ПАЯКЪТ

автор: Ерик Симон

 А може би зад тази история се крие друг по-голям абсурд?

                                                 Един рецензент

Всичко започна с това, че гърбът ми се схвана от писане на машина. Тогава обикновено седя на мебел, с право наричана „кушетка“, която за лежане е много удобна, но за седене — не. Въпреки че масата ми е много модерна, за писане на машина е доста ниска, а пък това е нещо, с което все още не съм свикнал както трябва. Оттам и болката в плешките. С една дума, най-после схванах истинското предназначение на тази мебел и се излегнах да си почина.
Лежах по гръб, скръстил ръце под главата. Приятно е, при това тръбните мускули се отпускат и болката бързо преминава. Няколко секунди бях доволен от себе си и от света, а когато забелязах паяжините по тавана на стаята, усетих дори нещо като симпатия към осмокраките им строители. Всъщност и аз като много други хора не понасям паяци и изпитвам към тях някакво съвсем необосновано, инстинктивно отвращение. Знам, естествено, че паяците са полезни животни, и затова живея с тях в мирно съвместно съществуване. Те не ми правят нищо, аз не ги закачам, най-много от време на време да събера сили да изчистя най-старите, потънали в прах паяжини.
Но както си лежах по гръб, въобще не ми бе до това, съвсем се бях отпуснал. Вече не ме смущаваха дори и петната по тавана над прозорците, избили, след като наемателите, живеещи над мен, бяха оставили прозорците си отворени по време на проливния дъжд през нощта в петъка преди Петдесетница. Мисълта за това, как е изглеждало жилището над мен след онази дъждовна нощ, ме накара да се примиря окончателно с тези петна. Къщата е строена преди почти двеста години — цяла крепост с половинметрови стени от пясъчник, с гредоред от масивни четвъртити мертеци, наредени плътно един до друг. След като влагата бе проникнала чак в моето жилище, при онези над мен трябва да е имало цяло наводнение.
Спокойният ход на мислите ми се прекъсна, когато забелязах внезапно косо над мен черната точка, която вероятно съм гледал дълго време съвсем несъзнателно. Паякът — като че ли не по-голям от половин сантиметър — висеше на нишка от тавана. Стори ми се малко странно, че не се поклаща насам-натам, макар че и двата прозореца бяха отворени и от време на време ставаше течение. Но скоро това престана да ме занимава, защото паякът висеше не точно над мен, а над насрещния ръб на масата, и насочих мислите си към други неща.
Първоначално възнамерявах да седна отново и да продължа да малтретирам машината. Но скоро си избих това намерение от главата — откак вече няколко пъти бях печатал и насън знам кога трябва да престана. Тогава пишех разказ, който съвсем не вървеше и до ден днешен си остана само фрагмент. Идеята да въведа призрак в кибернетичния свят на бъдещето не можах да облека в никаква, макар и относително подходяща фабула. Едва ли, четейки „Кентървилският призрак“, някой би изпаднал по традиционния маниер в несвяст или би изпитал задължителния за такива случаи панически ужас, а тези неща са били анахронизъм още по времето на Уайлд — тогава колко ли жалко старомоден, колко трогателно безпомощен би бил такъв един призрак в света на бъдещето! В края на краищата всеки що-годе образован човек е убеден, че не съществува нищо, ама съвсем нищо свръхестествено, извънземно и в последна сметка нищо необяснимо. Всичко, което става по света и заслужава внимание, се извършва в супермодерни лаборатории или някъде много далече, примерно на други планети. Открият ли някога някъде нещо наистина ново, то засяга толкова нищожна част от нашето битие, че може да развълнува само специалистите от съответната област на науката.
— Внезапно почувствувах някаква промяна. Няколко секунди по-късно разбрах какво се е променило. Сега паякът висеше точно над мен. Този факт сам по себе си не е чак толкова тревожен, но не обичам над главата ми да висят паяци. Отначало не се замислих как всъщност е стигнал дотам, въпреки че изглеждаше странно. В края на краищата преди няколко минути се намираше на съвсем друго място, а погледнато логично, той можеше да се движи само нагоре и надолу по изтъканата от него нишка.
