ОТРАЖЕНИЕ - шеста глава

Иван остана на масата. Имаше чувството, че се отваря нова страница в живота му. Мислите бяха отдадени само по Наталия.
Прекрасните очертания, лицето, очите ù, живееха в съзнанието му. Сърцето биеше в половин такт и чакаше момента да се слее с нейното. Това усещане  беше едно прекрасно, неопределено чувство, което растеше в него и не  даваше покой. Изпитваше желание да я прегърне нежно  и да преживеят красотата на любовта.  Очакваше момента в който да се срещат наново, за да усети уханието ù,  да чуе гласа, който с нежността си да гали слуха му. Чувствата към нея пречеха да мисли за друго. Любовта,  която изпитваше, бе вече очарователна и луда немирница.
Старият персийски поет Хафез отдавна е казал, че влюбеният и пияният са „от едно и също племе”.  За тях животът създава удоволствия, като изгонва поне временно светлината на разума.
Иван повика сервитьорката и си поръча водка,  и кола. Не след дълго край него мина просякът  Стефан. Иван го забеляза и се обади.
- Стефане, здравейте!
- Здравейте! – отговори беднякът.
- Заповядайте при мен!
Иван вдигна ръка, за да повика сервитьорката и поръча дълго кафе с безалкохолно.
- Как са нещата около Вас, млади господине?
- Благодаря! Долу-горе добре.
- Извинявам се за въпроса, но какво работите?
- Архитект съм! Колективът ми е от петима специалисти. Освен това съм собственик на строителна фирма и агенция недвижими имоти.
- Не ви ли е трудно с всичко това?
- Не! Всичко е въпрос на добър мениджмънт…
- И не само…,  дори и на финанси ! – отговори с лека усмивка Стефан – Как мечтая синовете ми да са като Вас…! Извинявайте, че Ви прекъснах, но се  развълнувах!
- Няма защо! Благодаря за хубавите думи! Мога ли да  попитам нещо!
- Разбира се!
- Първо, ще помоля да си говорим на „ти”?  Знам, че се познаваме отскоро, но ти ме заинтригува. Мислех си върху някои неща относно теб. По тази причина в главата ми възникнаха ред въпроси.
Стефан бе стъписан от думите му. Чувстваше се изненадан и притеснен от вниманието към него. „Какво ли искаше лично…?”
Иван го наблюдаваше внимателно и спокойно.  Дори  се усмихна.
- Молбата ми е да приемеш спокойно предложението! – каза  той с опит да смекчи обстановката – Можеш да си запалиш цигара! – и се усмихна приятелски.
- Благодаря! Каза, че мога да работя за теб! Какво означава това?
- Желая да ми помагаш, като експерт икономист и счетоводител! Сигурен съм, че ще се справиш! Моля те да приемеш предложението! Ще бъда щастлив, ако мога да направя нещо добро за теб.
- На какво държа този интерес към мен?!  Това ме кара да се чувствам некомфортно. А има и още нещо… видът, в който се намирам.
- Знам за неудобството, което изпитваш, но  те помоля да не се притесняваш!
Жилището ми е доста голямо. Имам две големи тавански стаи, антре, баня и тоалетна. Освен това живея сам. Ще ми бъде приятно да съжителстваме заедно. Моля те още веднъж да не ми отказваш! Колкото до вида ти, няма проблем. Ще купя дрехи. Ще се изкъпеш  и преоблечеш. Може би някой ще каже, че е лудост, или откаченост от моя страна, но аз смятам, че не е! След това ще посетим и бръснарския салон. Желая да те видя по-спокоен и с добро самочувствие.
-  Благодаря за предложението, но при това положение…! Боли ме…,  че от родните ми синове не съм чувал подобни думи, които да стоплят сърцето ми. – Той се замисли и сетне продължи. – А откъде не си сигурен, дали не съм някой престъпник или мошеник?
Този правилен въпрос изненада Иван и то с право.  Замисли  се за кратко,  каза  усмихнат:
- Ако беше такъв, щеше да си в кафеза, а и няма да се разхождаш в центъра толкова спокойно. Освен това за втори път разговарям с теб на кафе  в заведение. В погледа ти не се чете страх от органите на реда, а отчаяние и мъка. Така че  спокойно мога да те приема вкъщи.
- Благодаря ти, синко! Извинявай, че говоря така! Но това, което ми предлагаш, ме задължава много! Ще се чувствам неудобно, ако приема, а и разходите, които ще направиш за мен, ме притесняват!
- Моля те! Нека не говорим повече за това, приемаш и толкоз! А и работата, която ще ти предложа, ще ти носи добри  доходи. Сигурен съм, че ще ме питаш  защо правя всичко това  и отговорът на този въпрос не е толкова прост…  Някаква вътрешна сила ме подтиква към това.
- Добре! Съгласен съм! – отговори притеснен Стефан.
- Знаеш ли…? Предлагам да изпием по едно питие в името на нашето съжителство и бъдеща обща работа!
Иван поръча две малки водки, безалкохолно и фъстъци.
След като изпиха питиетата, Иван плати и станаха. Той се отби до пощенска банка да изтегли пари. Това, което обеща, за начало го свърши.
Стефан придоби съвсем друг вид. Вече обръснат, подстриган  и с други дрехи, се чувстваше приятно… На лицето му грейна щастлива усмивка.
Иван му показа таванските стаи,  които бяха обзаведени. Едната беше пригодена за кухня. От антрето се влизаше в банята и тоалетната. Имаше и тераса, на която се излизаше от двете стаи.
Стефан имаше усещането, че се отваря нова страница в живота му. Желаеше от цялото си сърце  да получи такова внимание и уважение от синовете си. А милата му дъщеря, къде ли е тя,  дали е жива  и какво прави,  ако е така!?
Такива мисли минаваха през съзнанието му, а сърцето гореше в огън. Съществуваше малка надежда, която го крепеше в дългия тунел на живота. Тази светлинка  растеше  бавно  в него…  Очите му се напълниха със сълзи. Желаеше момчетата да му поискат прошка  и да ги прегърне.
- Извинявай, че прекъсвам мислите ти, но усещам в момента какво те вълнува, за което съжалявам! Убеден съм, че не се чувстваш уютно от случилото,  въпреки благородното ми желание, за което моля да ме извиниш! Имам следната молба, която наистина е притесняваща и поради тази причина те моля да ме извиниш. Въпреки това  желая  да не ми отказваш!  Откажеш ли ми, ще бъде болезнено за мен. Вземи този портфейл! В него има малко пари, за да имаш под ръка, когато ти се наложи да излезеш. Няма да е далече моментът, когато ще имаш възможността да ги върнеш. Знай  и бъди сигурен, че никога не бих те притиснал  да ги връщаш. Всичко това правя от сърце, а и нещо вътре в мен ме подтиква да го сторя. Имам молбата да ми кажеш как да се обръщам към теб, понеже си почти на годините на баща ми?
- Ти си добър човек, Иване! Ще се постарая да ти се отблагодаря както подобава. Все пак, защо е всичко това? Чувствам се  неловко – замълча  за известно време,  а  очите му се напълниха в сълзи. – Можеш да се обръщаш към мен с малкото ми име.  Ако имаш приятелка, не се съобразявай с мен!  Все още си млад и ще ми бъде приятно да играя на твоята сватба. Виждам, че тук има и книги и телевизор. А когато имаш време, ще говорим и за други неща, но на първо време трябва да си направя адресна регистрация!
- Знам! Заедно ще отидем! Преди да започнеш работа, трябва да ти осигуря време за адаптация! Не е лошо да си направиш пълен медицински преглед, за да сме наясно за здравето ти.

