"Балада. Гибелната любов на феята" на Маги Стийвотър

Магическа история за любовта, която не умира…

Джеймс и Диърдри са в ново училище – музикалната академия „Торнкинг-Аш” за таланти със специални дарби. Те се надяват, че ще имат нормалния живот на всички тийнейджъри, но много скоро става ясно, че това е невъзможно.
Силата на Диърдри не е намаляла и тя привлича феите, които се подготвят да завладеят света на хората. Ди, освен че трябва да се бори с тях, е изправена пред още едно предизвикателство: да разбере коя е истинската й любов...
Талантът на Джеймс го превръща в мишена на може би най-опасната фея – красивата Ноала, която иска душата му. Джеймс има достатъчно причини да се страхува от феите и въпреки това допуска опасно близо до себе си Ноала. Любовта му към Диърдри не е изчезнала, но той изненадващо открива, че има чувства към момичето от другия свят и все повече го привличат омагьосващите очи на феята.
Хелоуин, Денят на мъртвите, наближава и Джеймс ще трябва да се изправи срещу кралицата на феите и господаря на царството на смъртта. И да направи най-трудния избор: чий живот да спаси – на Ди или на Ноала?

"Фантастично продължение на „Ридание”... Светът на „Балада”, пуснал корени в келтските митове, е плашещ, загадъчен, магически и разтърсващ, изпълнен с много любов и страст.” Booklist

Маги Стийвотър е автор на бестселъра на New York Times „Тръпка“, наречен от Publishers Weekly „най-красивата любовна приказка“. Маги постига феноменален успех с трилогията си „Тръпка“, „Копнеж“, „Завинаги“, по която продуцентите на „Властелинът на пръстените“ вече правят мащабна филмова продукция. Автор е и на двата романа за тъмните феи – „Ридание“ и „Балада“. Живее във Вирджиния заедно с очарователно праволинейния си съпруг, двете им малки деца, две невротични кучета и една криминално проявена котка.

Мнения за „Балада”

"Маги Стийвотър е създала мрачен, вълнуващ свят, в който нямам търпение да попадна отново.” Anna's Book Blog

„Не се случва много често и затова е толкова специално, когато стане. Усещането за наслада, която изпълва тялото ти, само след първите няколко страници на книгата. Чувството е някак златисто и топло, и магическо, и ти е ясно, че ще обикнеш книгата в ръцете си, че в нея ще откриеш една от онези редки истории, които са съвършени и точно за теб, и че тя ще се запечата в съзнанието ти дълго след като затвориш последната страница. „Ридание” на Маги Стийвотър е една от тези книги за мен – с красивия си език, с искрената и романтична история. С притеснение отворих страниците на нейното продължение, „Балада”. Магията беше там отново.” Мери Кейт, Amazon.com

"С великолепното си остроумие, чудесни образи и красив стил „Балада” ще ви накара да се смеете и да въздишате, макар че ще разбие сърцето ви.” Р.Дж.Андерсън, автор на Faery Rebels: Spell Hunter

"Балада” е зашеметяваща, опияняваща и плашеща едновременно... Чисто удоволствие, което те завладява със замах.” Тамора Пиърс, автор на бестселъра на New York Times Terrier & Trickster's Queen

"Ръцете долу от Ноала – тя е моята най-любима фея на всички времена. Несигурна, умна, борбена – съвършено триизмерен образ, който очакваш да влезе във всеки един момент в стаята.” Charlotte's Library

"Мога категорично да кажа, че „Балада” надмина всичките ми очаквания. Порази ме, влезе право в сърцето ми и го остави разбито на парчета.” Fantastic Book Review

ИК "Кръгозор"

Корична цена: 11,90 лева

ХИМН НА НОЩТА

автор: ФРИДРИХ НОВАЛИС 
.
Защо се връща вечно утринта?
Защо властта на земното не свършва?
Злощастната ни суетня погубва
долитането дивно на нощта.
И жертвеникът скрит на любовта
защо навеки не гори?
Отмерено е времето
на светлината,
ала без време и пространство
е на нощта властта.
Сънят ни вечно трае.
Сън свещен,
недей ощастливява толкоз рядко
обреклите се на нощта
във бурната ни земна делничност!
Не виждат те едни глупците
и сън какво е те не знаят.
Те знаят сянката, която
във оня здрач
на истинската нощ
от жал ти мяташ върху нас.
Не те усещат те
на гроздовете в златното море
и на бадема
в чудния елей,
нито на мака в сока кестеняв.
Не знаят те,
че ти открай
облъхваш скрит гръдта
на крехката, невинна дева
и в рай утробата превръщаш…
Не знаят те, че идеш от
сказания изконни,
за да отвориш дверите небесни,
че носиш ключа и отваряш
чертози преблажени —
ти, на безбрежни тайни
носител ням.

***
превод от немски: Димитър Стоевски

ВАЛС

автор: Фридрих Новалис
.
Въртете се буйно в кръга на живота,
Не спирайте, пейте, играйте с охота,
Сърцата да тупкат, галете момите,
Че бързо летят младостта и шегите.

Раздори и ревност далеч оставете,
С мъчителни мисли мига не сквернете,
Обичайте с вяра, с мечта несломима,
Тъй всеки от вас ще намери любима.

1794


Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

ПОСЛЕДНА ЛЮБОВ - НОВАЛИС

автор: Фридрих Новалис 
.
Последен приятелски поглед към края на дългото странстване,
Преди да затвори гората беззвучната порта зад мен.
Закичвам признателно знака на вярната спътница Обич,
С душевна наслада разтварям пред нея сърцето си днес.
Единствено тя през живота ме водеше с умни съвети
И нейна е само заслугата, ако постъпвах с добро,
Щом нежни сърца безутешно след скитника ронеха сълзи
Или пък надежди посърваха с мене у мъдри мъже.
Но още когато детето почувства напиращи сили
И в своята седма година навлезе честитият син,
С най-трепетна длан любовта до момчешката гръд се докосна -
Тъй женската прелест безмер разкрасява му ранните дни.
Как майката своя любимец от дрямка разбужда с целувка,
Как зърва я той преди всички и тя му разкрива за миг:
Навред любовта ще е с тебе - и ето, света опознавах,
Чрез нея намерих и себе си, как да обичам разбрах.
Превърна се в нещо значимо, което игра бе дотука,
Не ме изоставяше тя и когато съмнения, смут
Нерядко коварно опитваха да ме откъснат от нея.
Най-сетне настъпи на моята вътрешна цялост денят,
Когато съдбата с любима жена ме дари и - навеки
Свободен - в безкрайното щастие вдъхна ми вяра без страх.

