаше втренчено
баща си, който им четеше от Стария Завет. В ръцете му лежеше старата,
подвързана с черна кожа Библия, на която даже липсваха страници. Майка й
седеше до него на тъмносиния, тапициран с рипсено кадифе диван, с ръце,
скръстени в скута, и усмивка, изразяваща благодарност към Божията
милост, изписана на обикновеното й, но хубавичко лице.
— Оставете
страдащите дечица да дойдат при мене, не ги възпирайте, защото на такива
е Божието царство. — Баща й затвори книгата, а звукът сякаш отекна в
застоялия въздух и увисна там, задържан от плътната завеса на тишината.
Никой не проговори няколко минути. После баща й попита:
— Коя глава прочетохме току-що, Марни?
— От Марка светото Евангелие, глава десета — послушно отвърна момичето.
—
Чудесно. — Той се обърна към съпругата си, чиято усмивка сега сякаш
казваше: „Постъпихме точно така, както едно благочестиво християнско
семейство трябваше да постъпи“ и помоли:
— Мери, би ли приготвила, ако обичаш, кафе за нас и чаша мляко за Марни?
— Да — отговори майка й, стана и се запъти към кухнята.
Баща
й седеше пред нея, разлиствайки старинната свещена книга. Пръстите му
пробягваха по пожълтелите й страници, изследвайки призрачните петна от
виното, което някой далечен предтеча случайно бе разлял преди милион
години.
— Татко? — нерешително се обади Марни.
Той вдигна поглед от книгата и я изгледа равнодушно — нито се усмихваше, нито се мръщеше.
— Какво ще стане с котенцата?
— Какво да стане с тях? — наежи се той.
— Господ ще ми ги вземе ли пак?
— Може би — беше всичко, което каза.
— Не може — почти проплака тя.
— Да не би да казваш какво Господ може и какво не може да направи, млада госпожице?
— Не, сър. — В очите на момичето проблесна уплаха.
— Господ може всичко!
—
Да, сър. — Тя се размърда в креслото, притискайки се плътно в
износената му кожена тапицерия. — Но защо би поискал пак моите котенца?
Защо все моите?
— Достатъчно те слушах, Марни. Млъкни!
— Но защо все моите? — продължаваше тя.
Той
се изправи изведнъж, приближи се до нея и зашлеви нежното й личице.
Тънка струйка кръв потече от ъгълчето на устните й. Тя я избърса с
опакото на дланта си.
— Не трябва да поставяш под съмнение
мотивите на Господ! — извика той. — Твърде малка си, за да се съмняваш. —
На устните му проблесна слюнка. Той сграбчи Марни за ръката и я
изправи. — Сега се качвай в стаята си и веднага си лягай!
Тя не се
възпротиви. Докато вървеше по стълбите, избърса кръвта, която бе
започнала отново да тече. Изкачваше се бавно, а ръката й се плъзгаше по
полирания дървен парапет.
— Млякото е готово — чу гласа на майка си от долния етаж.
— Нямаме нужда от него — рязко отвърна баща й.
Когато
се качи в обгърнатата в полумрак стая, Марни се съблече и се пъхна
между завивките. Пълната луна се появи на прозореца, оранжевожълтата й
светлина се отразяваше в остъклените религиозни картини, висящи на
стената. В спалнята майка й гальовно говореше на близнаците, докато
сменяше пеленките им:
— Мъничките ангелчета на Господ —
възклицаваше тя. Баща й ги гъделичкаше и Марни чуваше как „ангелчетата“
гукат — звуците сякаш излизаха от дълбините на тлъстите им гърла.
Баща й и майка й не дойдоха да й пожелаят „лека нощ“.
Беше наказана.
Марни
седеше в плевнята и галеше едно от сивите котенца, отлагайки работата,
която майка й беше заръчала да свърши. Във въздуха се носеше силният
аромат на сено. Слама покриваше пода и скърцаше под стъпките. В далечния
ъгъл на помещението кравите мучаха — две от тях бяха порязали краката
си на бодлива тел и сега раните им зарастваха. Котенцето измяука и
размаха лапичка към брадичката й.