 

 

© Николай Пеняшки – Плашков

 

 

"ФАЛШИВА ПАМЕТ" от ДИЙН КУНЦ

   Романът "Фалшива Памет" на световноизвестния писател  Дийн Кунц е вълнуващо отражение на живота и психическото състояние на красивата и привлекателна Марти Роудс. Омъжена щастливо, тя има успешна кариера като дизайнер на видеоигри. 

   Сюжетът на романа е многопластов анализ на психическото състояние и мимолетно преживяване, което я извежда от равновесие и изпада в необясним ужас от собствената си сянка. Първоначално това състояние и се струва забавно, но идва моментът, когато вече не и е до смях. Заглеждайки се - осъзнава, че се страхува от собственото си отражение. 

   Редуват се нови, сериозни прояви на автофобия, така наречената агорафобия(1), която променя нейния живот изцяло и този на мъжа й Дъсти. 

   Той да търси причините за психическото заболяване на жена си и решава да я заведе при много известен психотерапевт. Дълго време той прави отчаяни опити да възстанови случилите се събития през последните месеци. Моментът наближава, когато трябва да се разкрие самата истина; с него се случват ужасяващи и необясними неща.
   Романът "Фалшива Памет" ще остане запечатан завинаги в паметта на читателя и развълнувал неговата душа и сърце, защото отразява необикновената способност на човешкия разум, да се подлага на дълбоки терзания и самоунищожение.
  Дийн Кунц е прочут писател на романи, които грабват и вълнуват читателя със своето напрежение и с магията на словото от първия ред до финала на книгата, който дебне в дълбините на нашето съзнание и страха от самите нас.
   А за какъв страх става дума?

  Прочетете този вълнуващ роман, който ще Ви грабне, развълнува, разтресе вашата същност и ще разберете тази потресаваща история!  

Николай Пеняшки - Плашков 

 
(1)Агорафобия (от гръцки: αγορά, площад и φόβος, страх) е вид тревожно разстройство - фобия, страх, изпитван при преминаване през големи открити пространства. Това състояние може да се придружава или не от пристъпи на паника.
При хората страдащи от агорафобия, страхът може да се проявява при напускане на дома, преминаването през обществени места, смесване с тълпи, пътуване сам. Основният проблем на страдащите е, че нямат възможност за бърз изход от кризисна ситуация.
 