1798


Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

Из "ДУХОВНИ ПЕСНИ" - НОВАЛИС

VII

­
ХИМН


Малцина познават
Тайнството на любовта,
Незаситеност сещат
И нескончаема жажда.
Небесният смисъл
На вечната Тайна вечеря остава
За сетивата ни тленни загадка;
Но който вече е всмукал
От пламенни, любещи устни
Дъха на живота,
Комуто свещеният огън
Стопил е сърцето в трептящи вълни,
Комуто очите веднъж са разкрити
И той е измерил глъбта непристъпна
На Небесата,
Той ще се храни от тялото
И ще поема кръвта
Навеки.
Та кой е разгатнал високия смисъл
На тленното тяло?
Кой може да каже,
Че проумява кръвта?
Всичко е тяло,
ЕДИНСТВЕНО тяло,
В небесната кръв
Плава блажената двойка. -
О! Как морето световно
Вече е поруменяло,
В ухаеща плът
Набъбва скалата!
Никога няма да спре тази сладка вечеря,
Любовта няма никога да се засити.
Несъкровено, несъщностно
Тя може да има любимия.
От все по-изнежени устни
Преобразена става насладата
По-съкровена, по-близка.
По-жарко блаженство
Разтърсва душата.
По-жадно, по-алчно
Става сърцето:
Така и пребъдва насладата на любовта
От вечност към вечност.
Щом разсъдливите
Вече веднъж са опитали,
Всичко оставят
И сядат при нас
Край трапезата на въжделението,
Никога празна не ще я намерят.
Ще опознаят безкрайната
Щедрост на любовта,
И ще възхвалят храната
От тяло и кръв.

1799


Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ

Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

ИЗ "ПЕСЕН НА МЪРТВИТЕ" - Ф. НОВАЛИС

Вечно ще цъфти копнежа
Към любимия, стремежа
На душите си в кипежа
Да се слеете докрай,
Жаждата да утолите,
С ласки да се изтощите,
Двама пир да си дарите,
Двама само в своя рай.

1800


Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

ПЕСЕНТА НА ДЕВИЦИТЕ - НОВАЛИС

автор: ФРИДРИХ НОВАЛИС

Ние ли не сме нещастни?
Нашата скръб ли не личи?
Бдим потискани, безгласни
и с престорени очи.
Всичките ни вопли скрити
спят сподавяни в гърдите.
Наште майки ни говорят,
ние им се противим,
Чувствата ни с тях се борят,
жадни за плода любим,
А устата ни жадуват
със момци да се целуват.
Грях ли е мечта такава?
Без пазач е мисълта!
Та нима не ни остава
само сладката мечта?
Молят ни да я погубим,
да не мислим, да не любим,
След вечерната молитва
самота ни пак гнети.
Ала мисълта ни литва,
в жажда за любов пламти.
Ах, за чувството едничко
всичко бихме дали, всичко!
Строги майки ни внушават
да вървим с прикрита гръд.
Но от туй нима престават
чувствата ни да кипят?
Пред копнежа за наслада
всяко земно було пада.
Да сме хладни, мълчаливи
като камъка студен,
пред очи красноречиви –
безучастни ден след ден,
нищо да не ни привлича …
Туй живот ли се нарича?
Нещо ни тежи в душата,
вехне свежият ни лик.
Ах, тежи, а за отплата
ще ни милва блед старик!
Бързайте при нас, любими,
обичта си да делиме!

Превод: Стоян БакърджиевИзточник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

ГОЛЕМИЯТ ВЪПРОС

автор: Джек Лондон

I.