Пристъпих към действие и се качих на кушетката. Пружината хлътна с около десет сантиметра, но вече спокойно можех да стигна паяка. Исках да прекъсна нишката с една линия така, че паяжината да полепне по нея, и да пусна паяка в някой ъгъл на стаята. Имам известен опит в подобни операции, но този път не излезе нищо. Между паяка и тавана нямаше никаква нишка!
Едва сега се озадачих. Във всеки случай не за дълго, защото веднага ми хрумна съвсем обяснимо и обикновено решение на мнимата загадка. Паякът вероятно висеше на нишка, която се спускаше косо от тавана на стаята към стената, където е моята кушетка. Това обясняваше и факта, че първоначално той се намираше над масата, а сега вече — над възглавницата ми. Но това пък би означавало, че нишката е дълга около три метра. Все пак това с нищо не промени намерението ми да използвам линията, само дето малко съжалявах, че ще разваля този необикновен висящ мост. Но когато потърсих с поглед нишката, за да я отделя от стената, не можах да я открия. Погледнах по-внимателно — нищо. Работата взе да става загадъчна и аз сериозно се заех да изследвам случая, без обаче да изпитвам нещо повече от слабо учудване. Проучих пространството около паяка във всички възможни посоки, без да срещна някъде дори най-малка съпротива. Членестоногото не обърна никакво внимание на моите усилия и си седеше съвсем неподвижно, поточно висеше, ей така, във въздуха, в празното пространство. А това, меко казано, не беше присъщо на обикновените паяци. Слязох от кушетката, седнах и започнах да мисля, без да свалям поглед от загадъчното същество.
Във всеки случай не беше сън, в това бях абсолютно сигурен. Хрумнаха ми няколко „научни“ обяснения на този феномен, примерно, че паякът е напълнен с някакъв лек газ, че тялото му съдържа желязо и виси в дадено нехомогенно магнитно поле и други такива глупости. Не вярвах да е халюцинация, но въпреки това изпробвах нещо, за което бях чел някъде. Притиснах леко с показалец лявата очна ябълка, по-точно левия горен клепач. Тъй като не само стаята, но и паякът се удвои, стана ясно, че не е сетивна измама. Спрях дотук, защото ако се прекали, подобни мисли не водят до нищо друго, освен до онова помещение с мека тапицерия и без брави на вратите.
Започна да ми става тягостно; не че се страхувах — та кой може да се уплаши наистина от половинсантиметров паяк, — но тук явно нещо не беше наред.
Тогава в съзнанието ми проблесна думата „флуктуация“ и се учудих защо веднага не се бях сетил за това обяснение. В часовете по физика всеки е чувал нещо за Брауновото движение, за онова микроскопично, хаотично движение на молекулите. Теоретично погледнато, в тялото на паяка можеха да се удрят повече въздушни молекули отдолу, отколкото отгоре, и по този начин да го поддържат в неподвижно положение. Е, добре, но с явлението флуктуация трудно може да се обясни всичко, а работата е в това, че случайности от този род са толкова невероятни, че трябва да се разглеждат като напълно невъзможни. Ако бях опитал да изтълкувам загадъчното явление като флуктуация, бих могъл да повярвам и в съществуването на божествени или извънземни сили. Признавам, че през главата ми минаха някои мисли от този род. Иска ми се да знам как щяхте да се чувствувате вие в подобна ситуация…
Паякът сам прекъсна временно по-нататъшните ми размишления. Той се раздвижи и пробяга, да, пробяга почти половин метър във въздуха, докато пак стигна горе-долу там, където го бях видял първия път — над масата. Застана, увисна, затрептя — кажете го, както щете — във всеки случай след тази разходка не помръдна от мястото си. Станах, взех от шкафа една водна чаша, извадих от папката с кореспонденцията си пощенската картичка, която ми бе изпратила една позната от Полша с пожелания за весело прекарване на празниците по Петдесетница, качих се на масата и навлязох във втората фаза на експерименталните си изследвания.