О.ХЕНРИ - БИОГРАФИЯ

O. Хенри (на английски: O. Henry) е литературният псевдоним на американския писател Уилям Сидни Портър (William Sydney Porter), известен като майстор на късия разказ с неочакван край, пишещ за живота на обикновените хора в Ню Йорк. Характерна за разказите му е употребата на сложна фабула, обръщаща се в най-неочакван момент в иронично пресъздаване на обстоятелствата.

Уилям Сидни Портър е роден в плантация на име Уърт Плейс в Грийнсбъро, Северна Каролина. Неговият баща, Алджърнън Сидни Портър (Algernon Sidney Porter), е бил лекар. На тригодишна възраст Уилям губи майка си, която умира от туберкулоза. Той и баща му се местят в дома на баба му по бащина линия, където бъдещият писател израства под грижите на възрастната жена и леля си.

Уилям бил известен като страстен читател. През 1876 г. той завършва началното училище, ръководено от неговата леля. След това се записва в гимназията Линси Стрийт Хай Скул. През 1879 г. започва да работи като счетоводител в аптеката на чичо си, а през 1881 г. — когато е само на деветнадесет годишна възраст — се дипломира като фармацевт.

През 1882 г. Уилям отива в Тексас, където първоначално работи като овчар и общ работник в едно ранчо в окръг Ла Сал. След това живее и работи в Хюстън, като сменя различни професии — на фармацевт, чертожник, журналист, банков чиновник. Докато е в Тексас успява да научи и испански език.

През 1887 г. се премества в Остин, където се жени за седемнадесетгодишната Етъл Естес (Athol Estes) въпреки възраженията и неодобрението от страна на родителите ѝ. През 1888 г. Етъл ражда син, но поради факта, че и тя, и съпругът ѝ са болни от туберкулоза по това време, скоро след раждането бебето умира. Година по-късно Етъл ражда второ дете — този път момиче, кръстено Маргарет.

През 1894 г. Портър започва да издава хумористичния седмичник „Ролинг Стоун“("The Rolling Stone" — "търкалящият се камък“ в букв. превод, а като идиом "скитника, бродягата") и същевременно работи като касиер в банка в Остин. Един ден той е обвинен в злоупотреба с паричните средства на банката и е принуден да напусне. През 1895 г., след като седмичникът му фалира, Уилям се мести в Хюстън и се присъединява към вестник „Хюстън Пост“ като репортер и автор на собствена колонка. Скоро след това той е арестуван за злоупотребите във връзка с предишната му работа в банката в Остин.

Портър е пуснат под гаранция и ден преди провеждането на делото на 7 юли 1896 г. той избягава от града. Няколко месеца се укрива от властите в Ню Орлиънс, а по-късно и в Хондурас. Следващата година (1897) обаче той научава, че жена му е починала и се връща в САЩ, където се предава доброволно на властите с молба за смекчаване на присъдата.

Етъл Естес Портър умира на 25 юли 1897 г. Портър е осъден на 5 години за незаконно присвояване на пари въпреки оспорваните дебати в съда относно фактическата му вина. Така на 25 април 1898 г. той е вкаран в затвора Охайо Стейт Пенитеншъри. На 24 юли 1901 г. е освободен предсрочно за добро поведение, след като вече е излежал три години от присъдата си.

Докато е в затвора Портър започва да пише кратки разкази, за да припечелва пари, необходими за издръжката на дъщеря му Маргарет. Първото му произведение Whistling Dick’s Christmas Stocking се появява през 1899 в списание „МакКлуър'с Мегъзин“ (McClure’s Magazine). През времето, в което е в затвора, той успява да напише поне дванадесет разказа. Когато през 1901 г. го освобождават предсрочно, той решава да промени името си, за да не разберат неговите читатели, че е бил в затвора. Започва да подписва разказите си с литературния псевдоним „О.Хенри“ (O.Henry).

Портър се подписва и с други имена, особено често с „Джеймс Л. Блис.“ Този псевдоним той използва докато работи за списание „Ейнсли'с Мегъзин“ (Ainslee's Magazine) в Ню Йорк след освобождаването му от затвора. Но псевдонимът „О.Хенри“ е името, с което Портър бива разпознаван от редакторите на списания и читателската аудитория и което му носи най-големи печалби от продажбите на разказите му. Затова малко след 1903 г. Портър започва да използва изключително и само „О.Хенри“ при подписването под творбите си.

През 1902 г. Портър се мести в Ню Йорк и от декември 1903 г. до януари 1906 г. пише по един разказ седмично за „Ню Йорк Уърлд“ (New York World), а публикува също и в други списания. Портър се жени отново през 1907 г. за детската си любов Сара Линдзи Колман (Sarah Lindsey Coleman). Дали заради успеха на късите му разкази, които биват публикувани в множество списания и издавани в сборници, или заради напрежението, съпътстващо големия му успех, Портър се пропива. Това влошава отношенията със съпругата му и година след сключването на брака им тя го напуска.