Госпожа Сейтър премина през Досън като - най-меко казано - метеор. Тя пристигна през пролетта с кучешки шейни и френско-канадски уоуадекз1, сия ярко на местния хоризонт само един месец и замина нагоре по реката веднага щом свърши ледоходът. Останалият без жени Досън така и не разбра това прибързано отпътуване, а цветът на местното общество се чувствуваше огорчен и самотен до стачката в Ноум, когато старите сензации отстъпиха пред нови. Градът прие с отворени обятия госпожа Сейтър. Тя беше хубава, обаятелна и, нещо повече, вдовица. По тази причина за нея веднага се залепи цял орляк - крале на Елдорадо, служебни лица и останали без наследство младежи с авантюристични склонности - все хора, чийто слух жадуваше за шумолене на дамски поли.
Минните инженери почитаха паметта на нейния съпруг, покойния полковник Сейтър, а промишлениците и организаторите на акционерни дружества разказваха с благоговение за сделките и машинациите му. Долу в Щатите той беше известен като великан на минното дело, а в Лондон имаше още по-голяма репутация. Защо не кой да е, а тъкмо неговата вдовица се вдигна да дойде до тези места - това беше големият въпрос. Но те, хората на Севера, бяха практично племе, не зачитаха теориите и държаха здраво на фактите. А за мнозина от тях Карин Сейтър представляваше много съществен факт. Но че тя не виждаше нещата в тази светлина, пролича от рязкостта и бързината, с която отказите следваха предложенията по време на четириседмичния й престой. Заедно с нея изчезна фактът, остана само въпросът.
Случаят благоволи да подскаже къде да се търси отговорът. Джек Каугрън - последната жертва на госпожа Сейтър, - след като положи безплодно в нейните нозе и сърцето,
---
1 Уоуадеигз (фр.-кан.) - водач, същевременно лодкар и водач на кучета, обикновено на служба у компаниите за търговия с къфки. - Б."пр.
и двестаметровия си участък на една рекичка, богата на златоносен пясък, отпразнува несполуката си, като прекара цяла нощ в буйни развлечения.
В разгара на тази нощ той попадна на самия Пиер Фонтен, шеф на уоуадеигз на Карин Сейтър. Двамата си допаднаха, почерпиха се и в крайна сметка стигнаха заедно до мътилката на пиянството.
- Е? - говореше дрезгаво не след дълго Пиер Фонтен.- Какво прави мадам Сейтър визита тази страна? Най-много хубаво с нея говори. Аз знам нищо, само... само дето всичко време тя пита име на едно човек. "Пиер - говори тя с мене, - Пиер, ти трябва намери това човек и аз дам тебе много - хиляда долара, ако ти намери това човек." Това човек? А, ош. Име това човек... как беше... Дейвид Пейн. Ош, човек, Дейвид Пейн. Всичко време тя говори това име. И всичко време аз търси много, работи като дявол, не мога никак намери това проклет човек и няма никак вземе хиляда долара. Проклето! Е? Веднъж идва хора от Съркъл Сити, знам, казва, това човек. Той, казва, там, на река Брезова. А мадам? Тя казва "Воп!" И става много щастливо. И тя говори с мене. "Пиер - казва, - впрягай кучетата. Ние отива бързо. Ако ние намери това човек, аз тебе дам още един път хиляда долара." Аз казва: "Ош, бързо. АПопз, мадам!" Ето, казва аз на мене, две хиляда долара за мене. Да, ама на! После идва още хора отт Съркъл Сити и те казва не, това човек, Дейвид Пейн, дойде в Досън има вече малко време. И тогава мадам и аз никак не пътува. Ош, човек Днес деня мадам казва: "Пиер - казва и дава петстотин долара, - иди купи лодка и прътове. Утре ние отива нагоре по река." А, ош, утре нагоре по река. А това проклето Ситка Чарли кара мене дам за лодка петстотин долара. Проклето!
На следващия ден, когато Джек Каугрън сподели наученото, цял Досън започна да се чуди кой е този Дейвид Пейн и какво свързва неговото съществувание с Карин Сейтър. Но през същия ден, както беше казал Пиер Фонтен, госпожа Сейтър и екипажът й от варвари - уоуадеигз отпътува с лодка нагоре покрай източния бряг на реката до Клондайк Сити, пресече към западния бряг, за да избегне скалите, и изчезна в лабиринта от островчета на юг.
- Ош, мадам, ето това място. Едно, две, три остров след река Стюърд. Ето три остров.
Докато говореше, Пиер Фонтен заби в брега пръта, с който управляваше лодката, и задържа кърмата срещу течението.
Това обърна носа навътре, а пъргавият екипаж се изкачи на брега и завърза въжето.
- Един малък време, мадам, аз отива ще види. Хоров кучешки лай избухна, когато Пиер превали през възвишението на брега, но той се върна съвсем скоро.
- Ош, мадам, тук това хижа. Аз прави проучи. Никак няма човек в къща. Но той не много далече, иначе няма остави кучета. Той дойде бързо, аз сигурен.
- Помогни ми да изляза, Пиер. Съвсем капнах от тази лодка. Можеше поне седалката да направиш по-мека!
Гнездото от кожи в средата на лодката се разтвори и Карин Сейтър изправи стройното си и красиво тяло. Тя изглеждаше крехка като цвете в това царство на природните стихии, но впечатлението за слабост бързо бе опровергано от здравите пръсти, които хванаха ръката на Пиер, от твърдите мускули, които проличаха, когато прехвърли тялото си през борда, от пъргавостта на краката, докато се изкачваше по отвесния бряг. Тя беше изящна в нежната си стройност, но тялото й криеше сила.
И все пак, въпреки небрежната лекота, с която излезе на брега, цветът на лицето й беше по-топъл от обикновено, а сърцето й биеше осезаемо по-бързо. Приближи до хижата с любопитство, което изглеждаше някак благоговейно, а бузите й пламнаха в още по-зряла и сочна руменина.
- Виж, гледай! - Пиер посочи треските, разхвърлени около купчината дърва. -  тук отскоро - две, три ден, не повече.
Госпожа Сейтър кимна. Тя се взря през малкото прозорче, но то беше направено от намаслена пергаментова хартия, която пропускаше светлината, но не позволяваше на погледа да проникне. Не успя да види нищо, отиде до вратата, вдигна грубото резе, за да влезе, но се отказа и пусна обратно резето. После изведнъж падна на едното си коляно и целуна грубо одялания праг. Ако Пиер Фонтен я видя, той все едно с нищо не се издаде, а и в бъдеще с никого не сподели. Но в следващия миг един от лодкарите, който спокойно палеше лулата си, бе сепнат от необичайната острота в гласа на капитана.
- Ей, ти, Льогоар! Прави на мадам по-меко! - изкомандува Пиер. - Много меча кожа, много одеяло. Проклето!
Скоро обаче мекото гнездо бе разтурено и повечето кожи и одеяла изнесени на възвишението край брега, където госпожа Сейтър легна и зачака. Облегнала се на лакът, тя гледаше над широкия Юкон. Над планините отвъд оттатъшния бряг небето бе мрачно-от дима на скрити за погледа горски пожари, през които следобедното слънце проникваше едва-едва, хвърляйки на земята разсеяно сияние и нереални сенки. До хоризонта в четирите посоки се простираше недокосната пустош - острови, покрити със смърчове, тъмни води, скалисти
хребети, набраздени с ледени ивици. Нито следа от човешко съществувание не нарушаваше самотата, нито звук - тишината. Земята изглеждаше скована под нереалността на неизвестното, обвита в тегнещата тайнственост на големите пространства.
Може би това действуваше на нервите на госпожа Сейтър. Тя постоянно променяше положението на тялото си, гледаше нагоре по реката, после надолу, после бегло изучаваше мрачните брегове, за да открие полускритите устия на тъмните канали. След около час лодкарите бяха изпратени да подготвят лагер за нощуване на брега, но Пиер с господарката си остана да наблюдава.
- А, той идва това път - каза той шепнешком след дълго мълчание, погледът му бе насочен нагоре по реката, към началото на острова.
Надолу по течението се спускаше малка лодка, веслата се мяркаха от двете й страни. Мъжка фигура на кърмата и женска на носа гребяха ритмично. Госпожа Сейтър дори не погледна жената, докато лодката не приближи, и нейната чудновата хубост не се натрапи властно на вниманието. Прилепнала до тялото блуза от кожа на лос, осеяна с мъниста във фантастично съчетание, очертаваше ясно добре закръглено тяло, а копринена забрадка, ярка и живописно надиплена, закриваше донякъде гъста и дълга синьочерна коса. Но погледът на госпожа Сейтър хвана и задържа за момент нейното лице, отлято сякаш от бронз. Очите, проницателни, черни и големи, едва забележимо полегати, бледи под ясно очертани дъговидни вежди. Бузите без да придават на жената вид на мъртвец, макар че скулите бяха високи и издадени, рязко хлътваха към тънките устни, криещи мека сила. Лицето издаваше слаби следи от монголска кръв, говореше за връщане, след многовековни лъкатушения, към белезите на праотците. Това впечатление се засилваше от изящния орлов нос с тънки, трептящи ноздри и от общия вид на орлова необузданост, която изглежда характеризираше не само лицето, но и цялото същество на жената. Тя беше действително от татарски тип, видоизменен в посока към съвършенство, а индианското племе можеше да се гордее, че е способно да даде живот на такова неповторимо тяло веднъж в двадесетина поколения.
С дълги, силни удари на веслата момичето в единодействие с мъжа внезапно завъртя малката лодка срещу течението и внимателно я докара до брега. Само за миг, нарамила бут от току-що убит лос, тя изкачи възвишението на брега. Мъжът я последва и двамата заедно с едно рязко движение издърпаха лодката нагоре. Кучетата се струпаха около тях в скимтяща маса, момичето се наведе да ги погали, а погледът на мъжа падна върху госпожа Сейтър, която беше станала. Той се втренчи, потърка несъзнателно очите си, сякаш зрението му го лъжеше и отново вдигна поглед.
- Карин - каза той просто, приближи и протегна ръка. - За момент помислих, че сънувам. Бях за известно време заслепен от снежна виелица тази пролет и оттогава понякога очите ми изневеряват.
