Какво е мястото на писаното слово в днешния забързан свят?

Когато говоря за писаното слово, за неговото тълкуване, значимост, място в обществото и общественото развитие, бих го определил като пъзел, поради неговата разнопосочност от послания, то трябва да намери своя читател или публика. Имам предвид различните възрасти, прослойки в обществото с техните изисквания, вълнения, стремежи и взаимоотношения.
Писменото слово, това е книжното тяло – книгата.
За да си отговорим на въпроса, има ли място книгата в днешния забързан свят – света на свръхтехнологиите и компютрите, най-напред трябва да сме наясно с въпроса: „Какво е книгата?”
Книгата – „художествена, техническа, икономическа и т.н.” е извор на знания, които ще обогатяват нашия кръгозор, и ще ни служат за цял живот в нашата работа, за да се чувстваме качествени хора и достойни граждани.
Тя е дала мъдрост на нашите родители, дедите и прадедите ни. Книжното тяло е прозорец към вселената, света и ни дава възможност за откриване на нови светове, да се вгледаме в себе си, да опознаем и разгадаем както своя, така и заобикалящия ни свят. Книжното тяло ни разкрива един коренно различен свят, в сравнение с този, който живеем.
Книгата обогатява нашата култура, формира мирогледа, съзнанието, подобрява речта на човека в писмена и наративна форма.
Книгата е израз и на еволюцията на човешкия ум. На база на еволюцията на човешкия ум, се развива и усъвършенства книгата – от глинената плочка, папирус, пергаментов свитък до съвременния ù вид, включително и електронен вариант.
Терминът „книга” в днешния съвременен век на глобални технологии е тъждествен с така наречената on-line книга.
Световната класическа литература предлага изключителни творби, които са образец за истинска културна ценност. Българските книги са неразделна част от съкровищницата на човечеството. Едно от тези незабравими произведения е „История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски, която е изключително и неоспоримо доказателство за силата и достойнството на писаното слово.
В днешния забързан и динамичен век въпреки съществуването на множество медии, вестници и списания, книгата заема своето достойно място. Въпреки динамичното развитие на методите и средствата за масова комуникация и информираност, удоволствието да се прочете една книга остава на първо място. Универсалността на една стойностна литературна книга не може да бъде заменена от какъвто и да е информационен носител или предаване.
Художествената литература оказва изключително важно значение върху мисленето, начина на живот, общуването и взаимоотношенията между различни прослойки в обществото. Тя повишава нивото на културата, която е огледало на всеки народ.

© Николай Пеняшки – Плашков

P.S. Това есе е включено в книгата ми: "ЗА ЖИВОТА И ИЗКУСТВОТО"

ЕРИК СИМОН

 

Ерик Симон (роден през 1950 г. в Дрезден) е един от най-изявените автори на научнофантастична литература в ГДР. След като завършва средното си образование, той работи известно време като електромонтьор, по-късно се дипломира в Дрезденския технически университет — специалност физика, а през 1973/74 г. практикува вече като инженер. От 1974 г. Симон е редактор в издателство „Нойе Берлин“ като завеждащ отдел „Преводна научнофантастична литература“. Публикувал е в СССР, Полша, Унгария, Швеция и др.

ПОСЛЕДНИЯТ

Днес
Д-р Н. С. Кардашов за една теория на американския кибернетик професор Мински:
„Ходът на мислите му бе следният: Известно е, че промишленото производство, дори в икономически напредналите страни, за десет години се увеличава в най-добрия случай два пъти. Затова пък през последните десет години количеството на обработената в целия свят с помощта на компютри информация се е увеличила милион пъти. Този поразителен феномен няма съответствие в областта на технологията. Във връзка с това професор Мински (след консултации с много учени) прави една на пръв поглед фантастична прогноза — ако темпът на развитие в областта на електронноизчислителната техника нараства все така бързо, след петдесет години човешкото общество ще отстъпи мястото си на едно машинно общество, което в емоционално, а и в друго отношение в никакъв случай няма да бъде по-лошо от съвременната цивилизация.“

След около петдесет години
Стана точно така.

След сто години — може би…
Съобщиха ми вчера. Тъкмо поправях аеропланера — естествено, днес вече никой не използва планери. Тези машини поне от двадесет години насам се смятат за напълно остарели. По всяка вероятност аз съм единственият, който притежава такъв планер, а, предполагам, и единственият в състояние да го ремонтира. Все по-често се налага да го поправям и ремонтът продължава все по-дълго, но аз разполагам с време, с много време. Свикнал съм с планера и не искам да се лиша от него. Може би защото той все още пробужда у мен онова единствено по рода си чувство за летене или пък защото ми напомня за полета на птиците. Модерните машини не създават такова усещане. А може би защото планерът е също такъв анахронизъм като самия мен.
Тъкмо проверявах дали управлението на стабилизатора на дясното крило е в изправност, когато от службата за координация на населението ми съобщиха, че Кристофър е загинал. Провеждал пак някакъв експеримент и нещо експлодирало, какво точно, не знам. Аз съм обикновен механик и не разбирам нищо от тези работи. В подобни случаи службата е длъжна да уведоми най-близките, но Кристофър нямаше роднини, а само мен, както и аз имах само него. Ние бяхме единствените от този вид. Сега останах само аз.
Кой би помислил преди двадесет и пет, та дори само преди петнадесет години, че ще стане така? Години наред хора и роботи живееха заедно, ние имахме нужда от тях и те — от нас. Сега, когато пиша тези редове, виждам колко много сме се лъгали, вярвайки, че вечно ще бъде по старому.
Всеки път, когато поглеждам през прозореца към парка, си спомням как преди шест години и половина се срещнахме там. Тогава все още бяхме дванадесет сродни души от всички краища на света. Освен Кристофър и мен имаше петима атомни техници, един биолог, един архивар, един шофьор на гравиплан и двама диспечери или нещо подобно. Техниците, шофьорът и двамата диспечери отлетяха заедно, но станала авария и гравипланът потънал западно от Хелголанд. Не успели да спасят никого. Тогава се нанесох в тази къща в края на парка.
Началото на декември. Дърветата протягат оголени клони към мътното небе. Тази година първият сняг падна през ноември, но вече се стопи. Тревата е с цвят на размито зелено, земята е още много влажна и осеяна с големи черни локви. Ако днес Кристофър ми дойдеше на гости, едва ли щяхме да идем на разходка в парка, както обикновено. Може би щяхме да изиграем партия шах или да послушаме някой музикален запис на кристал от неговата богата колекция. Или щяхме да седнем до прозореца и вгледани в пасторалния пейзаж, да си спомняме…
Малко след като осмината ни другари бяха загинали при злополуката с гравиплана, научихме, че архиварят паднал от Айфеловата кула. Небивал случай, никой не си спомняше подобно нещо. По-рано, разбира се, по-често са се случвали такива работи. Да, по-рано… Може би затова е избрал този архаичен архитектурен паметник.
Не че сега хората и роботите са настроени враждебно един към друг, в никакъв случай! Просто те вече не се интересуват от нас, роботите. Не са унищожили никого, но след като преди четвърт век решиха, че сме станали безполезни, започнахме да намаляваме все повече, тъй като нови не се раждаха, пък и ние не сме безсмъртни.
Въпреки това продължаваха да се държат прилично с; нас, особено откакто останахме толкова малко.
Преди четири години биологът бе прегазен от един товарен влак на трансконтиненталната железопътна линия. Не знаем дали умишлено или по невнимание се е оказал на релсите. Но тъй като трансконтиненталната еднорелсова железница тук, в Европа, минава почти навсякъде под земята и е напълно отделена от другите видове транспорт, по принцип е невъзможно да попаднеш на трасето по невнимание.
Беше време, когато не можехме да си представим, че някога ще се справят без нас. Вярно е, че още тогава бяхме съвсем малко на брой в сравнение с тях, но имаше задачи, за които те просто не бяха дорасли. Истински сложните проблеми решавахме ние. Именно ние имахме поглед върху нещата. И по нищо не отстъпвахме на хората.
Започна да вали. Дъждовните капки плющят по стъклата, вятърът шиба клоните на старите дървета. Тук се чувствувам удобно и в безопасност, гледам навън и все повече се поддавам на меланхоличното си настроение. „Сълзлива сантименталност“, казва разумът ми, но какво да направя? Такъв съм си. Поне това да бяха ни спестили!
Но те са такива. Преди да се научат да използват всички възможности на собствените си тела и мозъци, което ги направи толкова идеални, че не се нуждаеха повече от нас, трябваше да се помъчат да ни усъвършенствуват. Но тъй като в последна сметка винаги са смятали себе си за критерий, заложиха в нас, роботите, тези проклети чувства.