Последната година от живота на Портър преминава в дълги алкохолни нощи, влошено здравословно състояние и парични проблеми. Умира на 5 юни 1910 г. от цироза на черния дроб. След погребална служба в Ню Йорк е погребан в Ашвил, Северна Каролина. Дъщеря му Маргарет Уърт Портър (Margaret Worth Porter) умира през 1927 г. и е погребана до баща си....

 
БИОГРАФИЯ И РАЗКАЗИ: БИОГРАФИЯ И РАЗКАЗИ НА АНГЛИЙСКИ

ИЗТОЧНИК: УИКИПЕДИЯ

 

СЪНЯТ

автор: О.Хенри

Мъри сънуваше сън.

И психологията, и науката се затрудняват, когато трябва да ни обяснят необичайните приключения на нетленната ни същност, която броди в царството на „Съня, брата близнак на Смъртта“. Този разказ няма претенции да осветли въпроса; той е само описание на съня на Мъри. Един от най-озадачаващите елементи на необикновеното явление сън е, че сънища, които обхващат месеци, дори години, може да траят само няколко секунди или минути.

Мъри чакаше в килията си в отделението за осъдените. Електрическата крушка на тавана в коридора хвърляше силна светлина върху масата му. На лист бяла хартия една мравка щъкаше лудо насам-натам, тъй като Мъри току й препречваше пътя с плик. Електроекзекуцията беше насрочена за девет часа вечерта. Мъри наблюдаваше с усмивка номерата на мравката, най-умното насекомо.

В отделението имаше още седем осъдени. Откакто попадна тук, Мъри беше наблюдавал как изведоха трима, за да срещнат участта си: първият полудя и взе да се мята като вълк, хванат в капан; вторият, не по-малко побъркан, отправяше благочестив шепот към небето; третият, някакво мекотело, изгуби съзнание. Мъри се питаше с какво сърце, нозе и лице ще срещне своята участ; защото това бе неговата вечер. Сигурно наближаваше девет.

Килиите бяха разположени в два реда и точно срещу неговата се намираше клетката на Бонифацио, сицилианеца, убил годеницата си и двамата полицаи, дошли да го арестуват. С него Мъри беше играл шах часове наред, като всеки се провикваше през коридора, за да обявява хода си на своя невидим противник.

— Хей, гросмайстор Мъри, как се чувстваш, добре, нали? — разнесе се гласището на Бонифацио, което звънтеше като камбана.

— Много добре, Бонифацио — отвърна спокойно Мъри, който остави мравката да се покачи на плика и после я изтърси внимателно на каменния под.

— Браво, гросмайсторе. Такива като нас трябва да умрат като истински мъже. Моят ред идва другата седмица. Нямам нищо против. И помни, гросмайстор Мъри, че последната игра победих аз. Може да се случи да играем пак. Знаеш ли? Там, дето ни пращат, може да се наложи да викаме по-силно ходовете си.

Здравомислещата философия на Бонифацио, последвана от оглушителния му звънлив смях, по-скоро стопли, нежели да охлади замрялото сърце на Мъри. И все пак, на Бонифацио му оставаше още една седмица живот.

Затворниците чуха познатото силно тракане на стоманените резета на вратата в края на коридора. Трима души дойдоха до вратата на килията на Мъри и я отключиха. Двамата бяха надзиратели, а третият — Ле… не, така беше някога, но сега — преподобният Ленард Уинстън, съсед и приятел на Мъри от времето, когато тичаха босоноги.

— Успях да се назнача за свещеник на затвора — обясни той и стисна здраво десницата на Мъри. В едната си ръка държеше малка Библия, подпъхнал палец между страниците.

Мъри се поусмихна и приведе в ред няколкото книги и поставки за перодръжки на масичката си. Щеше му се да каже нещо, ала не му идваха на ум подходящи думи.

Затворниците бяха кръстили този тесен затвор „Път към ада“. Редовният надзирател на Пътя към ада, грамаден, недодялан, добродушен човек, извади малка бутилка уиски от джоба си и я предложи на Мъри с думите:

— Това, знаеш, си е нормално. Който има нужда от подкрепително, си пийва. Няма опасност да им стане навик.

Мъри отпи голяма глътка.

— Браво, момче! Малко укрепващо средство не пречи и после всичко върви като по масло.

Те излязоха в коридора и всеки от обречените седмина знаеше какво следва. Пътят към ада е един свят извън границите на вселената; и когато си лишен от едно или повече от петте сетива, намираш някакъв заместител. Всички знаеха, че наближава девет и че Мъри ще отиде на електрическия стол в девет. Освен това в многото разклонения на Пътя към ада има една аристокрация на престъпността. Човекът, който убива, без да му мигне окото, който унищожава врага или преследвача си, движен от примитивни чувства и страсти в битката, гледа с презрение плъха, паяка, змията в човешки образ.