Госпожа Сейтър, в чието лице бе нахлула още кръв и чието сърце биеше на болезнени тласъци, беше очаквала почти всичко, но не и тази спокойно протегната ръка. Все пак тя тактично се сдържа и сърдечно пое ръката му с двете свои.
- Знаеш ли, Дейв, често се канех да дойда и щях да дойда, само че... само че...
- Само че аз не те подсетих.
Дейвид Пейн се засмя и погледна индианката, която изчезна в бараката.
- О, разбирам, Дейв. И аз на твое място сигурно щях да направя същото. Но ето, аз дойдох.
- Тогава ела и до хижата да хапнеш - каза той приветливо, без да обърне внимание или без да забележи женствените нотки в гласа й, опита й да го предразположи. - Сигурно си уморена. По кой път дойде? Нагоре по реката ли? Значи си прекарала зимата в Досън или си пристигнала там по последния лед. Това твоят лагер ли е?
Той погледна обкръжилите запаления под открито небе огън уоуадеигз, дръпна вратата и я покани да влезе.
- Дойдох по леда от Съркъл Сити през миналата зима - продължи той. - Установих се тук за някое време. Търся злато в река Хендерсън. Ако не намеря, през есента ще си опитам щастието на река Стюърд.
- Не си се променил много, нали? - запита тя без връзка. Мъчеше се да постави разговора на по-лична основа.
- Поотслабнал съм, може би мускулите са позаякнали. Това ли искаше да кажеш?
Но тя сви рамене и се вгледа под слабата светлина в индианката, която бе запалила огъня и пържеше големи късове лосово месо заедно с тънки резенчета сланина.
- Дълго ли стоя в Досън?
Мъжът дялаше груба дръжка за брадва от брезов клон, въпроса зададе, без да вдигне глава.
- Няколко дена - отговори тя, като следеше с очи момичето и едва надаваше ухо към него. - Какво каза? В Досън ли? Цял месец фактически, измъкнах се оттам с удоволствие. Арктическият мъж е, знаеш, първичен и някак изнурително ожесточен в чувствата си.
- Няма как иначе, щом е насаме с природата. Условностите оставя в къщи, заедно с пружинения креват. Но ти добре си избрала времето за обратния път. Ще си вън от тези места преди сезона на комарите, а това е благодат, която с твоята липса на опит едва ли можеш да оцениш.
- Сигурно. Но разкажи ми за себе си, за живота си. Какви са съседите ти? Имаш ли изобщо съседи?
Докато задаваше въпросите, наблюдаваше как момичето мели кафе върху парче, откъснато от чувал за брашно и поставено върху каменната плоча на огнището. С усърдие и умение, които показваха, че нервите й са толкова първобитни, колкото и използуваният метод, тя мачкаше едно по едно зърната с тежък къс кварц. Дейвид Пейн забеляза погледа на гостенката и устните му се опънаха в лека усмивка.
- Имах няколко - отговори той. - Момчета от Мисури, единдвама корнуолци. Но те слязоха долу в Елдорадо. Сега работят срещу надници, за да спечелят пари и започнат свой
участък.
Госпожа Сейтър хвърли върху момичето замислен поглед.
- Но, разбира се, наоколо има много индианци.
- Всички са отишли в Досън твърде отдавна. По тия места няма нито един туземец, освен ето Уинапи, но тя е от племето койокук - на около хиляда мили надолу по реката.
Госпожа Сейтър изведнъж се почувствува без сили. Макар и усмивката на вежлив интерес да не изчезна от устата й, лицето на мъжа сякаш изведнъж се отдръпна много далеч, а редовете греди на хижата се завъртяха като пияни. Обаче я поканиха да седне на масата и по време на яденето тя отново намери мястото си във времето и пространството. Говори малко, и то главно за местата и за времето, а мъжът надълго и нашироко описва разликата между плитките летни изкопи в Долния район и дълбоките зимни изкопи в Горния район.
- Не си ме питал защо дойдох в Севера? - каза тя - Сигурно знаеш. - Бяха станали от масата и Дейвид Пейн отново се беше заловил с дръжката за брадва. - Получи ли писмото ми?
- Кое? Някое от последните ли? Не, струва ми се. Най-вероятно то е на път някъде в района на река Брезова или е в хижата на някой търговец по Долната река. Тук пощата е позорно неуредена. Никакъв ред, никаква система, никакво...
- Не бъди от дърво, Дейв! Помогни ми! - Този път тя говореше рязко, обсебвайки власт, основаваща се върху миналото. - Защо не попиташ за мен? За хората, които познавахме на времето? Не се ли интересуваш повече от света? Знаеш ли, че мъжът ми почина?
- Наистина ли! Моите съболезнования. Преди колко
време?...
- Дейвид! - Тя беше готова да се разплаче от раздразнение, но упрекът, който вложи в гласа си, я облегчи. - Получи ли поне някое от писмата ми? Не може да не си получил нито едно, макар че нито веднъж не отговори.
- Е, не съм получил последното, в което очевидно съобщаваш за смъртта на мъжа си. Навярно и други са се залутали. Но някои получих. Аз... хм!... четях ги на глас на Уинапи като предупреждение... така де... така да се каже, исках да донеса до съзнанието й колко са греховни белите й сестри. И аз... хм... мисля, че те й подействуваха добре. Ти не мислиш ли?
Тя пренебрегна жлъчния намек и продължи:
- В последното писмо, което не си получил, аз ти пишех, както се досещаш, за смъртта на полковник Сейтър. Това беше преди година. Пишех също, че ако не дойдеш при мен, аз ще дойда при теб. И както често обещавах, ето дойдох.
- Не знам никакво обещание.
- Как и от предишните писма ли?
- Да, обещаваше, но тъй като аз нито съм те питал, нито съм ти отговарял, обещанието не бе ратифицирано. Така че не знам за такова обещание. Но знам едно друго, което и ти, може би, ще си спомниш. Беше много отдавна... - Той пусна на пода дръжката за брадва и вдигна глава. - Беше толкова отдавна, но все пак си спомням ясно деня, времето, всяка подробност. Бяхме в розова градина, ти и аз... в розовата градина на майка ти. Всичко живо напълваше, цъфтеше, жизнените сокове на пролетта бяха и в кръвта ни. Аз те притеглих... това беше за пръв път... и те целунах по устните. Не помниш ли?
- Недей за това, Дейв! Недей! Срам ме е от всяка дума, която ще кажеш. Колко пъти съм плакала! Само ако знаеш как съм страдала...
- Ти ми обеща тогава... и още хиляди пъти през чудните следващи дни. Всеки поглед на очите ти, всеки допир на ръката ти, всяка сричка, която се откъсваше от устните ти, беше обещание. И после... Как да го кажа?... Появи се един мъж. Беше стар... толкова стар, че можеше да ти бъде баща. .. Не беше и хубав, но - както се казва - ръцете му бяха чисти. Не беше правил нищо нередно, спазвал беше буквата на закона, беше почтен. Освен това - и по същество - той имаше няколко жалки мини... фактически двадесетина... няма значение... Имаше и цели мили земя, кроеше сделки, играеше си с акции. Той...
- Но имаше и друго - прекъсна го тя. - Казвала съм ти. Принуда... парични въпроси... нужда... роднините ми... неприятности. Ти разбираше цялото гнусно положение. Не можех да направя нищо. То не стана по моя воля. Бях пожертвувана или аз се пожертвувах - както искаш. Но, господи! Дейв, та аз бях принудена да се откажа от теб. Ти никога не си бил справедлив към мен. Помисли само какво съм преживяла!
- Не беше по твоя воля ли? Принуда? Под това небе не съществува нищо, което може да те принуди да влезеш в леглото на този или онзи.
- Не съм преставала да те обичам.
- Не бях привикнал към твоята мярка за любов. И сега не съм привикнал. Не те разбирам.
- Но сега, сега?
- Говорехме за този човек, когото ти намери за уместно да приемеш като свой мъж. Що за човек беше той? С какво омая душата ти? Какви толкова огромни добродетели имаше? Вярно, той умееше да хваща в златни клещи... всемогъщи златни клещи. Познаваше курсовете. Беше изкусен с процентите. Имаше ограничен ум и превъзходно умение да преценява низките страсти, което му помагаше да пренася в джоба си парите на този, и на онзи, и на третия. А законът се усмихваше. А щом законът не осъждаше, християнският морал одобряваше. По обществени стандарти той не беше лош човек. Но по твоите стандарти, Карин, по моите, по нашите стандарти от розовата градина, какъв човек беше той?
- Не забравяй, той е мъртъв.
- Това не променя факта. Какъв беше той? Голямо, грубо, материалистично същество, глухо за песни, сляпо за красота, мъртво за душевните стойности. Беше тлъст от мързел, с увиснали бузи, шкембето му показваше колко е лаком...
- Но той е мъртъв. А ние съществуваме сега. Сега! Сега! Не чуваш ли? Прав си, бях невярна. Прегреших. Добре. Но не трябва ли и ти да кажеш рессау!1? Ако аз не устоях на обещанието си, ти устоя ли? Любовта ти към розовата градина щеше да остане завинаги, поне така казваше. Къде е тя сега?
- Тук е! И сега! - възкликна той и възбудено удари със свит юмрук гърдите си. - Винаги е била тук!
- Любовта ти беше велика любов, най-великата, която може да съществува - продължи тя. - Поне така казваше в розовата градина. Нима тя все пак не е достатъчно благородна, достатъчно силна, за да ми простиш сега, когато плача тук в краката ти?
Мъжът се поколеба. Устата му се отвори, на устните му напираха неизречени думи. Тя го беше принудила да разголи сърцето си и да каже гласно неща, които беше крил и от себе си. А тя беше и красива, изправена във величието на страстта, навяваща стари асоциации, напомняща по-топъл живот. Той обърна глава, за да не я гледа, но тя се отмести настрани и се изправи пред погледа му.
- Погледни ме, Дейв! Погледни ме! Аз съм същата в края на краищата. И ти си същият, стига да поискаш да разбереш. Ти не си се променил.
Ръката на Карин се отпусна на рамото му, а неговата беше почти обгърнала неловко нейното тяло, когато острото пращене на запалена клечка кибрит го сепна и той се овладя.
---
1 рессау! - Б. пр.
(лат.) - признаване на грях, буквално "аз прегреших".
Уинапи, чужда на сцената, палеше трудно разгарящия се фитил на фенер. Тя се открояваше релефно на напълно черния фон. Осветена от внезапно разгорелия се пламък, бронзовата й красота засия в пищни златни оттенъци.