 © автор: Ерик Симон
 © превод от немски: Дорина Йосифова 1986 г. ; пълни авторски права
 

МАРСИАНЦИ, РАЗБИРА СЕ, НЯМА

автор: Ерик Симон 

Нортън (III). Вчера в рамките на Втория международен симпозиум по астрономия, посветен на изследванията върху Слънчевата система, известният астроном и астробиолог д-р С. Ф. Аресон изнесе реферат относно възможностите да съществува живот на планетите от нашата Слънчева система. С изказването на този именит учен започналият в началото на настоящата седмица симпозиум в Нортън, за който ви съобщихме в нашия брой от сряда, достигна една от кулминационните си точки.
Като продължение на теориите си, изложени в многобройни публикации, д-р Аресон убедително доказа невъзможността да съществува високоразвит извънземен живот в рамките на нашата Слънчева система. Става отново срещаната в последно време „Хипотеза за извънземните същества“ (вж. нашата статия „Отново летящи чинии?“ в брой 4/11 от миналата година) е окончателно опровергана, още повече, че в последвалата дискусия не бяха изказани научнообосновани противоположни мнения. Подробна информация можете да прочетете в нашия следващ брой.

(„Илиноис Ревю“, 29. 2. 1985 г., стр. 2.)

Макар че оттогава измина толкова време, още си спомням всяка подробност. Нищо чудно, нали този реферат беше резултат и завършек на обширни приготовления и специални изследвания. Един дребен пропуск би поставил под съмнение успеха на десетилетен напрегнат труд.

Опасността от подобно нещо изглеждаше още по-голяма, когато малко преди това отново се беше заговорило за „извънземните“. И то само защото от случайното съвпадение на няколко неизяснени обстоятелства група учени — по съвсем ненаучен начин — бяха направили напълно несъстоятелния извод, че е възможно (!) космически кораб (!) на извънземни същества (!) да е посетил Земята! Светещата точка, която през нощта на четиринадесети август била съзряна над северния Атлантически океан, представлявала този космически кораб. И всичко с единствената обосновка, че по-късно не била забелязана повече — „космическият кораб“ отново бил отлетял! Радиовълните, които няколко станции били уловили, бяха квалифицирани като „сигнали от космическия кораб“, а „летателното тяло“, което един ден преди това абсолютно некомпетентни хора уж били видели над различни селища на щата Невада, било, разбира се, „ракетата за приземяване“. Да, имаше дори специалисти, които смятаха тези видения за реални. И оттук нататък вестниците! „Отново НЛО над Съединените американски щати“, „Заплашва ли ни нашествие от Юпитер?“, „Послание от мъглявината Андромеда“, „Марсианци възвестяват приближаването на страшния съд!“, „Търговията с Марс — край на стагфлацията?“ — за да изброя само няколко от напечатаните с едри букви заглавия в различни американски списания. Но не само в САЩ, навсякъде изведнъж се появи повишен интерес към проблемите на живота във Вселената, като че ли само беше чакан повод^[1].

Солидните трезвомислещи учени положиха големи усилия да убедят фантастите измежду специалистите и лаиците, че всичко това е плод на въображението им. Те опровергаха всеки отделен пункт на „хипотезата“.

Първо, „ракетата за приземяване“ в действителност е била обикновен по-голям метеорит; второ, показанията на хората, които уж били видели „летателното тяло“, в никакъв случай не са точни и убедителни, така че би могло да се касае за чиста оптическа измама, след като в цяла Невада не бяха намерени остатъци от тялото; трето, „сигналите“ явно са били излъчвани от друг обект, например от самолет, и са били видоизменени вследствие смущенията в етера; четвърто, самият „космически кораб“ най-вероятно е бил един от безбройните изкуствени спътници и пето, съвпадението на изредените събития трябва да се отдаде изключително на случайността.

Но дори и след привеждането на всички доказателства темата остана на дневен ред и в интерес на науката беше необходимо окончателно да се сложи край на мълвата за извънземните същества. Тази благородна цел си поставих, когато изготвях реферата си относно възможностите за живот на планетите. И без преувеличение мога да кажа, че се справих блестящо — във всеки случай, въпреки упоритите им усилия, на моите противници не се удаде да опровергаят аргументите ми.

Като начало изтъкнах колко невероятно е допускането да съществува живот в Космоса, без, разбира се, да се изключва напълно възможността за живот (може би дори надарен с разум), ако вземем пред вид други, недостижимо отдалечени слънчеви системи. В нашата Слънчева система обаче надарен с разум живот се среща единствено на Земята и никъде другаде. Наличието на всякаква по-висша форма на живот на другите планети е напълно изключено.

Успях да докажа това чрез изготвена специално за целта физико-химико-астробиологична схема, която обосновах теоретично и демонстрирах с помощта на един пример.

По напълно непонятни за мен причини от столетия насам хората са насочвали своята любознателност към Марс; откакто Скиапарели сметна, че вижда „каналите на Марс“, „марсианците“ витаят в човешката фантазия и просто не могат вече да бъдат прогонени оттам. Но дори сериозни учени бяха на мнение, че живот (макар и ненадарен с разум) би могъл да възникне преди всичко на Марс. Докато не ги извадих от заблуждението.

С помощта на моя метод установих, че вероятността да съществува живот на Марс е нищожна, практическа равна на нула. Марс е един пуст свят, гибелен за всяка форма на живот. Повърхността му представлява безутешен кратерен пейзаж, подобен на лунния, температурите са значително по-ниски, отколкото на Земята, атмосферата е с много ниско налягане и не съдържа почти никакъв кислород, а и водата липсва почти напълно. Как при такива условия би бил възможен живот? Като бял ден е ясно, че да съществува живот на Марс е немислимо. И ако въпреки това там има някакви живи същества, то би могло да става дума само за крайно примитивни форми — бактерии или нещо подобно. Дори и това би било чудо — следователно за по-високо развит живот не може да се говори. А че марсианци няма, и без друго вече знае всеки, който притежава макар и най-елементарна способност за логично мислене^[2].

В такъв ред формулирах доказателството на твърденията си и без съмнение с неопровержимите факти и необоримите изводи, които приведох, успях да убедя света на специалистите. Сигурен съм, че моят научен принос е изиграл немалка роля при вземането на решение дали в близките години към Марс да бъде изстрелян космически кораб с екипаж на борда — както по-късно стана известно, проектът бе отложен, а с предвидените за него средства ще бъде построена международна лунна обсерватория^[3].

За съжаление не можах да продължа започнатата работа. Рефератът толкова ме бе изтощил, че здравословното ми състояние скоро се влоши силно и повече не можех да се показвам в обществото. Просто вече не беше по силите ми да устоявам на свързаните с това несгоди — от чисто физическо естествено разбира се^[4].

Въпреки специалните тренировки, не можеше да се издържа продължително време на ужасната горещина и на високото атмосферно налягане, да не говорим за препаратите, които трябваше да поемам всеки ден, за да мога да понасям поне в известна степен високото съдържание на кислород във въздуха. И на всичкото отгоре тази грозна и страшно неудобна изкуствена кожа, която трябваше да нося постоянно, за да излагам на показ наместо моята красива, здрава тъмносиня телесна обвивка една друга, с противно розов цвят, която освен това ограничаваше и зрението ми, тъй като закриваше третото ми око на челото — всичко това ме принуди да преустановя работа. Изпратиха ми заместник^[5], който продължи започнатото дело и направи всичко, за да забави изпращането на космически кораб на Марс. Защото не подлежи на съмнение, че условията за установяване на контакт между хората и марсианците на тогавашния етап все още не бяха назрели.

БЕЛЕЖКИ

[1] Определена роля за това сигурно бе изиграло и обстоятелството, че точно по същото време в ЮНЕСКО се обсъждаше въпросът за изпращането на първата междупланетна експедиция с екипаж на борда; целесъобразността на подобно начинание бе предмет на разгорещени дискусии в кръга на специалистите. ↑

[2] След като бях изложил стройно тези разсъждения и ги бях аргументирал така елегантно, че изводите ми бяха възприети като образец на астробиологичното научно мислене във всички учебници по астрономия, астробиология, астробиохимия, астробиофизика, астрохимия, астроботаника, астрозоология, астрофизикохимикобиология и астрогастрономия, дори и най-запалените фантасти трябваше да се съгласят, че на Марс няма нищо, ама съвсем нищо забележително и че едва ли има друга планета, която да е толкова безинтересна като Марс, така че въображаемите марсианци не могат да съществуват още поради самия факт, че отдавна щяха да измрат от скука на една толкова еднообразна планета! ↑

[3] За да се фотографират кратери, да се измерват температури и да се анализира почвата, автоматичните сонди са напълно и съвсем достатъчни, а Марс няма и какво друго да предложи. ↑

[4] Разработването на реферата не бе предизвикало у мен почти никаква умствена умора — също така лесно бих могъл да докажа например, че от човешка гледна точка на планетата Земя не е възможно да съществува живот. Разбира се, не го направих — пък и защо ли е необходимо? ↑

[5] Неговата ракета се приземи както обикновено в пустинята Невада; след привеждането на моите доказателства цяла флотилия космически кораби можеше да се приземи край Ню Йорк или където и да било другаде — щяха да я сметнат за фата моргана. ↑

 © автор: Ерик Симон

 © 1993 Ана Иванова; превод от немски; пълни авторски права

източник: МОЯТА БИБЛИОТЕКА

ПАЯКЪТ

автор: Ерик Симон

 А може би зад тази история се крие друг по-голям абсурд?