Ето защо само трима от седмината осъдени се сбогуваха с Мъри, докато той крачеше по коридора между двамата надзиратели: Бонифацио, Марвин, убил един надзирател при опита си да избяга от затвора, и Басит, обирачът на влакове, влязъл в дранголника, защото пазачът на пощата в експреса отказал да се подчини на думите му „Горе ръцете!“ Останалите четирима се свиваха подличко в килиите си и безсъмнено усещаха по-болезнено остракизма в обществото на Пътя към ада, отколкото спомена за собствените си, недотам интересни закононарушения.

Мъри се чудеше на собственото си спокойствие и едва ли не безразличие. В помещението за изпълнение на екзекуцията имаше двайсетина души — събрание от затворнически служители, вестникарски дописници и зяпачи, успели кой знае как да се вмъкнат.

Тук, едва ли не насред изречението, ръката на Смъртта е прекъснала последния разказ на О’Хенри. Той е възнамерявал този разказ да бъде различен от другите негови разкази, да сложи с него началото на нова поредица, и то в стил, какъвто не е опитвал до този момент. „Искам да покажа на читателите — пише авторът, — че мога да напиша нещо ново (ново поне за мен), разказ без уличен език, с чисто драматичен сюжет, създаден по начин, който ще се доближава повече до моите представи за белетристика.“ Преди да започне разказа, О’Хенри е описал накратко как смята да го разработи: Мъри, обвинен и осъден за зверското убийство на любимата си — убийство, извършено в пристъп на ревност, — отначало посреща смъртната присъда спокойно и според всички външни признаци с пълно безразличие. Но когато се приближава до електрическия стол, настъпва пълен обрат. Той е изумен, потресен, смазан. Цялата картина в смъртната камера — свидетелите, зрителите, подготовката за екзекуцията — му се вижда нереална. В главата му проблясва мисълта, че е станала някаква ужасна грешка. Защо го връзват за електрическия стол? Какво е сторил? Какво престъпление е извършил? В няколкото мига, докато му поставят коланите, той вижда нещо друго. Сънува сън. Селска къщичка, огряна от слънцето, се гуши сред гъстак от цветя. Пред нея седят някаква жена и малко дете. Той ги заговаря и разбира, че това са собствената му жена и собственото му дете, а къщичката — техния дом. Тъй значи, в крайна сметка всичко е грешка. Някой е допуснал ужасна, непоправима грешка. Обвинението, съдебният процес, смъртната присъда — всичко е било сън. Той прегръща жена си и целува детето. Да, това е то щастие. Другото е било сън.

После по знак, даден от надзирателя, по жицата потича смъртоносният ток.

Мъри е сънувал погрешен сън. 

 .....

 Това е последната творба на О. Хенри. Поръчан му от списание „Козмополитън“, разказът е намерен недовършен върху прашното бюро на писателя, имал неблагоразумието междувременно да почине. Разказът е публикуван малко по-късно същата година (1910) в септемврийския брой на споменатото списание с бележка отдолу, явно редакционна. — Б.пр

 Превод от английски: Тодор Вълчев, 1993 (Пълни авторски права) 

източник: ЧИТАНКА ИНФО

 

ДАРОВЕТЕ НА ВЛЪХВИТЕ

 автор: О.Хенри
 

Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
   Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квъртира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно. - See more at: http://bglog.net/Literatura/9964#sthash.F6l0pWPZ.dpuf

 Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
   Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квъртира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
   Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо пубаво. нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
   На стеничката между прозорците имаше огледало. не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
   Изведнъж тя обърна тръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
    Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
   И тъй великлепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
   Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
   Фирмата, пред която се спря, гласеше: "Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси". Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря за си поеме дъх. мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
   — Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
   — Аз купувам коси — отвърна мадам — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
   И отново се струйна кафявият водопад.
   — Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
   — Давайте ги по-бързо — каза Дела.
   О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Тва беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още ком я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
   Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
   След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
   "Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?"
   В седем часа кафето вече беше сварено, а натретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
   Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
    — Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
   Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
   Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, посушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
   Дела скочи от масата и се хвърли към него.
   — Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. кажи ми сега "честита Коледа", Джим, и нека прекараме весело празника. да знаеш само какъв хубав,какъм чудесен подарък съм ти приготвила.
   — Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт.
   — Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
   Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо.
   — Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
   — Безсмислено е да ги търсиш — онвърна Дела. — Казах ти вече: отрязох ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
   И Джим бързо се съвзе от вцепенението. той взе Дела в прегръдките си. нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат хогрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
   Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
   — Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към момето момиче. но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
   Белите подвижни пръсти разкъсахаканапа и партията. последвавъзторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хрипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
   Защото на масата лежафа Гребените, същиат онзи комплект гребени . два за отстрани и един за отзад, — на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни, покрая, свсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
   Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза"
   — Косата ми расте толкова бързо, Джим.
   Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
   — Ах, боже мой!
   Джим още не беше видял своя красив подарък. тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
   — Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
   Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
   — Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
   Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.