- Виждаш, невъзможно е - изпъшка той и леко избута русата жена надалеч от себе си. - Невъзможно е! - повтори той. - Невъзможно е!
- Не съм момиче, Дейв, нямам момичешки илюзии - каза тя меко, макар и да не смееше да приближи отново до него. - Като жена аз те разбирам. Мъжете са си мъже. Това е обичайно по тези места. Не се шокирам. Досетих се от самото начало. Но... това е само местен брак, нали?... Не е истински брак?
- Такива въпроси в Аляска не задаваме - каза той безсилно.
- Знам, но...
- Е да, само местен брак... нищо повече.
- Деца няма?
- Няма.
- Нито...
- Не, не, няма... но не е възможно.
- Възможно е. - Тя отново приближи до него, ръката й докосваше леко, галещо обгорялата му от слънцето китка. - Добре познавам тукашните обичаи. Мъжете го правят редовно. Те не искат да останат тук, затворени за света, до края на дните си. Затова поръчват от Тихоокеанската компания провизии за една година, дават на ръка и малко пари и момичето остава доволно. А като изтече малко време, някой мъж... - Тя сви рамене. - Така ще направим и с това момиче. От компанията ще поръчаме за нея провизии не за една година, а за цял живот. Какво е била тя, когато ти си я намерил? Дивачка, яла е сурово месо. Риба през лятото, лосово месо през зимата, яла е, когато има, гладувала е, когато няма. Ако не си бил ти, тя е щяла да си остане такава. Станала е по-щастлива с идването ти. След заминаването ти, щом й е осигурен живот на сравнителен разкош, няма ли да е по-щастлива, отколкото ако хи изобщо не беше се появявал?
- Не, не - възрази той. - Не е вярно.
- Слушай, Дейв, трябва да разбереш. Тя не е за теб. Липсва расовото сродство. Тя е туземка, излязла е от земята, но останала близо до земята и не е по силите й да се откъсне от земята. Родена дивачка, тя ще умре дивачка. Но ние - ти и аз - от господствуващата, развита раса... солта на земята, господарите на земята. Ние сме един за друг. Висшият зов е зовът на породата, а ние сме от една порода. И разумът, и чувствата го диктуват. Самите ти инстинкти го налагат. Не можеш да отречеш. Не можеш да избягаш в поколенията преди теб. Твоят ред е оцелял през хиляди векове, през стотици хиляди векове и не бива да прекъсне с теб. Не може. Родословието ти не позволява. Инстинктът е по-силен от волята. Расата е по-могъща от теб. Хайде, Дейв, да вървим! Още сме млади, животът е хубав. Хайде!
Вниманието на мъжа се насочи към Уинапи, която излизаше от хижата, за да нахрани кучетата. Той клатеше глава и безсилно повтаряше казаното. Но ръката на Карин се плъзна около шията му, бузата й се долепи до неговата. В съзнанието му изведнъж изплуваха картини от суровия му живот напразната борба с безмилостни сили, мрачните години на студ и глад, острите, разтърсващи сблъсквания със стихиите, болезнената пустота, която животинското му съществование не можеше да запълни. А тук, до него самата съблазън, нашепваща за по-светли, по-топли земи, за музика, светлина и радост, му напомни миналото. Той си го представи несъзнателно. В паметта му нахлуха лица, моменти от забравени сцени, спомени за весели часове, мелодии на песни и трели смях...
- Хайде, Дейв, хайде. Имам и за двамата. Пътят е лек. - Тя огледа жалко обзаведената хижа. - Имам и за двамата. Светът е в краката ни, всички радости са за нас. Хайде, хайде!
Тя беше в ръцете му, тръпнеща, той я притисна силно към себе си. Изправи се... Обаче ръмженето на гладни кучета и пронизителните викове на Уинапи, която въдворяваше мир между враждуващите, проникнаха до ушите му. В съзнанието му проблясна друга сцена. Битка в гората... гризли без козина на муцуната, със счупен крак, ужасяваща... ръмженето на кучетата и пронизителните викове на Уинапи, която ги насъскваше да нападнат... сам той в центъра на схватката, задъхан, едва поемащ въздух, мъчещ се да забави червената смърт... кучета с пречупени гръбнаци и изтърбушени кореми вият в безсилна мъка и цапат снега... девствената белота стана алена от кръвта на човека и животните... мечката, свирепа, неудържима, лежи на задни крака, мачка, хруска, добира се до сърцевината на живота му... и Уинапи, най-сетне попаднала в разгара на тази ужасяваща бъркотия, с разпилени коси, с пламнали очи, олицетворение на самата ярост, размахва отново и отново дългия ловджийски нож...
По челото му изби пот. Той отблъсна прилепналата до него жена и олюлявайки се, отиде до стената. А тя, разбрала, че е дошъл моментът, но не е в състояние да се досети какво става вътре в него, почувствува как й се изплъзва всичко, което беше спечелила.
- Дейв! Дейв! - възкликна тя. - Няма да се откажа от теб! Няма да се откажа от теб! Ако не искаш да дойдеш с мен, аз ще остана. Ще остана с теб. За мен светът значи по-малко, отколкото ти. Ще ти стана жена на Севера. Ще ти готвя храна, ще храня кучетата, ще ти отварям пъртина, ще греба заедно с теб. Мога да правя всичко това. Повярвай, силна съм.
48
Той не се съмняваше, тя беше пред очите му, но я държеше далеч от себе си. Лицето му беше станало неприветливо и сиво, а топлината изчезна от очите му.
- Ще платя на Пиер и лодкарите и ще ги пусна да си вървят. Ще остана с теб... със или без поп, със или без благословия. Ще вървя с теб навсякъде! Дейв! Дейв! Послушай ме! Казваш, в миналото съм постъпила с теб несправедливо - дай ми да поправя стореното, дай ми да изкупя вината си. Ако преди мярката ми за любов е била невярна, дай ми да покажа, че сега не е.
Тя падна на пода, обви с ръце коленете му, зарида.
- А ти ме обичаш. Ти ме обичаш. Помисли! Дългите години, когато съм чакала, страдала! Ти не можеш да знаеш! Той се наведе и я вдигна на крака.
- Слушай! - заповяда той, отвори вратата и я избута, почти изнесе навън. - Това не може да стане. Трябва да се съобразяваме не само със себе си. Трябва да си отидеш. Пожелавам ти благополучно пътуване. След шейсетата миля пътят ще стане по-труден, но в света няма по-добри лодкари от твоите и ще успееш да преминеш. Ще ми кажеш ли сбогом?
Тя вече се владееше, изгледа го безнадеждно.
- Ако... ако... ако Уинапи внезапно...
Гласът й трепна и тя спря. Но той схвана неизречената мисъл и й отговори:
- Да. - После, поразен от чудовищността на предположението: - Не може и да се мисли. Няма никаква вероятност. Не бива да се хранят и илюзии.
- Целуни ме - прошепна тя, лицето й светна. После се обърна и отдалечи.
- Разтуряй лагера, Пиер! - нареди тя на лодкаря, който единствен бе останал буден да я чака. - Трябва да тръгваме.
В светлината на огъня острите му очи видяха на лицето й мъката, но той прие необичайната заповед, като че тя беше най-естественото нещо на света.
- Ош, мадам - съгласи се той. - Къде? Досън?
- Не - отговори тя сякаш без усилие. - Нагоре. Навън. Към Даони.
Той се нахвърли върху спящите уоуадеигз, започна да ги издърпва със сумтене изпод одеялата, впрегна ги в работа, а гласът му, трептящ от напрежение, кънтеше пронизително над Целия лагер. В миг малката палатка на госпожа Сейтър беше съборена, тенджери и тигани - събрани, одеялата - навити На рола и хората се заклатушкаха под товарите към лодката.
Тук на брега госпожа Сейтър почака да натоварят багажа както трябва и да подготвят гнездото й.
- Ние влачи до начало остров - обясни Пиер, докато размотаваше дългото въже за теглене на лодката. - После ние вземе заден канал, там вода не бързо и аз мисли ние пътува добре.
Някакво тътрене и шум от крачки в миналогодишната трева не избягна от бързото му ухо и той обърна глава. Индианката, обкръжена от наежени кучета вълча порода, приближаваше към тях. Госпожа Сейтър забеляза, че лицето й, което бе апатично, докато траеше сцената в бараката, сега пламтеше гневно.
- Какво направи ти на мой мъж? - рязко попита индианката госпожа Сейтър. - Той легна в нар и той има лош вид всичко време. Аз казвам: "Какво има, Дейв? Ти болен?" Но той казва нищо. След това той казва: "Бъди добро момиче, Уинапи, остави ме. Скоро ще ми мине." Какво направи на мой
мъж? Ти лоша жена.
Госпожа Сейтър изгледа любопитно дивачката, която разделяше живота на този мъж, докато тя си отиваше сама в нощния мрак.
- Аз мисля ти лоша жена - повтори Уинапи с бавната методичност на човек, който търси непознати думи в чужд език. - Аз мисля ти по-хубаво върви си, недей идва никак повече. А? Какво ти мисли? Аз има един мъж. Аз индианско момиче. Ти американска жена. Ти хубава. Ти намери много мъж. Твои очи сини като небе. Твоя кожа така бяла, така мека.
Тя невъзмутимо протегна кафявия си показалец и натисна меката буза на другата жена. И за чест на Карин Сейтър тя дори не трепна. Пиер се поколеба, готов да се приближи, но тя му направи жест да се отстрани, макар и сърцето й да се изпълни с тайна благодарност.
- Нищо, Пиер - каза тя. - Моля те, иди настрана. Той почтително се оттегли, за да не чува и роптаейки на ум, започна да измерва разстоянието в скокове.
- Той бяло, той меко - като бебе.
Уинапи докосна и другата буза и дръпна ръката си.
- Скоро идва комар. Кожа стане на петна, стане боли. Той издуе, о, много голям. Той боли, о, много. Много комар, много петно. Аз мисля ти върви си, преди да идва комар. Там - тя посочи надолу по течението - ти отива Санмайкъл. Там - посочи нагоре - ти отива Дайн. Най-хубаво ти отива Дайн. Сбогом.
Тогава госпожа Сейтър направи нещо, което много учуди Пиер. Тя прегърна индианката, целуна я и избухна в сълзи
- Бъди добра към него! - каза тя. - Бъди добра. После тя се свлече по стръмния бряг, извика нагоре "Сбогом" и се отпусна в средата на лодката. Пиер я последва и отвърза лодката. Той нагласи веслото за управление и даде знак. Льогоар подхвана стара френска песен. Мъжете, наредени в редица, подобни на духове в мъглявата светлина на звездите, наведоха гърбове над въжето, веслото зацепи остро черното течение и лодката изчезна в нощта.