                                                 Един рецензент

Всичко започна с това, че гърбът ми се схвана от писане на машина. Тогава обикновено седя на мебел, с право наричана „кушетка“, която за лежане е много удобна, но за седене — не. Въпреки че масата ми е много модерна, за писане на машина е доста ниска, а пък това е нещо, с което все още не съм свикнал както трябва. Оттам и болката в плешките. С една дума, най-после схванах истинското предназначение на тази мебел и се излегнах да си почина.
Лежах по гръб, скръстил ръце под главата. Приятно е, при това тръбните мускули се отпускат и болката бързо преминава. Няколко секунди бях доволен от себе си и от света, а когато забелязах паяжините по тавана на стаята, усетих дори нещо като симпатия към осмокраките им строители. Всъщност и аз като много други хора не понасям паяци и изпитвам към тях някакво съвсем необосновано, инстинктивно отвращение. Знам, естествено, че паяците са полезни животни, и затова живея с тях в мирно съвместно съществуване. Те не ми правят нищо, аз не ги закачам, най-много от време на време да събера сили да изчистя най-старите, потънали в прах паяжини.
Но както си лежах по гръб, въобще не ми бе до това, съвсем се бях отпуснал. Вече не ме смущаваха дори и петната по тавана над прозорците, избили, след като наемателите, живеещи над мен, бяха оставили прозорците си отворени по време на проливния дъжд през нощта в петъка преди Петдесетница. Мисълта за това, как е изглеждало жилището над мен след онази дъждовна нощ, ме накара да се примиря окончателно с тези петна. Къщата е строена преди почти двеста години — цяла крепост с половинметрови стени от пясъчник, с гредоред от масивни четвъртити мертеци, наредени плътно един до друг. След като влагата бе проникнала чак в моето жилище, при онези над мен трябва да е имало цяло наводнение.
Спокойният ход на мислите ми се прекъсна, когато забелязах внезапно косо над мен черната точка, която вероятно съм гледал дълго време съвсем несъзнателно. Паякът — като че ли не по-голям от половин сантиметър — висеше на нишка от тавана. Стори ми се малко странно, че не се поклаща насам-натам, макар че и двата прозореца бяха отворени и от време на време ставаше течение. Но скоро това престана да ме занимава, защото паякът висеше не точно над мен, а над насрещния ръб на масата, и насочих мислите си към други неща.
Първоначално възнамерявах да седна отново и да продължа да малтретирам машината. Но скоро си избих това намерение от главата — откак вече няколко пъти бях печатал и насън знам кога трябва да престана. Тогава пишех разказ, който съвсем не вървеше и до ден днешен си остана само фрагмент. Идеята да въведа призрак в кибернетичния свят на бъдещето не можах да облека в никаква, макар и относително подходяща фабула. Едва ли, четейки „Кентървилският призрак“, някой би изпаднал по традиционния маниер в несвяст или би изпитал задължителния за такива случаи панически ужас, а тези неща са били анахронизъм още по времето на Уайлд — тогава колко ли жалко старомоден, колко трогателно безпомощен би бил такъв един призрак в света на бъдещето! В края на краищата всеки що-годе образован човек е убеден, че не съществува нищо, ама съвсем нищо свръхестествено, извънземно и в последна сметка нищо необяснимо. Всичко, което става по света и заслужава внимание, се извършва в супермодерни лаборатории или някъде много далече, примерно на други планети. Открият ли някога някъде нещо наистина ново, то засяга толкова нищожна част от нашето битие, че може да развълнува само специалистите от съответната област на науката.
— Внезапно почувствувах някаква промяна. Няколко секунди по-късно разбрах какво се е променило. Сега паякът висеше точно над мен. Този факт сам по себе си не е чак толкова тревожен, но не обичам над главата ми да висят паяци. Отначало не се замислих как всъщност е стигнал дотам, въпреки че изглеждаше странно. В края на краищата преди няколко минути се намираше на съвсем друго място, а погледнато логично, той можеше да се движи само нагоре и надолу по изтъканата от него нишка.
Пристъпих към действие и се качих на кушетката. Пружината хлътна с около десет сантиметра, но вече спокойно можех да стигна паяка. Исках да прекъсна нишката с една линия така, че паяжината да полепне по нея, и да пусна паяка в някой ъгъл на стаята. Имам известен опит в подобни операции, но този път не излезе нищо. Между паяка и тавана нямаше никаква нишка!
Едва сега се озадачих. Във всеки случай не за дълго, защото веднага ми хрумна съвсем обяснимо и обикновено решение на мнимата загадка. Паякът вероятно висеше на нишка, която се спускаше косо от тавана на стаята към стената, където е моята кушетка. Това обясняваше и факта, че първоначално той се намираше над масата, а сега вече — над възглавницата ми. Но това пък би означавало, че нишката е дълга около три метра. Все пак това с нищо не промени намерението ми да използвам линията, само дето малко съжалявах, че ще разваля този необикновен висящ мост. Но когато потърсих с поглед нишката, за да я отделя от стената, не можах да я открия. Погледнах по-внимателно — нищо. Работата взе да става загадъчна и аз сериозно се заех да изследвам случая, без обаче да изпитвам нещо повече от слабо учудване. Проучих пространството около паяка във всички възможни посоки, без да срещна някъде дори най-малка съпротива. Членестоногото не обърна никакво внимание на моите усилия и си седеше съвсем неподвижно, поточно висеше, ей така, във въздуха, в празното пространство. А това, меко казано, не беше присъщо на обикновените паяци. Слязох от кушетката, седнах и започнах да мисля, без да свалям поглед от загадъчното същество.
Във всеки случай не беше сън, в това бях абсолютно сигурен. Хрумнаха ми няколко „научни“ обяснения на този феномен, примерно, че паякът е напълнен с някакъв лек газ, че тялото му съдържа желязо и виси в дадено нехомогенно магнитно поле и други такива глупости. Не вярвах да е халюцинация, но въпреки това изпробвах нещо, за което бях чел някъде. Притиснах леко с показалец лявата очна ябълка, по-точно левия горен клепач. Тъй като не само стаята, но и паякът се удвои, стана ясно, че не е сетивна измама. Спрях дотук, защото ако се прекали, подобни мисли не водят до нищо друго, освен до онова помещение с мека тапицерия и без брави на вратите.
Започна да ми става тягостно; не че се страхувах — та кой може да се уплаши наистина от половинсантиметров паяк, — но тук явно нещо не беше наред.
Тогава в съзнанието ми проблесна думата „флуктуация“ и се учудих защо веднага не се бях сетил за това обяснение. В часовете по физика всеки е чувал нещо за Брауновото движение, за онова микроскопично, хаотично движение на молекулите. Теоретично погледнато, в тялото на паяка можеха да се удрят повече въздушни молекули отдолу, отколкото отгоре, и по този начин да го поддържат в неподвижно положение. Е, добре, но с явлението флуктуация трудно може да се обясни всичко, а работата е в това, че случайности от този род са толкова невероятни, че трябва да се разглеждат като напълно невъзможни. Ако бях опитал да изтълкувам загадъчното явление като флуктуация, бих могъл да повярвам и в съществуването на божествени или извънземни сили. Признавам, че през главата ми минаха някои мисли от този род. Иска ми се да знам как щяхте да се чувствувате вие в подобна ситуация…
Паякът сам прекъсна временно по-нататъшните ми размишления. Той се раздвижи и пробяга, да, пробяга почти половин метър във въздуха, докато пак стигна горе-долу там, където го бях видял първия път — над масата. Застана, увисна, затрептя — кажете го, както щете — във всеки случай след тази разходка не помръдна от мястото си. Станах, взех от шкафа една водна чаша, извадих от папката с кореспонденцията си пощенската картичка, която ми бе изпратила една позната от Полша с пожелания за весело прекарване на празниците по Петдесетница, качих се на масата и навлязох във втората фаза на експерименталните си изследвания.