 Превод от английски: Тодор Вълчев , 1977 (Пълни авторски права) 

Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
   Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квъртира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
   Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо пубаво. нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
   На стеничката между прозорците имаше огледало. не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
   Изведнъж тя обърна тръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
    Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
   И тъй великлепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
   Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
   Фирмата, пред която се спря, гласеше: "Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси". Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря за си поеме дъх. мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
   — Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
   — Аз купувам коси — отвърна мадам — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
   И отново се струйна кафявият водопад.
   — Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
   — Давайте ги по-бързо — каза Дела.
   О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Тва беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още ком я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
   Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
   След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
   "Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?"
   В седем часа кафето вече беше сварено, а натретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
   Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
    — Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
   Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
   Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, посушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
   Дела скочи от масата и се хвърли към него.
   — Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. кажи ми сега "честита Коледа", Джим, и нека прекараме весело празника. да знаеш само какъв хубав,какъм чудесен подарък съм ти приготвила.
   — Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт.
   — Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
   Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо.
   — Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
   — Безсмислено е да ги търсиш — онвърна Дела. — Казах ти вече: отрязох ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
   И Джим бързо се съвзе от вцепенението. той взе Дела в прегръдките си. нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат хогрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
   Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
   — Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към момето момиче. но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
   Белите подвижни пръсти разкъсахаканапа и партията. последвавъзторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хрипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
   Защото на масата лежафа Гребените, същиат онзи комплект гребени . два за отстрани и един за отзад, — на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни, покрая, свсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
   Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза"
   — Косата ми расте толкова бързо, Джим.
   Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
   — Ах, боже мой!
   Джим още не беше видял своя красив подарък. тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
   — Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
   Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
   — Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
   Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.

- See more at: http://bglog.net/Literatura/9964#sthash.F6l0pWPZ.dpuf

Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
   Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квъртира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
   Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо пубаво. нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
   На стеничката между прозорците имаше огледало. не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
   Изведнъж тя обърна тръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
    Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
   И тъй великлепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
   Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
   Фирмата, пред която се спря, гласеше: "Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси". Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря за си поеме дъх. мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
   — Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
   — Аз купувам коси — отвърна мадам — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
   И отново се струйна кафявият водопад.
   — Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
   — Давайте ги по-бързо — каза Дела.
   О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Тва беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още ком я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
   Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
   След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
   "Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?"
   В седем часа кафето вече беше сварено, а натретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
   Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
    — Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
   Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
   Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, посушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
   Дела скочи от масата и се хвърли към него.
   — Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. кажи ми сега "честита Коледа", Джим, и нека прекараме весело празника. да знаеш само какъв хубав,какъм чудесен подарък съм ти приготвила.
   — Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт.
   — Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
   Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо.
   — Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
   — Безсмислено е да ги търсиш — онвърна Дела. — Казах ти вече: отрязох ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
   И Джим бързо се съвзе от вцепенението. той взе Дела в прегръдките си. нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат хогрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
   Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
   — Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към момето момиче. но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
   Белите подвижни пръсти разкъсахаканапа и партията. последвавъзторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хрипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
   Защото на масата лежафа Гребените, същиат онзи комплект гребени . два за отстрани и един за отзад, — на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни, покрая, свсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
   Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза"
   — Косата ми расте толкова бързо, Джим.
   Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
   — Ах, боже мой!
   Джим още не беше видял своя красив подарък. тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
   — Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
   Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
   — Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
   Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.

