ОЧИТЕ ГОВОРЯТ

 автор: Усин Керим
---
Има думи – кажеш и забравиш.
Има думи – цял живот се помнят.
Има песни – чуеш и отминеш.
Има песни – влизат във сърцето.
Има обич – любиш и разлюбиш.
Има обич – обич дор до гроба.

Днес в махлата с Ата се видяхме.
- Знаеше ли, че съм се завърнал,
Та намира рано към баща си? –
две дечица тичаха пред нея,
а пък трето – спеше на гръдта й.

Като двама млади, що се любят,
след раздяла дълга, в ден уречен,
срещнаха се погледите наши.
Като двама млади, що се любят,
след раздяла погледите наши
дълго се целуваха по пътя.

Питай всеки срещнат, ще ти каже,
че очите свой език си имат.
Нашите очи си говориха,
дума с нея ний не си казахме.
Нашите очи си говориха,
пламнали от обич. Но защо ли
нейните и мойте се наляха?

Милата ми, как се е стопила,
свяхнала е като цвят попарен.
Тая ли е, дето аз обичам,
дето идва вечер във съня ми?
Тая ли е, за която страдам
и превръщам мъката си в песни?

Къщите ни – къща срещу къща,
портите ни – порта срещу порта.
Нейният прозорец гледа в моя,
орехът ни все у тях се рони.

Пак ли пее рано преди изгрев,
вода прясна плиснала на двора?
Пак ли сплита с буйните си плитки
дъхав здравец и латинка росна?

Ако пее – пее радостта й,
че при нея вечерта дохожда
с ласкавия дъх на мъж обичан.

Ако вплита в плитките си цвете –
пет години като цвят в гръдта й
все цъфти и все не прецъфтява
щастието на жена любима.

Подскажи ми ти, сърце ранено,
та скръбта ми ден да позатихне.