ПОРТРЕТ НА ЕДНА ДАМА

автор: Томас  Стърнс  Елиът  (американски поет); (1888 – 1965)
–
Ти си извършил…“
„Прелюбодеяние: но то се случи в друга държава
и освен това момата вече е мъртва“
                                                                  „Евреинът от Малта“

I.
В мъглите, в пушека на декемврийската привечер
сами нещата се подреждат -
както ти се струва после -
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана -
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) -
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.
Колко важно е на тебе точно да го кажа -
какъв кошмар! — животът без приятелства…“
Но на цигулките между извивките проточени и ариетите
на дрезгави корнети
във моя мозък някакъв там-там започва
нелеп и лично свой прелюд да блъска и да рони -
капризно монотонен, -
който е единствена „фалшива нотка“.
- Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс,
да се порадваме на статуите,
да поговорим за събитията в статиите,
да си сверим часовниците по общинската камбанария.
И да поседнем после, чаша черна бира да изпием.
 

II.
Сега, когато люлякът ухае,
тя има ваза с люляк в свойта стая
и докато говори, клонче брули.
„Ах, приятелю, не знаеш, не познаваш
живота, който сам държиш в ръцете си;
(огъва бавно своя люляк)
през твоите пръсти да изтича го оставяш,
а младостта е твърде лоша и безмилостна -
над туй, което не долавя, се надсмива тя!“
Засмивам се и аз, разбира се,
и чая си допивам.
„Но все пак с тези залези априлски – връщат ме назад
в погребания ми живот, Париж през пролетта -
така спокойна се усещам и намирам, че света
е в крайна сметка приказен и млад.“
Гласът отново — упорито несъзвучен — се явява,
подобно грохнала цигулка следобед през август:
„Аз винаги съм сигурна, че ти добре съзнаваш
чувствата ни, винаги съм сигурна, че ми съчувстваш — да,
и над водовъртежите ръка подаваш.
Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.
Ще продължиш по своя път и победител, някой ден
ще кажеш: тук са се проваляли мнозина преди мен.
Но какво, какво ли имам аз, приятелю. — не зная,
какво ли би могъл от мене да получиш?
Само моето приятелство и искрено съчувствие
сега, когато моят път върви към края.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая…“
Аз взимам шапката си: мога ли страхливо да си трая -
как да замажа туй, което тя ми каза?
Всяка сутрин ще ме видите със спортно приложение -
или с комикси на пейката в градината,
втрещен от изумление,
че актриса станала една графиня.
На полски бал; един грък бил заколен.
Поредна банка за фалита си признава.
Аз съм спокоен,
хладнокръвен си оставам,
освен когато улично пиано, механично, уморено,
повтаря градските мелодии познати, овехтели
с дъх на хиацинти из градината,
припомняйки неща, които други хора са желали…
Дали е вярно мойто впечатление?
 