- See more at: http://bglog.net/Literatura/9964#sthash.F6l0pWPZ.dpuf

БЕЗСЮЖЕТЕН РАЗКАЗ

автор: О. ХЕНРИ

За да не би подозрителният читател да захвърли тази книга в ъгъла на стаята, дължа да предупредя овреме, че това не е вестникарски разказ. В него няма да намерите нито всезнаещ редактор по риза, нито начеващ репортер-чудо, току-що дошъл от село, нито сензация, нито дори сюжет — изобщо нищо.
Но ако ми позволите да поставя първата сцена в репортерската стая на „Морнинг Бийкън“, ще ви се отплатя като спазя стриктно изложените по-горе обещания.
Аз работех на парче в споменатия вестник с надеждата да стана щатен. Някой беше разчистил за мен с гребло или лопата малко пространство в края на дългата маса, затрупана с писма, „Конгресни ведомости“ и архивни материали. Пишех какво се мълвеше или говореше гръмогласно в града, изобщо, каквото научех при старателното ми обикаляне на улиците. Редовен доход нямах.
Един ден Трип влезе и се облегна на масата ми. Трип работеше нещо в техническия отдел — то, струва ми се, имаше нещо общо със снимките, защото той миришеше на фотографски химикали и ръцете му вечно бяха оплескани и нацепени от киселините. Около двайсет и пет годишен, той изглеждаше на четиридесет. Половината му лице беше покрито от къси, къдрави червеникави бакенбарди, които приличаха на входна изтривалка, лишена от познатия надпис „Добре дошли“. С блед, болнав и окаян вид, той все се подмилкваше и усърдно търсеше заеми, които варираха от двадесет и пет цента до един долар. Един долар беше границата му. Знаеше размера на своя кредит толкова добре, колкото Националната химическа банка знае, че при надлежен анализ „водата“ ще излезе наяве. Когато седна на масата ми, взе едната си ръка в другата, за да не треперят и двете. Уиски. Придаваше си безгрижен и нахакан вид, който не можеше да измами никого, но пък му помагаше при вземане на заеми, защото предизвикваше жалост.
Този ден бях изкрънкал от касиера аванс от пет сребърни долара срещу материал, приет неохотно от редактора на неделното издание. Ето защо, ако не бях сключил мир със света, то поне бе обявено примирие; и аз с жар започвах да описвам как изглежда на лунна светлина Бруклинският мост.
— Е, Трип — казах, като вдигнах нетърпеливо глава, — как вървят работите?
Този ден той изглеждаше толкова окаян, раболепен, изпит и смазан, колкото не бях го виждал. Несретата му извикваше толкова силно съжаление, че ти идваше да го изриташ.
— Да ти се намира някой долар? — попита Трип с най-раболепния си вид и кучешките си очи, които примигваха в тясното пространство между гъстораслата сплъстена брада и нискораслата сплъстена коса.
— Имам — отвърнах и повторих по-високо и негостолюбиво: — Имам, че и четири отгоре. И мога да ти кажа, че здравата се озорих, докато ги измъкна от стария Аткинсън. А ги изтеглих — продължих, — за да запълня една нужда, една дупка, една необходимост, да посрещна спешен случай, нещо неотложно, за което ми трябват точно пет долара.
Наблягах на всяка дума, воден от предусещането, че още сега ще загубя единия от петте долара.
— Не ми трябва заем — каза Трип и аз си отдъхнах. — Рекох си дали не искаш да те наведа на една хубава история — продължи той. — Приготвил съм ти една, та дрънка. Ще трябва да я разположиш поне на цяла колона. Ще стане бомба, ако я разработиш както трябва. Суровината ще ти струва някъде към един-два долара. За себе си не искам нищо.
Омекнах. Предложението му показваше, че Трип оценяваше миналите мои услуги, макар редовно да ме завличаше. Ако беше достатъчно умен да ми поиска двайсет и пет цента, щеше да ги получи незабавно.
— Е, разказвай — подканих го аз, хванал молива с добре премислен редакторски вид.
— Ще ти кажа — подзе Трип. — Става дума за едно момиче. Красавица. Нещо нечувано, каквото не си виждал. Розова пъпка с капчици роса по нея, виолетка в зелена леха и други такива. Двайсет години е живяла на Лонг Айланд и не е стъпвала в Ню Йорк досега. Попаднах на нея на Трийсет и четвърта улица. Току-що беше пристигнала с ферибота на Ист Ривър. Казвам ти, красавица, способна да отнеме кислорода на всички кислородни води в света. Спря ме на улицата и ме попита къде може да намери Джордж Браун. Представяш ли си, пита ме къде може да намери Джордж Браун в град като Ню Йорк! Да кажеш нещо?
Разговорихме се и разбрах, че идната седмица се готвела да се омъжи за млад фермер на име Дод — Хайрам Дод. Но явно, че Джордж Браун все още държи първото място в младежкото й въображение. Преди няколко години Джордж смазал ботушите си от телешки юфт и заминал да си търси късмета в града. Обаче забравил да се върне в Грийнбърг и Хайрам, вече втори, заел неговото място. Но когато решителният момент наближава, Ада — тя се казва Ада Лоуъри — оседлава някаква кранта, язди осем мили до железопътната гара и хваща влака за града в шест и четиридесет и пет сутринта. Търси Джордж, моля ти се, нали ги знаеш жените, Джордж изчезнал, а тя иска него.