Първо сложих картичката хоризонтално под паяка и рязко я дръпнах надолу. Ако в хипотезата за флуктуацията имаше наистина нещо вярно, образувалото се въздушно течение би трябвало поне сега да повлече насекомото надолу, но не стана така. После взех чашата, за да го уловя, в случай че падне, и съвсем внимателно го бутнах с единия край на картичката. Но то не падна в чашата, а бързо се придвижи половин метър нагоре и отново се закова на същото място. Този път видях съвсем точно как стана: като че ли вървеше по някаква невидима стена, само дето беше не само невидима, а и неосезаема, с други думи, осмокракото се разхождаше насам-натам по несъществуваща стена. Не че това осветли загадката, но поне можеше да доведе до някакво обяснение. Хрумна ми един подходящ цитат от „Хамлет“, но както вече казах, още в началото бях изключил възможността за евентуални халюцинации или нещо още по-лошо.
Сега паякът седеше почти под тавана, а той съвсем не е нисък. Стъпил на масата, успях да го докосна с картичката и насекомото се придвижи надолу. След това го побутнах отстрани, то бързо пое в хоризонтална посока и спря отново над кушетката. Общо взето, този паяк изглеждаше малко флегматичен.
Сега като че ли е крайно време да опиша стаята си. И така, като се влезе от коридора, насреща са прозорците. До стената вдясно е кушетката, разположена с горния си край към прозорците, а вляво има голям шкаф, но в случая той не ни интересува. Успоредно на кушетката, горе-долу в средата на стаята, се намира масата, за която говорихме. Паякът бе спрял на някаква въображаема стена, успоредна на прозорците, която преминаваше през шкафа, масата и кушетката — бе застанал на обърнатата откъм прозорците й страна.
В това се уверих, след като балансирайки върху кушетката, захлупих чашата върху паяка откъм страната на прозорците и го принудих, премествайки я, да се движи по стената в различни посоки. Накрая всичко явно му се стори доста глупаво и той просто се намести на вътрешната страна на чашата. Тогава я обърнах и започнах да я придвижвам бавно обратно към вратата през онази стена, но паякът бе избутан от някаква необяснима сила и в крайна сметка спря отново върху същата „стена“. После, пак по нея, отиде до любимото си място над масата.
Последвах го и отново направих изненадващо откритие. Когато започнах да досаждам на паяка, стоях почти в средата на масата, а сега трябваше да застана на по-близкия до прозорците й край, ако исках да го стигна. Като че ли цялата въображаема плоскост се бе изместила към прозорците. Подгоних го с картичката и чашата и се уверих, че нищо не се е променило в разположението на стената, само дето сега тя беше по-близо до прозорците. В този момент, без да искам, съборих будилника от масата. Странно, всички тези мистерии около паяка и призрачната стена ме бяха смутили малко и може би поразтревожили, но сега се уплаших истински. Слязох веднага от масата и вдигнах будилника — бе престанал да работи. А това е чешки будилник от петдесетте години и нашите часовникари не искат или пък не могат да го поправят. Разбира се, крайно време беше да си купя нов, но съм свикнал с тази хубава вещ и не искам да се разделям с нея. За щастие имам един познат, който някога е бил часовникар. Не знам как, но успяваше да се снабдява с резервни части, само че точно тогава щеше да заминава на почивка. С една дума, оставих паяка на мира и се втурнах към моя познат. Заварих го вкъщи. Поговорихме си за това-онова и покрай другото ми оправи и будилника.
След два часа и половина си бях вкъщи с тиктакащ часовник в джоба, изпълнен с идеи за по-нататъшни опити с паяка.
На първо време те обаче не ми помогнаха с нищо, защото не можах да открия нито него, нито, разбира се, и необикновената стена, тъй като единственото доказателство за съществуването й беше насекомото. А и времето бе напреднало, така че прекратих търсенето.
През нощта сънувах всевъзможни глупости, повечето от които, като се събудих, за щастие бях вече забравил. Спомням си само отделни фрагменти — будилника, който се люлееше на някакво невидимо въже все по-силно и по-силно, докато се блъсна в стена от стъклени тухли. Грабнах го и се изкатерих по стената. Изведнъж зад стъклото на някакво гише съзрях един паяк, който ме гледа укорително през очила без рамки и казва: Та това е чешки будилник! — и така нататък все в този дух. Но едно си спомням ясно: в съня си намерих обяснение за паяка и стената. Разбрах, че всичко е било съвсем естествено. Когато се събудих, известно време изпитвах мъчителното чувство, че ми е убягнало нещо много добре познато, но това ми настроение се изпари след няколко секунди.
Целият преди обед — беше неделя — търсих паяка, прерових щателно всеки кубически дециметър от стаята. Накрая старанието ми се увенча с успех. Намерих онова, което търсех, по-точно това, което бе останало от него. На стената между прозорците, няколко сантиметра под тавана, видях тъмно петно, което положително не бе избило от дъждовната вода, а и предния ден го нямаше там. Между прозорците има малък скрин, наследство от баба ми. Качих се върху него и разгледах отблизо новото петно. Несъмнено това бяха остатъци от паяк, наистина целия разплескан, но съвсем ясно разпознах осемте крачета, които обграждаха лъчеобразно петното.
Дълго размишлявах над тази история после, но резултатът е повече от скромен. В крайна сметка успях горе-долу да си обясня онова, което се бе случило с паяка: докато съм отсъствувал от къщи, въображаемата за мен, но за насекомото съвсем реално съществуваща стена бе продължила да се придвижва към прозорците и паякът е бил смачкан между „неговата“ и „моята“ стена. Всичко останало е метафизично умуване, спекулации, най-безобидната от които е следната: едновременно с нашия свят или, така да се каже, успоредно с него, в друго измерение, съществува вселена, която заедно с нашата е разположена в едно многомерно пространство. Онази странна стена и паякът принадлежаха към другата вселена, само че паякът, за разлика от стената, съществуваше едновременно и в нашия свят, а как — не знам. Двата свята се движат в многомерната всеобхватност с определена относителна скорост един срещу друг и това се бе оказало гибелно за паяка.
Да, знам, че въпреки научната терминология всичко това доста понамирисва на фантасмагории от отвъдния свят, и трябва да призная, че дори аз самият не вярвам много в тях. Но, моля, ако имате по-добро обяснение…
А, да, разбира се. Нямам никакви доказателства за тази история. Какво би трябвало да направя според вас? Да вдигна на крак печата? Да уведомя Академията? Какво би излязло от всичко това? Най-вероятно здравата щях да се изложа. Та кой разумен човек би ми повярвал? Снимки също не биха помогнали, като оставим настрана факта, че нямам фотоапарат — с такава снимка нищо не може да се докаже. Ако искате, с някой друг трик можете да заснемете и летящ носорог.
Вярно е, че би трябвало да продължа да разследвам случая, но вече беше много късно. Бях замислил например един хубав и съвсем елементарен експеримент с просто махало, за да установя дали онази стена не оказва макар и съвсем малко съпротивление на телата от нашия свят. Но след като се прибрах вкъщи с тази идея в главата, стената вече я нямаше. Пред нашата къща има безлюден площад. Мислите ли, че можех да хукна посред нощ с махалото в ръка, за да търся някаква несъществуваща стена?
Ако някъде бях прочел за такива чудеса, щях да съжалявам, че не съществуват наистина, а сега, когато ми се случи подобна история, когато видях всичко със собствените си очи, не мога да повярвам. Разберете ме правилно — знам със сигурност, че всичко се случи така, както го описах, но то няма никакво отношение към моя живот и всъщност изобщо не ме вълнува. Знам, че беше точно така, но това събитие не промени нищо, абсолютно нищо, то просто не ме засягаше.
А сега можете да си мислите за тази история каквото си щете. Изобщо не съм очаквал, че ще ми повярвате. На ваше място и аз не бих повярвал. А както вече казах, нямам и никакви доказателства.
Все пак… петното е все още в стаята ми, на стената между прозорците и се различава ясно от водните петна. Не го изчистих. Черно петно с осем тънки лъча. Но как бих могъл да смачкам този паяк там горе, след като, дори и да стъпя върху скрина, трудно бих го стигнал? И освен това ви казах, че при цялата ми антипатия към паяците аз се разбирам добре с тях. Те не ми пречат и аз не ги закачам. Е, това е!
Най-важното в случая беше обаче, че моят познат великолепно поправи будилника. Оттогава той никога не се е развалял и е точен до секунда. А това действително е цяло чудо.