III.
Октомври е, нощта се спуска; както всякога,
но сега усещайки се малко притеснен,
изкачвам стълбите, посягам към вратата
с чувството, че съм се изкачил на колене.
„И тъй, в чужбина заминаваш; и кога се връщаш?
Но защо ли питам!
Ти едва ли знаеш всъщност,
там ще трябва да изучиш много нещо.“
Усмивката ми пада сред старинни вещи.
Ти едва ли знаеш всъщност,
Потрепва самообладанието ми за малко.
Очаквах го.
„Напоследък все си мисля — жалко -
(но от началото не може да се види края!)
защо не станахме приятели — не зная!“
Чувствам се като човек усмихнат, който се извръща
и изведнъж си вижда отражението в чаша.
Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата.
„Защото всички смятаха, добрите ни приятели,
че чувствата ни ще ни приближат накрая.
За самата мен е непонятно.
Но да се оставим на съдбата.
Ще чакам писмата.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая.“
Всяка променлива форма бих наел,
за да се изразя… да затанцувам танц
като танцуваща мечка,
като маймуна да бърборя, да рева като козел.
Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс.
Е, хубаво, и ако тя умре един следобед,
следобед сив, опушен, вечер жълта, розова;
ако умре и сам с (перото ме остави
и с пушек, който пада откъм покрива;
несигурен за миг,
не знаейки какво да мисля, и дали съзнавам,
дали е мъдро или глупаво, дали е късно или рано…
И тя не би ли имала тогава преднина?
О, ето, тази музика „замира“ с вещина
сега, когато става дума за агония —
и бих ли имал право на ирония?
–
Превод от английски: Владимир Левчев , 1993 (Пълни авторски права)

СЛЕПОТА

 автор: Славимир Генчев

 ...............................................На П.К.Яворов

Разбити бяха всички чети

на жаждата

за свобода.

Войводите измряха с клетви

по македонските бърда.

Затвори любовта безшумно

обречените си очи

и трябваха съдбовни думи,

с които

да я премълчи.

Кой знае, може би отдавна

при него бе дошла нощта:

от времето

на ярка слава

и ненаситна самота.

Да счупим траурната котва

на този кратък епизод

между куршума на живота

и края на един живот!

Поетът може да е сляп,

низвергнат,

неразбран,

невинен.

Но никога – дотолкоз слаб,

че да не може

да загине.

ЗА ПРОСЯЦИТЕ

автор: ДЕЯН ЕНЕВ
.

Те стават все повече. И не просят само по ъглите, заковани на определено място, а вече се разхождат по улиците, навъртат се край банките, край банкоматите, край големите магазини, оглеждат те преценяващо и изтърсват своя речитатив, огладен като речно камъче от многото повтаряне.

„Ще може ли да дадете за хлебец”.

Те са мъже и жени, често и недотам възрастни, но подпечатани до един със страшния печат на мизерията.

Преди време един пишещ събрат бе преброил шейсет и двама просяци в отсечката от НДК до „Св. Неделя”.

Много ли е това, малко ли е, нормално ли е в условията на криза, не се наемам да отсъдя.

Не можеш да дадеш стотинки на всичките, това е ясно.

Но и не можеш да избягаш от това явление, което се превръща в епидемия.

По-гордите ровят в кофите за боклук, вадят кашоните, разкъсват ги, опаковат ги в стегнати денкове. Ще ги предадат в пункта за вторични суровини, ще вземат десет-двайсет стотинки за килограм хартия. Ако работят упорито, цял ден, ще съберат пари за бутилка евтино вино.

За да преминат върху сала на алкохола и тази нощ, и тази мразовита нощ.

Помня женицата, която просеше пред магазина „Фантастико” на „Братя Бъкстон”. Тя излизаше по тъмно, цялата забрадена, може би за да не я познаят съседите.

Помня една жена, която пресече улица „Солун”. Тя влачеше своя хартиен товар по снега, завързан с канап. Бръкнах в джоба и й подадох някакви монети. „Аз не прося”, каза жената. И продължи по пътя си. Ако можеше някой скулптор да направи барелеф на лицето й, на тази готова да умре, но да не проси, гордост. Ето този паметник би бил истинският паметник на майка България днес.

Но все едно, и тя, тази горда непросеща жена, присъства в тази графа – на хората, изхвърлени от борда на живота.

Помня белокосата, която по пладне тършуваше в един контейнер за смет в кв. „Хаджи Димитър”. Лицето й беше строго и интелигентно, лице на бивша учителка по литература. Тя десетилетия наред може би беше учила децата на достойните уроци, които присъстват в книгите, на надеждата, която живее между страниците им. Но сега, на края на живота си, беше разбрала, че книгите не помагат за нищо. Че когато ровиш в кофите за смет, не ти е до никакви книги. В очите й вече нямаше никаква надежда – след десетките хиляди страници прочетени книги.

Помня моя приятел Стефан Чурешки, който след смъртта на майка си и след десетгодишните опити да си намери работа, пред ужаса на мизерията избра полета от шейстнайсетия етаж. Стефан Чурешки не знае, че неговата книга „Именник на българските князе” бе номинирана за наградите „Бронзов лъв” на току-що приключилия панаир на книгата.

Пропастта между богатството и бедността е страшният проблем на нашето време. Обществата не успяха и не успяват да намерят решение на него, особено днешното диво българско пазарно общество. Личностите, които сами успяха да намажат с мехлем раните на бедните, се покриха с неувяхваща слава – да вземем само една майка Тереза. Чиито роднини продължават, между другото, да живеят в Скопие под името си Бояджиу (Бояджиеви), но това е друга тема.

Не е друга тема обаче метафизичният план от битието на просяците. Защото те просто ни напомнят какви сме всички ние, просещите милост от небето, от Бога. Затова в някаква степен просяците са избраници Божии, те превеждат на разбираем език небесните тайни. И не случайно тъкмо даването на милостиня, оказването на милост, помилването на просяка, присъства най-високо в скалата на християнските ценности. Защото милостта е езикът на Бога, с който Той говори най-често с човеците.

Не можеш да дадеш стотинки на всичките шейсет и двама просяци, населили отсечката от НДК до катедралата „Св. Неделя”. Но като не можеш на всичките, дай на колкото можеш. Раздай стотинките си. Всеки ден се прибирай вкъщи без шепата стотинки, които дрънкат в портмонето ти. Вярвам, че мнозина го правят. Но нека да го правим всички. Без това на желязното левче присъства ликът на небесния покровител на България св. Йоан Рилски. Кой друг ще помогне пръв на тия – най-малките, най-бедните, скованите от студ.

Просяците на България.

http://kultura.bg/web/за-просяците/

До дъното и нататък

автор: Ирина Войнова
-
Отвъд хълма има друг хълм
И планина
И друга планина

Отвъд бездната има друга бездна
И дъно
И друго дъно

Господи дай ми криле
когато навлизам
дълбоко в себе си

Мъжът със зеленото бомбе

автор: Антон Баев

.