Първо сложих картичката хоризонтално под паяка и рязко я дръпнах надолу. Ако в хипотезата за флуктуацията имаше наистина нещо вярно, образувалото се въздушно течение би трябвало поне сега да повлече насекомото надолу, но не стана така. После взех чашата, за да го уловя, в случай че падне, и съвсем внимателно го бутнах с единия край на картичката. Но то не падна в чашата, а бързо се придвижи половин метър нагоре и отново се закова на същото място. Този път видях съвсем точно как стана: като че ли вървеше по някаква невидима стена, само дето беше не само невидима, а и неосезаема, с други думи, осмокракото се разхождаше насам-натам по несъществуваща стена. Не че това осветли загадката, но поне можеше да доведе до някакво обяснение. Хрумна ми един подходящ цитат от „Хамлет“, но както вече казах, още в началото бях изключил възможността за евентуални халюцинации или нещо още по-лошо.
Сега паякът седеше почти под тавана, а той съвсем не е нисък. Стъпил на масата, успях да го докосна с картичката и насекомото се придвижи надолу. След това го побутнах отстрани, то бързо пое в хоризонтална посока и спря отново над кушетката. Общо взето, този паяк изглеждаше малко флегматичен.
Сега като че ли е крайно време да опиша стаята си. И така, като се влезе от коридора, насреща са прозорците. До стената вдясно е кушетката, разположена с горния си край към прозорците, а вляво има голям шкаф, но в случая той не ни интересува. Успоредно на кушетката, горе-долу в средата на стаята, се намира масата, за която говорихме. Паякът бе спрял на някаква въображаема стена, успоредна на прозорците, която преминаваше през шкафа, масата и кушетката — бе застанал на обърнатата откъм прозорците й страна.
В това се уверих, след като балансирайки върху кушетката, захлупих чашата върху паяка откъм страната на прозорците и го принудих, премествайки я, да се движи по стената в различни посоки. Накрая всичко явно му се стори доста глупаво и той просто се намести на вътрешната страна на чашата. Тогава я обърнах и започнах да я придвижвам бавно обратно към вратата през онази стена, но паякът бе избутан от някаква необяснима сила и в крайна сметка спря отново върху същата „стена“. После, пак по нея, отиде до любимото си място над масата.
Последвах го и отново направих изненадващо откритие. Когато започнах да досаждам на паяка, стоях почти в средата на масата, а сега трябваше да застана на по-близкия до прозорците й край, ако исках да го стигна. Като че ли цялата въображаема плоскост се бе изместила към прозорците. Подгоних го с картичката и чашата и се уверих, че нищо не се е променило в разположението на стената, само дето сега тя беше по-близо до прозорците. В този момент, без да искам, съборих будилника от масата. Странно, всички тези мистерии около паяка и призрачната стена ме бяха смутили малко и може би поразтревожили, но сега се уплаших истински. Слязох веднага от масата и вдигнах будилника — бе престанал да работи. А това е чешки будилник от петдесетте години и нашите часовникари не искат или пък не могат да го поправят. Разбира се, крайно време беше да си купя нов, но съм свикнал с тази хубава вещ и не искам да се разделям с нея. За щастие имам един познат, който някога е бил часовникар. Не знам как, но успяваше да се снабдява с резервни части, само че точно тогава щеше да заминава на почивка. С една дума, оставих паяка на мира и се втурнах към моя познат. Заварих го вкъщи. Поговорихме си за това-онова и покрай другото ми оправи и будилника.
След два часа и половина си бях вкъщи с тиктакащ часовник в джоба, изпълнен с идеи за по-нататъшни опити с паяка.
На първо време те обаче не ми помогнаха с нищо, защото не можах да открия нито него, нито, разбира се, и необикновената стена, тъй като единственото доказателство за съществуването й беше насекомото. А и времето бе напреднало, така че прекратих търсенето.
През нощта сънувах всевъзможни глупости, повечето от които, като се събудих, за щастие бях вече забравил. Спомням си само отделни фрагменти — будилника, който се люлееше на някакво невидимо въже все по-силно и по-силно, докато се блъсна в стена от стъклени тухли. Грабнах го и се изкатерих по стената. Изведнъж зад стъклото на някакво гише съзрях един паяк, който ме гледа укорително през очила без рамки и казва: Та това е чешки будилник! — и така нататък все в този дух. Но едно си спомням ясно: в съня си намерих обяснение за паяка и стената. Разбрах, че всичко е било съвсем естествено. Когато се събудих, известно време изпитвах мъчителното чувство, че ми е убягнало нещо много добре познато, но това ми настроение се изпари след няколко секунди.