 
© автор: Ерик Симон 

© превод от немски: Дорина Йосифова (1986) пълни авторски права

МОЯТ ДОРКО

автор: Георги Михалков 

Много добре си спомням мрачния априлски ден, когато нашата кобила Мирка се ожреби. Небето приличаше на дрипаво сиво наметало, ръмеше и хладен вятър люлееше напъпилите клони на дърветата. Свечеряваше се, татко помагаше на Мирка да роди. Когато жребчето се появи, татко го почисти, привърза пъпната му връв и го остави кобилата да го оближе, но се случи нещо странно и невиждано досега. Вместо да го оближе, Мирка започна да го хапе и рита. Татко гледаше изумен и не знаеше какво да направи. Кобилата щеше да убие рожбата си. Риташе го, а горкото жребче, което едва се държеше на тънките си несигурни крачета, залиташе насам-натам.

Татко много не се колеба, бързо се съвзе от стъписването си, прегърна жребчето и го отдалечи от разгневената му майка. Мирка не му даваше да бозае и ние не можехме да разберем, нито да отгатнем защо е толкова разлютена. Чудехме се и умувахме, но напразно. Знаех, че майчиният инстинкт у конете е силен и не разбирах защо Мирка не приема рожбата си. И татко, който почти от дете, се е занимавал с коне и добре познаваше нрава им, нямаше обяснение.

- Няма да го бъде – каза татко, - ако Мирка не му даде да бозае, да засуче коластрата, първото мляко, няма да оцелее.

Тези думи на татко много ме изплашиха.

- Татко, - приплаках аз – да се опитаме да го спасим.

Той ме погледна с големите си черни като кладенци очи и сви вежди.

- Да опитаме. Знам какво да направя, пък да видим...

- Моля те – добавих тихо и усетих как в гърдите ми се надига топла вълна и очите ми се замрежват. Още малко и щях да се разплача. Татко изглежда усети, че гласът ми затрепери, забеляза, че очите ми се замрежват и само добави като въздъхна:

- Да видим какво ще стане.

Зарадвах се. Татко много ме обичаше и правеше всичко за мен. Почти нищо не ми отказваше, и сега струва ми се, вътрешно беше доволен, че ще направи каквото трябва, за да спаси жребчето и да ме зарадва. Това забелязах в леките искри, които пробягаха в тъмните му очи. Той даде на Мирка няколко глътки хладка вода, остави я на спокойствие и взе жребчето.

Кръстих го Дорко. Исках името му да прилича на моето. Казвам се Борис и ми викат Борко. Татко отдели Дорко в другия край на конюшнята. Направи му нещо като клетка от дъски, за да е по-далече от лошата си майка, а аз започнах да му давам мляко от едно голямо шише с биберон. Не знам дали Дорко ме вземаше за своя майка, но чувствах как постепенно се привързва към мен. Отначало се плашеше, свиваше се в ъгъла на клетката и трепереше, сякаш му беше студено, но после лека-полека започна да свиква с мен.

Като ме видеше, че приближавам към него, размахваше опашка и леко, едва чуто, изцвилваше, сякаш искаше да ме поздрави. Поглеждаше ме с големите си топли очи и навеждаше надолу глава, а аз започвах да го галя и да оправям още късата му грива. Топлото му меко тяло с дъх на малко конче ме опиваше и можех с часове да седя до него, да го милвам и да му говоря.

Тогава нямах много приятели. У дома бях най-малкият и на мен, като на Дорко, никой не ми обръщаше внимание, затова кончето ми стана най-големият приятел. Имах двама братя, Петър и Асен, но те, много по-големи от мен, дори не ме забелязваха. Помагаха на татко, работеха с него и много рядко някой от тях се спираше да ми каже нещо, да ме попита за нещо или просто, ей така, да ме заговори.

Постепенно Дорко заякна и започнах да го извеждам на паша. Зелената пролетна трева му харесваше много и той пасеше до насита. Отивах с него до една поляна извън селото, пусках го да пасе, а аз сядах до някое дърво и го гледах. Дорко беше като малко дете, тичаше по поляната, обикаляше, скачаше и след като направеше няколко обиколки в тръс, идваше при мен и ме побутваше леко с муцуната си. Това беше неговият поздрав и сякаш ми казваше: „Виждаш ли колко бързо тичам? Ако искаш може да се надбягваме.” Аз прегръщах голямата му глава и започвах да го галя.

- Как ще се надбягвам с теб? – говорех му, - Та ти си бърз като вятър и никой не може да те стигне, нито да те надбяга. Милвах черната му козина и продължавах да му говоря. – Не си само бърз, а и хубавец. Няма по-красив от теб. Ти си моето малко конче.

А Дорко наистина беше красавец. Краката му - тънки и изящни. Косъмът му загладен и лъскав. Целият черен, само тук-таме се белееха няколко петна, като че ли някой го беше напръскал с боя. Тялото му закръглено и здраво като опънат лък, главата му винаги вдигната, погледът му – умен като на човек. Докато му говорех, почукваше с копито и наостряше уши, сякаш ме слушаше и разбираше всяка моя дума.

Времето минаваше и Дорко ставаше все по-здрав и по-силен. Един ден брат ми Петър реши да го впрегне в каруцата.

- Трябва и той да се научи на работа. Няма само да го храним, да го гледаме и да го държим за изложба – каза бате и започна да го впряга.

Дорко обаче се опъваше, дърпаше се и не се оставяше да бъде впрегнат. Това ядоса бате, той вдигна камшика и започна да го удря. Втурнах се, хванах ръката на бате и закрещях:

- Не го бий! Конете не трябва да се бият! И те са като нас – живи същества.

Ядосан, зачервен от гняв, бате грубо ме изблъска и се развика:

- Я се махай оттук, запъртък! Какво ти разбира главата от коне!

Тесните му сиви очички светеха като очи на невестулка и той сякаш беше готов и мен да набие с камшика. Разплаках се и се скрих вкъщи.

Бате Петър успя да подчини Дорко, да го впряга всеки ден в каруцата и да работи с него. Излизаше сутрин рано с каруцата и събираше млякото по къщите, а после караше гюмовете на мандрата. Когато привечер се връщаше и прибираше коня в конюшнята, аз отивах там и както преди разговарях с Дорко. Галех го и му разказвах какво съм правил през деня и къде съм бил. Дорко сякаш ме очакваше, защото веднага ме докосваше с муцуната си и леко радостно изцвилваше.

Един ден вкъщи настана суматоха. Беше още сутринта, когато няколко мъже внесоха бате Петър на ръце в стаята и го сложиха на леглото.

- Какво е станало? - скочи мама уплашена и пребледняла като платно.

Единият от мъжете каза:

- Конят го ритна и е в безсъзнание.

- Как! Кога? – изпищя мама.

- Дойде на мандрата, започна да разтоварва гюмовете, но нещо се наведе близо до коня и той го изрита в главата. Добре, че бяхме там да му помогнем и да го докараме. Пратихме да извикат доктора.

Дойде и татко разтревожен. Застана до леглото на бате и каза замислен:

- Петре, не трябваше да биеш коня. Конете помнят, не забравят кой ги е бил и си отмъщават.

Слушах тате и си мислех, че сигурно помнят и кой се грижи за тях, и кой ги обича.

- Ще го продам! – отсече тате. – Може да направи и други бели. Още от раждането му не ни върви с този кон.

Исках веднага да скоча и да извикам, че не разрешавам да се продава Дорко, но знаех, че този път тате няма да ме послуша. Беше твърдо решил. Виждаше се по очите му, които блестяха като стоманени ножове.

След седмица тате продаде Дорко и сякаш заедно с коня нещо излетя от сърцето ми и то остана празно. Нещо, което ме топлеше.

После често вечер ходех до конюшнята, където преди беше Дорко, но мястото му си стоеше празно. Все се надявах, че някоя вечер неочаквано той ще се появи и пак ще го видя и прегърна. Знаех, че конете имат силна памет и безпогрешно запомнят къде са живели, къде са били. Сещах се за нашия съсед, чичо Радойко, който обичаше да си попийва. След като изпиеше няколко чашки в кръчмата, той се качваше на каруцата, задрямваше сладко и конят сам го докарваше до вкъщи. Но моят Дорко не се върна и повече никога не го видях, не знаех и на кого тате го продаде. Само понякога го сънувах така, както някога, когато беше конче и безгрижно обикаляше в тръс поляната и сякаш ми казваше: „Хайде да се надбягваме.” Сънувах го като голям черен кон, който не препуска, а лети над земята и под копитата му хвърчат алени искри.