Беше масленозелено бомбе с изкуствено паче перо, което стърчеше от дясната му страна. Първото нещо, което виждах у него, всеки път щом се разминавахме по стълбите във входа на кооперацията. Живеех на последния четвърти етаж, а той и жена му обитаваха съседния апартамент вляво.
    Погледнато отгоре, бомбето приличаше на войнишка каска - така гладко заоблено и точно в оня любим на военните цвят. Ако пък се качвах, а той слизаше, набиваше се периферията му: идеално очертан масленозелен кравай. Лицето почти не забелязвах; поздравявахме се учтиво с дежурното: "Здравей, как е?" "Добре, мерси, приятен ден!"
    Жена му беше с права руса коса, винаги падаше свободно по раменете й. Беше висока жена с бледо лице и тънки устни. Никога не съм ги засичал по стълбите заедно.
    Минаха четири години, откак станахме съседи с мъжа със зеленото бомбе. Нито веднъж не го чух да говори с жена си, макар съседските разпри да се улавяха ясно два етажа под нас. Имах чувството, че мъжът дори си ляга с бомбето или най-малкото - вечеря с него.
    Жената винаги ходеше с пусната коса и никога с шапка. В летните жеги използваше малко бяло чадърче за сянка, което пристягаше с лента около главата. Чудех се дали зеленото бомбе е нейна идея. Колко са зелените бомбета всъщност? Трябва да са поне три, за да се дават често на химическо чистене при тази редовна - какво ти? - направо постоянна употреба. А може би имат цял гардероб зелени бомбета?
    Един ден чух странно топуркане по стълбите. Помислих, че някой буквално се тълкаля надолу, суркайки крака. Отворих вратата и се надвесих през перилата, но видях само тънката бяла ръка на жената с чадъра да се плъзга по парапета. ""Здравей, как е?" - чух го да казва зад гърба ми, и преди да му отвърна, се заспуска по стълбите. Бомбето сега ми заприлича на гумена топка - от тези, които се ползват във ватерпола. Лъщеше в светлината на стълбищния прозорец като току-що извадена от басейна.
    Чух входната врата да се затръшва, а след малко пак се отвори. Дали мъжът с бомбето гонеше жената с чадъра? Защо никога не излизаха заедно? "Добре, мерси, приятен ден!" - казах на празното стълбище и влязох обратно в мансардния си апартамент.
    Но не ме свърташе мисълта за мъжа с бомбето и жената с чадъра. Сигурен бях, че крият някаква тайна. Но пък кой ли няма тайни в личния си живот?
    Излязох на южната тераса, която беше свързана с тяхната; делеше ги само една плексигласова стена. Изпружих врат и погледнах през френския им прозорец в хола. Но бяха пуснали щорите. Сетих се, че всъщност мъжът с бомбето и жената с чадъра никога не ги вдигаха. Поне аз не съм ги улавял. "Я, стига си любопитствал!" - казах си и в този миг се сетих, че не чух мъжът с бомбето да заключва на излизане. "Може би е забравил в бързината" - рекох и реших да проверя.
    Апартаментът им беше огледален на моя: скосени тавани, френски прозорци, вита стълба за мансардния етаж. Щях да излизам, когато се сетих, че им нямам номерата на джиесемите да ги предупредя, че са оставили отключено. Реших, че може би ги има в паметта на стационарния телефон. Поне ще позвъня на последния набран номер или пък ще видя последния избран. Все ще е на някой техен познат и чрез него ще ги предупредя, казах си.
    Вдигнах слушалката и погледнах дисплея: нямаше никакви запаметени номера, никакви обаждания - нито входящи, нито изходящи. "Нима си трият контактите?" - чух се да изричам на глас.
    "Не ползваме телефон!" - каза мъжът с бомбето.
    Обърнах се и го видях, свит в кожения фотьойл.
    "Съжалявам - отвърнах, - бяхте забравили да заключите и затова..."
    "Никога не заключваме" - натърти мъжът с бомбето.
    Не можех да видя лицето му, защото гледаше надолу в обувките си. Бяха масленозелени обувки с бомбета, сякаш взети от реквизита на някой магически театър.
    "Не чух да се връщате, съжалявам" - повторих и се запътих към вратата.
    "Не съм се връщал, защото не съм излизал" - каза мъжът с бомбето.
    "Но как? Преди малко..."
    "С кого говориш?" - попита жената с чадъра.
    Профилът й за миг мина през огледалото в антрето и прелитна през тавана. Огледалото заемаше цялата стена. Сега осъзнах, че таваните в апартамента им бяха покрити с огледала. "Ето защо съм виждал бомбето отгоре" - казах си и в този миг осъзнах, че лежа на пода, вперил очи в тавана на хола.
    След още миг мъжът свали бомбето и голото му теме лъсна като мокра топка за ватерпол.
    "Скъпа - каза, - изтрий ми главата, слънцето е кошмарно."
    Жената с чадъра се приближи с хавлия в ръка. Нямаше нищо по себе си освен бялото чадърче с лента около главата й.
    "Но... но..." - опитах се да кажа.
    "Не го слушай - продължи мъжът с бомбето. - Повече няма да ни безпокои."
    "Да, мили!" - каза жената с чадъра и го прегърна на пода.
    Отраженията ни в огледалото на тавана се завъртяха и омесиха. Нямах представа кой е мъжът с бомбето и кой е мъжът с голото теме. Стори ми се, че съм виждал жената с чадъра някъде, много отдавна.
    А сега лежеше между нас с пусната руса коса и бял чадър, с който ни пазеше от слънчевите зайчета в огледалото.
   

ФИЛИП РОТ

Филип Рот е американски писател, роден на 19 март, 1933 година в Ню Йорк / Ню Джърси/.
Печели слава през 1959 г. с новелата "Сбогом Колумб", която се явява един непочтителен и хумористичен портрет на еврейско - американския живот. С тази новела Рот получава национална книжна награда.
През 1969 год. той се превръща в основна знаменитост с романа "Портной на жалба".

Филип Рот е един от най - отличените автори на своето поколение.
Книгите са два пъти отличени с национална книжна награда, два пъти като обществена поръчка от критиците и три пъти
по - PEN / Фокнър награда. Рот получава наградата Пулицър за 1997 год. с романа си "Американски Пасторал".
Неговият роман The Human Stain е отличен с присъдена от Обединеното кралство WH Smith литературна награда за най - добра книга на годината.
През 2000 г. публикува романа "Петтното", с който окончателно завършва трилогията си за идеологическите етноси. С този роман анторът получава втората си награда Пен Фокнър, както и Британската награда на У. Х. Смит за най - добра книга на годината.
През 2001 г. е удостоен с най - високото отличие н Американската академия за изкуства и култура. Златният медал се присъжда на всеки шест години за цялостно творчество.


КНИГИ:
**********

* Гърдата

* Призракът излиза

* Американски пасторал

* Синдромът Портной

* Животът ми като мъж

* Човешкото петно

* Заговор срещу америка

* Усмиряването

* Възмездие

* Американска трилогия

* Ел мал де Портной / Портной на жалба

* Ne me Sis

* В скромно

* Възмущението

* Големият Американски роман

* Професорът на желанието

* Когато тя е била добра

* Измама

и други...