Целият преди обед — беше неделя — търсих паяка, прерових щателно всеки кубически дециметър от стаята. Накрая старанието ми се увенча с успех. Намерих онова, което търсех, по-точно това, което бе останало от него. На стената между прозорците, няколко сантиметра под тавана, видях тъмно петно, което положително не бе избило от дъждовната вода, а и предния ден го нямаше там. Между прозорците има малък скрин, наследство от баба ми. Качих се върху него и разгледах отблизо новото петно. Несъмнено това бяха остатъци от паяк, наистина целия разплескан, но съвсем ясно разпознах осемте крачета, които обграждаха лъчеобразно петното.
Дълго размишлявах над тази история после, но резултатът е повече от скромен. В крайна сметка успях горе-долу да си обясня онова, което се бе случило с паяка: докато съм отсъствувал от къщи, въображаемата за мен, но за насекомото съвсем реално съществуваща стена бе продължила да се придвижва към прозорците и паякът е бил смачкан между „неговата“ и „моята“ стена. Всичко останало е метафизично умуване, спекулации, най-безобидната от които е следната: едновременно с нашия свят или, така да се каже, успоредно с него, в друго измерение, съществува вселена, която заедно с нашата е разположена в едно многомерно пространство. Онази странна стена и паякът принадлежаха към другата вселена, само че паякът, за разлика от стената, съществуваше едновременно и в нашия свят, а как — не знам. Двата свята се движат в многомерната всеобхватност с определена относителна скорост един срещу друг и това се бе оказало гибелно за паяка.
Да, знам, че въпреки научната терминология всичко това доста понамирисва на фантасмагории от отвъдния свят, и трябва да призная, че дори аз самият не вярвам много в тях. Но, моля, ако имате по-добро обяснение…
А, да, разбира се. Нямам никакви доказателства за тази история. Какво би трябвало да направя според вас? Да вдигна на крак печата? Да уведомя Академията? Какво би излязло от всичко това? Най-вероятно здравата щях да се изложа. Та кой разумен човек би ми повярвал? Снимки също не биха помогнали, като оставим настрана факта, че нямам фотоапарат — с такава снимка нищо не може да се докаже. Ако искате, с някой друг трик можете да заснемете и летящ носорог.
Вярно е, че би трябвало да продължа да разследвам случая, но вече беше много късно. Бях замислил например един хубав и съвсем елементарен експеримент с просто махало, за да установя дали онази стена не оказва макар и съвсем малко съпротивление на телата от нашия свят. Но след като се прибрах вкъщи с тази идея в главата, стената вече я нямаше. Пред нашата къща има безлюден площад. Мислите ли, че можех да хукна посред нощ с махалото в ръка, за да търся някаква несъществуваща стена?
Ако някъде бях прочел за такива чудеса, щях да съжалявам, че не съществуват наистина, а сега, когато ми се случи подобна история, когато видях всичко със собствените си очи, не мога да повярвам. Разберете ме правилно — знам със сигурност, че всичко се случи така, както го описах, но то няма никакво отношение към моя живот и всъщност изобщо не ме вълнува. Знам, че беше точно така, но това събитие не промени нищо, абсолютно нищо, то просто не ме засягаше.
А сега можете да си мислите за тази история каквото си щете. Изобщо не съм очаквал, че ще ми повярвате. На ваше място и аз не бих повярвал. А както вече казах, нямам и никакви доказателства.
Все пак… петното е все още в стаята ми, на стената между прозорците и се различава ясно от водните петна. Не го изчистих. Черно петно с осем тънки лъча. Но как бих могъл да смачкам този паяк там горе, след като, дори и да стъпя върху скрина, трудно бих го стигнал? И освен това ви казах, че при цялата ми антипатия към паяците аз се разбирам добре с тях. Те не ми пречат и аз не ги закачам. Е, това е!
Най-важното в случая беше обаче, че моят познат великолепно поправи будилника. Оттогава той никога не се е развалял и е точен до секунда. А това действително е цяло чудо.

 
© автор: Ерик Симон 

© превод от немски: Дорина Йосифова (1986) пълни авторски права