 © Георги Михалков; защитени авторски права

КОЛЕДНА НОЩ

автор: Георги Михалков 

Тази история мама ми я разказвала и знам, че е станало така, защото мама ми го е казвала. Било студена зима. По улиците вятърът гонел снежни облаци. Дворовете зъзнели покрити сякаш с ледени пелерини. Превивали клони голите дървета. Къщите се гушели под бели пухкави каскети, а от комините се виели струйки дим, като че ли дядовци пушели лули.

Мама и аз сме чакали да се върне татко, свити в мазето, където сме живели. Било Коледа, а той закъснявал и мама не знаела какво му се е случило. Мисли като тъмни облаци минавали през главата й: трамвай ли го е бутнал, подхлъзнал ли се е, защото навсякъде било заледено като огледало, или недай си Боже, да е станало нещо по-лошо? Седял съм мълчаливо на леглото, увит в одеяло, защото и в стаята било студено. На три години съм бил, но може би съм разбирал, че мама е неспокойна. Час по час поглеждала през малкото прозорче на мазето, от което се виждали само обувките на хората, които минавали по тротоара, но между тях не били тежките, износени таткови обувки.
Притеснявала се мама не само, че той закъснява, но и защото бил безработен и този ден излязъл рано да търси някаква работа. Тежки времена били. Следвоенни години. Оженили се по време на войната, татко - учител, а мама току-що завършила гимназия. Баба и дядо родителите на татко, имали малка, но хубава къща в квартал "Надежда", но американските самолети - бомбардировачи до основи я разрушила и затова сме живели в мазето.
След години баба ми е казвала, че било страшно, завили сирените като гладни вълчици и кръвта във вените й спряла. Толкова се уплашила, че се вкаменила. Надникнала през прозореца и какво да види, било нощ, а навън светело като бял ден. Над къщите като ураган бучали самолетите и осветявали земята като опашати комети. Баба и дядо едва успели да излязат на двора и бомбите започнали да падат като камъни от небето. Една от тях ударила къщата и я сринала за миг. Рухнала като картонена кутия и потънала в облак прах. Останали само счупени тухли и керемиди. А преди това баба през цялото време се е молила: "Господи Исусе Христе, майчице Света Богородице, нека къщата ми разрушат, но синът ми да поживят, жив и здрав да се върне от фронта." Татко воювал някъде по унгарските земи, и мама, и баба го мислели ден и нощ, не знаели ще остане ли жив. А леля Милка, приятелка и съседка на баба, казваше, че когато завили сирените, тя, преди да излезе на улицата с мъжа си, успяла да остави библията на масата в кухнята и прошепнала: "Моля те, спаси дома ми", и така и станало, бомбите не разрушили тяхната къща.
Жив и здрав татко се върнал от фронта и голяма била радостта на баба, мама и на дядо, но нищо вече нямали, ни дом, ни покъщнина, ни пари. Не се отчаяли, а пак започнали да строят къща. Държавата им дала само едно желязно легло, от полевите военни болници, и в Коледната вечер аз съм се свивал на него, увит в изтъркано войнишко одеяло.
Татко, напуснал училището в Бургас, където бил учител преди войната, и дошли с мама в София, за да помагат на баба и дядо за строежа на новата къща. Но след войната в София работа нямало. Татко ходел насам-натам, питал, разпитвал, но напразно. Работел каквото намери, днес - едно, утре - друго, по строежи, продавал вестници и книги, дори се хванал при един обущар обувки да прави, но тази работа хич не му вървяла и после мама се смееше, че бил толкова сръчен, че ако обущарят за час правел две обувки, татко - едва една. Но от глад не сме умрели. Винаги се намирало по нещо и всяка вечер се връщал у дома я с някой хляб, я с хляб и сирене или пък ако през деня имал повече късмет, купувал и нещо друго.
Бил съм на три години, но безпогрешно съм предчувствал кога точно татко се прибира, заставал съм до малкото прозорче на мазето и съм чакал. Когато влизал, съм се хвърлял на врата му и не съм давал за секунда да ме остави. И татко, и мама казват, че съм бил кротък, но понякога и аз съм правел лудории. Веднъж мама имала много работа, перяла, готвела, а аз съм седял пак на старото войнишко легло и съм играел, но може би ми е доскучало и съм започнал да си пълня ноздрите с накъсани на дребно вестници. Мама случайно се обърнала към мен, очите ми сълзели и вече съм се задушавал. Извикала уплашено, татко скочил, грабнал ме като врабче и както бил по чорапи и по риза тичал, носейки ме чак до поликлиниката, където успели да извадят парчетата вестници, натъпкани в ноздрите ми.
Сигурно тогава двамата много се уплашили, но тази Коледна вечер мама била още по-неспокойна. Татко не идвал и не идвал. Тя гледала през прозорчето и вече очите я болели, сълзели, но не знам от напрягане или от мъка, че навярно всички са си у дома със семействата и близките, а само тя и аз сме сами в тази свята вечер и чакаме да си дойде татко. В стаичката било толкова тихо, че се чували сподавените мамини въздишки. Печката горяла едва-едва, защото ни били малко и въглищата, и дървата, и трябвало да се пестят, а не се знаело зимата кога чак ще си отиде.
Изведнъж мама чула стъпки. Сърцето й замряло като на уплашено зайче. Помислила, че някой идва да й донесе лоша вест за татко. Когато вратата се отворила и татко застанал на прага, побелял от сняг като Дядо Коледа, мама не повярвала на очите си. Върнал се с елха и коледни подаръци. Този ден от сутринта до вечерта пренасял въглища и успял със спечелените пари да купи елха и подаръци за мен и мама. Никога не ми каза мама какви са били подаръците, може би отдавна беше забравила, а и аз не съм се сетил да я питам. Но тази нощ до късно тя и татко украсявали елхата с каквото имат у дома, за да ме зарадват. Не знам много ли съм се радвал, но съм сигурен, че е била чудно красива.
И сега, когато си мисля за всичко това, за онази далечна Коледа, сякаш още виждам на мама и на татко грейналите лица. Виждам смолистите мамини къдрици, очите й - като череши, зачервените страни на татко и горещия му като въглен поглед.

© Георги Михалков; защитени авторски права

ГЕОРГИ МИХАЛКОВ

Георги Михалков е роден на 21 май 1952 г. в София. През 1978 г. завършва българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и е един от малкото съвременни български писатели, които творят на два езика - на български и на есперанто. Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години. Член е на Съюза на младите унгарски писатели. Редактор е в списание "Унгарски живот". Работи в Института за европейска литература. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония. Творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България. Автор е на сборниците с разкази "Тайнствената светлина" (1978, Унгария), "Насън пътувам" (1992, България), "Затворената мида" (2001, Швеция), "Глинената камила" (2002, България), "Почивка на Карибите"(2006, България) на повестите "Златният Посейдон" (1984, Унгария) и на сборниците с есета "Белетристични есета" и "Литературни откровения". Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, сърбохърватски и други езици.Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Член е на ПЕН - центъра.