— Къде е Марни? — гласът на баща й прогърмя някъде откъм двора.
Тъкмо се канеше да отговори, когато чу майка си да се обажда от къщата:
— Изпратих я при Браун за рецептата на Хелън. Ще се върне до двайсет минути.
— Значи имам достатъчно време — отвърна баща й.
Марни
усещаше, че нещо не е наред. Нещо ставаше, но тя не разбираше точно
какво. Бързо върна котето в кутията и се скри зад купчина слама. Оттук
можеше да вижда всичко, което става в помещението.
Баща й влезе в
плевнята, напълни една кофа с вода от чешмата и я сложи пред котенцата.
Пинки изсъска и изви гръбнак. Той я сграбчи и я напъха в празен сандък
за овес, където тя започна да се мята и да мяука като обезумяла.
Пронизителните звуци, които издаваше, отекваха във вътрешността му и
подхождаха повече за африканската савана, отколкото за една американска
ферма. Марни понечи да се засмее, но страхът от баща й я накара да
сподави кикота си.
Той се обърна към кутията с котенцата.
Внимателно извади едно, държейки го за врата. Погали го, след което
рязко го потопи в кофата с вода. От вътрешността на съда се чу неистово
дращене, а във въздуха се разхвърчаха пръски. Баща й се намръщи и потопи
цялото животинче във водата. Скоро драскането престана. Марни осъзна,
че впива пръсти в циментовия под, наранявайки кожата си и изпочупвайки
ноктите си.
Защо? Защо, защо, защо?
Баща й извади
отпуснатото телце от кофата. Нещо розово и кърваво се подаваше от устата
на котенцето. Момичето не можеше да каже дали това беше езикът му, или
пък скъпото й създание бе изплюло вътрешностите си в последен и отчаян
опит да се избави от ужасяващата смърт на удавянето.
Скоро и
шестте котенца бяха мъртви. Скоро шестте безмълвни пухкави топки бяха
хвърлени в чувал. Баща й усука здраво горната му част, завърза я и едва
тогава извади Пинки от сандъка. Треперещата котка го последва навън от
плевнята, като започваше да съска и да мяука злобно всеки път, когато
той се обърнеше към нея.
Марни стоя неподвижно доста дълго време,
като съзнанието й бе обсебено единствено от мисълта за случилото се и тя
отчаяно се опитваше да го проумее. Дали Господ бе изпратил баща й да
убие котенцата? Той ли му беше наредил да направи това с тях — да ги
отнеме от нея? Ако отговорът бе положителен, тя не виждаше как би могла
да застане отново пред олтара и да вземе причастие. Момичето се изправи и
тръгна към къщи, а от разранените му пръсти капеше кръв.
— Взе ли рецептата? — попита я майка й, когато тя влезе в кухнята.
—
Госпожа Браун не можа да я намери. Ще ти я прати утре. — Не можеше да
повярва, че лъже толкова убедително. — Господ ли взе моите котенца? —
изтърси изведнъж.
Майка й я погледна смутено.
— Да — беше единственото, което можа да промълви.
— Ще му кажа аз на Господ! Той не може да прави така! Не може! — извика тя и побягна към стълбите.
Майка й я изгледа, но не я спря.
Марни Коуфийлд се заизкачва бавно, а ръката й се плъзгаше по гладкия полиран парапет.
По
обяд, когато Уолтър Коуфийлд се върна от полето, чу издрънчаването на
порцелан и трошенето на стъкло. Втурна се в дневната и завари съпругата
си да лежи на пода в подножието на стълбите за втория етаж. Новата
масичка бе преобърната, а статуетките бяха на парчета.
— Мери, Мери! Добре ли си? Удари ли се? — Той приклекна до нея.
Тя вдигна поглед към него.
— Уолт! Мили Боже, Уолт… Нашите скъпи ангелчета. Ваната… Милите ни ангелчета!
© 1965 автор: Дийн Кунц
© 2003 Адриан Лазаровски, превод от английски
Романът “Червено злато”
е вторият по ред след дебютната книга на българската писателка и
журналистка Людмила Филипова “Анатомия на илюзиите”, която от своя
страна се превърна в един от най-продаваните романи за 2006 год.
