ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Ако не съм вече жива -
щом дойдат ония птички -
дай на червеношийката
от паметните трохички.
Не бих ти благодарила -
никой не ще ме пусне -
но знай – че съм опитвала -
с мойте гранитни устни.

* * *
Тоя свят не е заключение.
Веригата почва – оттук -
невидима – като музика -
но сигурна – като звук.
Тя сочи – и тя обърква -
философийте мълчат.
През гатанката накрая -
мъдростта търси път.
Не я отгатват учените -
ще я съзреш едвам,
когато презреш – потомствата -
и се разпънеш сам.

* * *
Животът ми бе пълна пушка в ъгъла -
но един ден стопанинът дойде -
и след като доказа самоличност -
със себе си ме взе.
И ний сега в горите царски стъпваме -
и ний сега на лов сме за сърни -
и щом аз – вместо него – проговоря -
отсреща отговарят – планини.
И щом усмихна се – такъв сърдечен блясък
долът пред нас е озарил -
че сякаш сам Везувий – от наслада -
лицето си е зачервил.
А вечер – след добрия ден изтекъл -
аз пазя – господарската глава -
и знам – че и възглавница от пачи пук
той би отхвърлил – пред това.
За неговите врагове – съм смъртен враг -
те падат неподвижни околвръст -
когато соча ги – с око от жълто -
и със наблягащ пръст.
Макар че мога да го надживея -
то нека той ме надживее – по-добре!
Че мойта власт е – само да убива -
без власт – самата да умре.

* * *
Има едни диагонални светлини -
през зимата – в следобедите тесни -
те ни притискат – като тежестта
на катедрални песни.
Небесна рана ни нанасят те -
но белег ний не виждаме с очите -
а само вътрешната разлика боли -
където са значенията скрити.
От тях не учи нищо никой тук -
те са клеймото – те са отчаяние -
те са изпратени – като всевластна скръб -
по въздуха – от разстояние.
На идване – пейзажът ги следи -
държат си сенките дъха запиращ.
А на отиване – са като дълъг скок -
до поглед на умиращ.

* * *
Сигурни – в свойте зали алабастрови -
от нощите и дните – несмущавани -
спят меките остатъци на възкресението -
атлазен гредоред – покрив от камъни.
Слънцето в своя дом осмива вятъра -
жужи пчелата край уши безчувствени -
подсвиркват птиците във такт невежествен -
ах, какви мъдрости са тук покрусени!
Над тях – тържествени – вървят годините -
гребат вселени в небосводи дъгови -
падат корони – дождове предават се -
беззвучни – като точки – в снежни кръгове.

* * *
Умирайки – чух да бръмчи муха.
Покоят – който в стаята настана -
напомняше въздушния покой -
между два напора на океана.
Очите бяха сухи – от изстискване -
дъхът се стягаше – за да съпътства
последната атака – че на нея -
сам кралят – щеше да присъства.
Аз паметта си завещах – подписах
онази малка част от мен – която
за подпис бе пригодна – и тогава -
във стаята промъкна се – мухата -
и забръмча тя синьо -смътно – секващо -
преди към светлината да отида -
и после мръкнаха прозорците – и после -
не можех аз да видя – за да видя.

* * *
Понеже няма как да спра Смъртта -
тя спря пред мен с внимателно усърдия.
В каляската ний бяхме само двамата -
и нашето безсмъртие.
Карахме бавно – тясъвсем не бързаше
и аз отхвърлях мойта предпазливост
мойто усилие – и моето безделие -
за нейната вежливост.
Ний минахме край селското училище -
класът с борби и викове излезе.
Ний минахме нивя със жито втренчено
и после слънцето залезе.
Спряхме пред къщичка, която ми приличаше
на малка пъпчица – върху земята.
Отгоре покривът едва се виждаше -
вместо корниз – с една издатина.
И въпреки, че векове преминаха -
изглеждат те по-кратки от часа,
когато пръв път зърнах конските глави
насочени към Вечността.

… превод от английски: Цветан Стоянов