МАЛКОТО МОЛИВЧЕ

 автор: Георги Михалков 

                                    На художничката Мая Горова

Калин я виждаше почти всеки ден. Беше висока, руса с млечносини очи, може би трийсет или трийсет и пет годишна. Имаше чувството, че никога досега не беше виждал такава красива жена. Не знаеше тук ли живее или идва при някого. Преди не беше я срещал, а живееше в този блок повече от десет години. Понякога се разминаваха с нея на стълбището. Походката й беше лека като на сърна и той си казваше: "Красотата е вълшебна, как ли би изглеждал светът без красотата? Може би обикновен и незначителен. Когато видим красива жена сякаш ни се иска всичко в нас да е красиво и привлекателно." А тази непозната жена изглеждаше необикновена. Всичко в нея беше красиво: дрехите, прическата, дори обеците й, които беше зърнал за миг - сребърни, малки и нежни като две цветни пъпки.
Тя също го беше забелязала, защото започна да го поздравява, когато се срещаха. Казваше му само "добър ден" или "добър вечер", но и в тези две обикновени думи той чувстваше някаква топлота и сърдечност. Не смееше нито да я спре, нито да я заговори, но не спираше да се пита коя е, с какво се занимава, тук ли живее или посещава някого.
През последните години хората в блока, често се сменяха. Едни си продадоха апартаментите, други ги дадоха под наем, някои заминаха за чужбина и дойдоха нови съседи. Изглежда и красивата жена отскоро живееше тук или идваше при някой близък.
Така минаха два или три месеца и една сутрин на вратата на Калин се позвъни. "Странно - помисли си той - кой ли се е сетил за мен толкова рано?" Отвори и остана като закован. На прага стоеше непознатата красива жена.
- Извинявайте за безпокойството - каза тя, - но имам нужда от помощ. Не мога да се справя сама. Исках да сваря кафе, включих печката, но стана късо съединение. Сигурно бушонът изгоря. Страхувам се да го сменя. Изпитвам ужас от електричеството.
- Не се безпокойте. Ще Ви помогна - каза с готовност той.
Апартаментът й беше на етажа под неговия. Жената го въведе в кухнята и му показа електрическата печка.
- Може би проблемът е в печката? - предположи Калин. - Ще сменя бушона, но Ви препоръчвам да не включвате печката, докато не я види електротехник.
Той се справи с бушона сравнително бързо.
- Благодаря Ви - каза тя. - Имам и котлон и бих могла да направя кафето на котлона. Нали нямате нищо против да изпиете с мен едно кафе.
Тя свари кафето и го покани в хола. Когато пристъпи в големия светъл хол, Калин остана за момент неподвижен. Беше отрупан с картини. Огледа се любопитно.
- Художничка съм - каза тя. - Купих апартамента преди шест месеца и го използвам за ателие. Идвам да рисувам. Тихо е, спокойно е, с просторна тераса, която гледа на югоизток, с много слънце. От сутрин до вечер съм огряна от светлина. Заповядайте - и тя и му предложи да седне до малка масичка, до прозореца.
Седна и тя.
- Казвам се Мария. Мария Витанова.
- Приятно ми е - Калин Пеев.
- Хубаво е да познаваш съседите си - каза Мария.
Сега беше облечена в светлосиня рокля, която подчертаваше синевата в големите й дълбоки очи. Калин не откъсваше поглед от картините около него. Едни от тях бяха закачени, а други подредени покрай стените. Пейзажи, натюрморти, портрети... И през ум не му беше минало, че е художничка и сякаш я виждаше с други очи. "Значи идва тук да рисува - каза си той. - Сигурно рисува всеки ден? Какво ли е да си художник, да рисуваш пейзажи, портрети? Какъв е смисълът?"
- Сигурно непрестанно рисувате? - попита той колебливо.
- Да - отговори Мария. - Рисувам дори и насън. В сънищата ми се явяват чудни картини, но за жалост, когато се събудя - изчезват. Казват, че ние сме и сънищата, които сънуваме, но те остават в другия, нереалния свят. С картините се опитвам да прекрача в него, в света на сънищата, и понякога успявам, но напоследък по-рядко. Често пристъпвах в другия свят, когато бях малко момиче. Видех ли бял лист, започвах да рисувам и навлизах в света на сънищата. Още не ходех на училище, но заставах до баща ми и му исках молив. Татко беше писател и ще го запомня, че постоянно пишеше. Не знам защо, но пишеше винаги с молив. Изправях се до бюрото и му казвах: "Татко, дай ми молив," Той бръкваше в джоба на сакото си, изваждаше от там едно малко моливче и ми го даваше. Сядах и започвах да рисувам, но след ден или два забравях къде съм оставила моливчето и отново отивах при него. "Татко, дай ми молив." Той пак бръкваше в джоба и пак изваждаше малко моливче. Така ще запомня татко, с малките вълшебни моливчета, които ме пренасяха в другия свят.
Мария се усмихна.
- И си мисля - добави тя, - че всеки трябва да запази едно моливче, което да го връща в детството му.
Калин я погледна малко объркано. Разговорът му се стори странен.
- Благодаря за кафето - каза той.
- Не, аз благодаря за помощта - усмихна се Мария с лазурните си очи.
Той стана, за да си тръгне, но преди да каже довиждане забеляза до нейната чаша с кафе едно малко синьо моливче и внезапно му се прииска да си го вземе за спомен. 

 © Георги Михалков; защитени авторски права

ОТРАЖЕНИЕ - седма глава

автор: Николай Пеняшки - Плашков 

Иван слезе в апартамента. Изкъпа се. Сетне се обади на Наталия. Решиха да се срещнат на същото място, където се запознаха. Мислите бяха изцяло насочени към нея. Душата му бушуваше като вулкан, а в сърцето пламтеше силен, парещ огън, който изпепеляваше всичко в него. Чувствата се проявяваха извън волята и бяха неконтролируеми. Изпитваше необходимостта очите му да не се откъсват от лицето ù и тялото по всяко време на денонощието. Като че трепетната въздишка в него бе неуловима. Това чувство – любовта, е като мравка, която пълзи в сърцето, за да се подхранва. Сети се за една Шекспирова мисъл, която описва разноцветното и богато съдържание на любовта: „Да обичаш, това значи да си изправен от
сълзи и въздишки. Това значи да имаш в себе си много пламък и верност. То значи да притежаваш само фантазия; да бъдеш чистота, послушност и пълна
саможертва.”

Цялото това разноцветие и богатство на чувствата се бяха събрали в съзнанието, сърцето и душата на нашия герой. Имаше усещането, че в трахеята му бе заседнала гореща буца и цялата ù жар проникваше в тялото.
Пристигна до уговореното място малко по-рано. Избра самостоятелна маса. Наталия дойде навреме. Този път изглеждаше по-хубава. Беше с бял панталон и синя риза, които очертаваха финото ù тяло. Като допълнение имаше красиви обици и тюркоазено колие. Къдравата ù руса коса бе прихваната с тъмносиня шнола. Красивите ù сини очи и фините вежди придаваха чаровен вид на матовото ù лице.
- Здравей! – поздрави тя с широка приветлива усмивка.
- Здравей, Наталия! – отговори той по същия начин.
Той стана, целуна ù ръка и елегантно поднесе стола, за да седне.
- Имам усещането, че не съм те виждал цяла вечност. А днес си особено красива! Извинявай, но ми е трудно да опиша чувствата си!
Не откъсваше поглед от очите ù. Те го пленяваха с цялата си същност. Прегръщаха го с небесния си плащ и топлиха.
- Благодаря! И аз… изпитвам същото. А и още нещо, мисля, че за това мястото не е тук. Разбираш ме, нали?
Тя положи ръка върху неговата и се усмихна с полуотворена уста. А устните ù пратиха нежна целувка. Изпитваха едно и също чувство, да се съединят в едно цяло..
Иван наруши мълчанието.
- Какво ще желаеш?
- Двойно кафе и кола.
Малко след това сервитьорката мина край тях и прие поръчката.
- Какво работиш? – попита той с елегантна усмивка.
- Работя като дизайнер към рекламно-издателска агенция и като преводач от английски и немски. Нашата агенция е най-голямата и много други колеги ползват нашите услуги. В момента съм в отпуск. Почивните дни ще ги ползвам да рисувам картините си, а също и моите литературни занимания. Нещата, които върша, ми доставят огромно удоволствие. Освен това обичам да слушам и любимата си музика.
- Аз също се занимавам с изобразително изкуство. По професия съм архитект, собственик на проектантска фирма и агенция за недвижими имоти.
- С една дума, имаме общи интереси – рече усмихната тя.
Не след дълго Иван плати сметката и предложи да се разходят в морската градина.
Седнаха на една пейка срещу морето. Той хвана нежната ù ръка и я положи върху бедрото си.
- Ще ми разкажеш ли за семейството си? – попита Наталия.
- Добре! – отговори той.
Прегърна я през рамо и притисна към себе си. Сърцебиенето му се ускори. Задиша учестено. Тя го прегърна през кръста и склони глава на рамото му.
- Слушам те, скъпи!
Иван обърна лицето си към нея, когато тя вдигна глава. Почувства, че потъва в прекрасните ù очи, бистри като планински езера. Беше като пленена птица в клетка. Желаеше да бъде погален от нежната ръка на своята повелителка, а също да глътне зърната на любовта от нежната ù длан. Положи ръка на финото ù лице и го целуна.
- Хайде, скъпи! Извинявай, че се обръщам така към теб, но-о…!
- Разбирам те! Аз изпитвам същото! Харесвам те, Наталия, а и не е само това…! По-силно е от мен! – каза той и я притисна до себе си. Въздъхна бавно, дълбоко и сетне продължи. – Майка ми е била учителка по английски, а баща ми военноморски офицер. Имам сестра, която е по-голяма от мен с три години. Омъжена е и имат две прекрасни деца – момче и момиче.
Двамата стояха прегърнати и мълчаливо гледаха морската шир и хоризонта.
Както се сливаха небето и морето, така се сливаха и сърцата им. Въпреки че тази среща беше втората, имаха усещането, че се познаваха цяла вечност.
- А сега е твой ред да ми разкажеш за себе си и твоето семейство! – каза Иван, като я целуна по челото и погледна в очите.
Тези красиви малки езера потъмняха, изпълниха се с моментна тъга и дребни капки сълзи.
Той се почувства неловко. Извади от джоба си еднократна кърпичка и попи сълзите ù.
- Прости ми, ако съм те засегнал с въпроса си! – помоли обезпокоен.
Вътрешно в себе си беше уверен в правотата да се опознаят, както тя помоли, дори и за семействата си. Знаеше, че няма вина в нищо, въпреки това помоли за извинение…
- Няма защо! Ти не си виновен! А и няма за какво да ти прощавам!
Тя се притисна в него и сетне се целунаха.
- Ще ти разкажа историята си! Трябва… колкото и да ми е болно! Родителите ми са от Варна. Покойната ми майка – Силвия, е била счетоводителка. Доколкото знам от втората си майка, родителите ми са били състуденти. Баща си го помня съвсем слабо, понеже често е бил в командировки. Когато съм била четиригодишна, двете с майка ми сме заминали на гости при вуйчо и леля в Бургас. В последствие те ме осиновяват, но подробности не знам, дори да съм питала, не ми е казвано нищо. Премълчаване дълги години. Това е станало след смъртта на майка ми, която е претърпяла катастрофа по пътя за Варна. Починала е на място и изцяло обгорена. Вторите ми родители, до ден днешен не са ми казвали никаква информация за родния ми баща. Дори не знам защо и какви са подбудите им. Майка и леля са близначки… Беше ми трудно да ги разпознавам. По време на пътуването на майка за Варна, леля заминава за Германия по работа. Малки са спомените за брат ми… Името му е Костадин, а на баща ми – Стефан.
Това, което чу Иван, напълно съвпадаше с разказаното от Стефан. Замислен, той анализираше двете истории. Беше прекалено изненадан от съвпадението им. Замълча за известно време, но не откъсваше поглед от лицето на Наталия. В погледа му се четеше недоумение. Дишането му зачести. Вътрешно в себе си усети тази промяна. Изкашля се, сетне запали цигара и направи необичайна гримаса…
- Извинявай! Какво ти е? – попита Наталия, усетила положението.
- Няма нищо! – отговори той с лека усмивка – Кога мога да разгледам картините ти, ако разрешиш, разбира се?! Ще бъде голямо удоволствие за мен! Аз също ще ти покажа моите. Съгласна ли си, красавице моя? – попита усмихнат Иван.
- Струва ми се, че криеш нещо от мен, откакто чу историята за родителите ми. Ако още от самото начало на запознанството ни не си честен с мен, забрави за съществуването ми. Не обичам лъжата, нито пък да ме мамят. Предпочитам истината, колкото и да е болезнена. По -добре ми кажи поне малко от нея, ако знаеш, дори и догадки, и ще те приема такъв, какъвто си, но не желая да криеш нищо от мен. Колкото до картините, можеш да ги разгледаш винаги, когато поискаш. Няма значение по кое време на денонощието. Живея на бул. ”Владислав Варненчик”. Апартаментът е на майка ми, която ми го е завещала. Засега го обитавам сама, докато открия половинката на живота си. Казвам това, за да спестя въпроса ти.
- А също живея в района на булеварда.
- Сериозно! Къде по-точно?
- На две преки зад пощата. Колкото до това, което ми каза, напълно съм съгласен с теб. Аз също мразя лъжата и измамата. Но-о-о… трудно ми е да ти разкажа един разказ, подобен на твоя, имайки предвид, че някои неща се дублират с това, което ми разказа…
Наталия гледаше Иван с недоумение и широко отворени очи. Дишаше тежко и учестено.
- Ти-и-и… сигурен ли си в това?! Не се шегуваш, нали?! Как се казва този човек? Споменавал ли е името на жена си?
- Не ми беше удобно да го питам. А не е човешко да разпалвам огъня в душата му. Но наистина има съвпадение. – Иван замълча, гледаше я с тъжни очи и въздъхна. – Сега доволна ли си? Искаше от мен някаква истина. Повече от това нищо не знам. Колкото и да ме притискаш, това е! Моля те! Ако желаеш да забравя за теб, кажи ми! Ще намеря сили за това, тъй като мисля, че се влюбвам в теб, въпреки че се познаваме отскоро!
- Ти какво? Много бързо се отказваш…! Ако е така… не ми трябваш такъв…!
- Не става въпрос за това…! Харесвам те и не искам да те загубя!
- Аз също изпитвам подобни чувства към теб! Разбирам те! Може би е трябвало да анализираш и съпоставиш двата разказа и прецениш момента кога да ми кажеш. Извинявай, че те притиснах като ченге, за да чуя всичко, което знаеш.
Тя положи ръце на лицето му, гледаше го със сините си очи и го целуна с много нежност. Той я прегърна и целувката продължи.
- Благодаря ти, скъпи!
Очите ù бяха все още тъжни. Дори и в този вид бяха още по-красиви.
Притиснаха се, с намерението да се слеят в едно цяло. Както сърцата, така и мислите се сливаха и оформяха прекрасното отражение на любовта - едно съкровено и чисто чувство.
- Искаш ли да се разходим? – попита Иван.
- Нека останем още малко, моля те! Решиха да се разходят.
- За къде бързаш?! Колко хубаво ни е на пейката!
- Ако бяхме на канапе или на легло, сигурно нямаше да бързаме – каза той с насмешка.
- Страхотен шегаджия си! – отговори тя с настроение – Разбира се, че в леглото не бива да се бърза, за да бъде удобно; но когато му дойде моментът!
- Радвам се, че и ти поддържаш нивото… - каза той усмихнат.
Минаха край един цветарски магазин. Иван помоли Наталия да изчака и след около пет минути излезе с голям букет рози.
- Заповядай, скъпа! Желая ти най-голямото щастие на света! – и я целуна нежно.
- Благодаря ти! Много си мил! Желая същото и на теб! И още нещо, няма да ти се дам лесно – усмихна се – бори се за мен!
- Нямаш никакъв проблем! Но и ти трудно ще ме съблазниш!
Двамата, хванати за ръце, продължиха съвместния си път… Изкараха една прекрасна и страхотна вечер.

 ----

 © Защитени авторски права

 

ЖИВОТЪТ НАЧИН НА УПОТРЕБА

Всичко което ни заобикаля определя начина на живот и мисловния процес. Анализирайки моментите които ни съпътстват и нещата около нас, помага да определяме, и подобряваме битието си…
Следователно този процес е тясно свързан със заобикалящите ни материални неща, които са жизнено необходими за нашето съществуване и задоволяване на духовните потребности. С една дума, съдържанието и необходимостта за живот, развитие, усъвършенстване, дори себевъзпроизвеждане, определя всичко, и то е най-важното.
Определят се настоящите психологически, естетически норми на поведение, дори и моментните философски настроения.
Всеки притежава своето духовно съдържание, а причините за това са най-различни, дори и от материален характер. Бедният човек се бори как да живее, камо ли да мисли за духовно богатство… Този проблем е доста болезнен за много хора, но въпреки това някои от тях желаят да усетят красотата на духовното богатство.
Така, че начинът на живот е не само индивидуален, но и социален, със своите отговорности и задължения.
Нека погледнем на битието с векове назад. Тогава древният човек е имал своята алтернатива, определяща начина му на живот. Използвал е природните ресурси за своето съществуване.
Ясна е формулировката, че мислещият човек от първобитното общество до съвременното ни развитие, със своите познания и практика употребява природата около себе си съгласно своите възможности, за да живее по – добре.
Човекът е част от природата – създаден от нея, за да извърви своя път и извърши това което трябва.
Говорейки за живота в пълния му смисъл, гледаме на него в глобален аспект, дори и неговите природни закони.
Ние сме частица от Вселената, която употребяваме, за своето съществуване и развитие.
Налице е следната мисъл на Тит Лукреции, който казва: „Най-после, понеже ние виждаме, че обработените места, превъзхождат необработените и дават на трудещия се по – добри плодове, явно е, че в земята има първични начала на нещата, които ние подбуждаме към живот, когато превръщаме с палешника плодородната почва и разработваме земята. Ако те не съществуваха, ти щеше да видиш всичко да става без нашия труд, от само себе си и много по-добре.
Нека добавя тук и това: Природата разлага всяко тяло пак на неговите елементи, но никога не го унищожава напълно…“
Жалко, че в днешния 21 век, цивилизованият човек работи както за своето самоусъвършенстване, подобряване на битието, така и собственото си унищожение. А то трудно може да се предотврати, но не и невъзможно… Не ни остава нищо друго освен вярата. 

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Добрич; 2006 г.