Е, кажи ми, можех ли да я оставя да се пилее в този Вълчи град на Хъдсън? Сигурно си е мислила, че първият срещнат, когото попита, ще каже: „Джордж Браун ли? О, да, чакайте да помисля… нисък човек със светлосини очи, нали? Да, разбира се, ще го намерите на Сто двайсет и пета улица, непосредствено до бакалията. Работи на касата в магазина за конска сбруя“. Милата, толкова е наивна и красива. Знаеш ги онези малки крайбрежни селища на Лонг Айланд — една-две пачи ферми, за ловуване, миди и лете около девет посетители по работа. Та това ще да е Грийнбърг, нейното родно място. Но само да я видиш!
Какво можех да сторя? Нея заран нямах пукната пара. А тя беше дала всичко, което имаше, за железопътния билет и с останалите й двайсет и пет цента си беше позволила да си купи дъвчащи бонбони. И току ги вадеше един по един от кесията. Заведох я в един пансион на Трийсет и втора улица и я заложих там. За един долар. Толкова взема на ден Мама Макгинис, в чийто пансион някога живеех. Ще те заведа да го видиш.
— Какви ми ги говориш, Трип? — учудих се аз. — Мислех, че ще ми разкажеш нещо интересно. Та всеки ферибот на Ист Ривър превозва насам или натам момичета от Лонг Айланд.
Преждевременните бръчки на лицето на Трип се вдълбочиха. Изпод сплъстената коса гледаше силно намръщено лице. Той отдели ръцете си една от друга и подчерта отговора си, клатейки показалец.
— Нима не разбираш какъв чудесен разказ може да излезе от това? — ахна той. — Тебе те бива. Любов, романтика, ти знаеш, ще опишеш момичето, ще сложиш за пълнеж нещо за голямата любов, ще подхвърлиш някоя и друга смехория, да речем, ще подкачиш онези от Лонг Айланд за тяхната наивност и… какво да ти обяснявам, ти най-добре знаеш. И положително ще получиш поне петнайсет долара. А на тебе ще ти струва около четири. Единайсет долара чиста печалба.
— Как така ще ми струва четири долара? — попитах, изпълнен с подозрения.
— Един долар за госпожа Макгинис — отговори мигновено Трип — и два долара за билета за връщане на момичето.
— А четвъртият? — попитах, като пресмятах бързо наум.
— Един долар за мене, за уиски — отвърна Трип. — Сещаш ли се?
Усмихнах се многозначително и разперих лакти, сякаш се готвех да възобновя писането си. Но това мрачно, низвергнато, ръбато, раболепно, лукаво човече оставаше непоклатимо. Изведнъж челото му залъщя от пот.
— Не разбираш ли — каза с отчаяно спокойствие, — че това момиче трябва да се върне у дома веднага, не довечера и не утре, а веднага. Аз с нищо не мога да й помогна. Нали знаеш, че съм главен секретар на Клуба на несретниците. Мислех си, че ще можеш да напишеш едно разказче за вестника и да изкараш някой и друг долар. Независимо от това, не ти ли е ясно, че тя трябва да се прибере у дома, преди да се е мръкнало?
И ето че започнах да изпитвам онова тъпо, тягостно, подтискащо усещане, известно като чувство за дълг. Защо това усещане трябва да се стоварва тъй с цялата си тежест? Дадох си сметка, че този ден ми е писано да дам немалка част от моите изкарвани с пот средства за спасяването на Ада Лоуъри. Но се заклех мислено, че тоя номер с долара за уискито на Трип няма да мине. Нека се прави на рицар за моя сметка, но никакво поркане след това в чест на моята слабост и лековерие. С нещо като студен гняв си сложих палтото и шапката. Трип, по-нисък от тревата, напразно умилкващ се, ме заведе с трамвай до заложната къща за хора на Мама Макгинис. Билетите платих аз. Лъхащият на колодий Дон Кихот и най-дребната монета очевидно никога не бяха се срещали.
Трип дръпна връвчицата на звънеца над вратата на скапания неизмазан отвън пансион. При едва чутия звън той побледня и се сви като заек, който се готви да хукне при лая на ловджийско куче. Представих си какъв живот е водил, обземан от ужас щом чуе стъпките на хазяйките си.
— Дай ми бързо един долар! — каза Трип.
Вратата само се открехна. На прага стоеше Мама Макгинис с бели очи — да, казах бели — и жълто лице и придържаше към врата си с една ръка мръсна розова роба. Без да продума, Трип подаде долара през пролуката и това ни осигури входа.
— Тя е в гостната — каза госпожа Макгинис и обърна към нас гърба на робата си.
В мъждивата гостна момичето седеше край попуканата мраморна маса в средата, плачеше кротко и дъвчеше бонбони. Безупречна хубост. Сълзите правеха блестящите й очи още по-блестящи. Когато дъвчеше бонбон, движението й напомняше само поезия и човек завиждаше на безчувствения бонбон. Вечерният здрач на възраст пет минути вероятно зовеше на сън деветнайсет-двайсетгодишната Ада Лоуъри. Представиха ме и бонбонът остана пренебрегнат, докато тя прояви към мен простодушен интерес, какъвто едно кутре (носител на награда) отделя на лазещ бръмбар или на жаба.
Трип зае място до масата, опрял на нея пръстите на едната си ръка, подобно на адвокат или церемониалмайстор. Обаче нямаше вид да е майстор на каквото и да било. Протритото му палто беше закопчано догоре, сякаш за да прояви благосърдечност към липсата на вратовръзка и риза. Бегливите му очи в падината между сплъстената коса и брада ми напомниха за шотландски териер. За един миг, позорен миг, изпитах срам, че трябваше да бъда представен като негов приятел в присъствието на толкова много хубост и отчаяние. Ала Трип очевидно възнамеряваше да ръководи церемониите, каквито и да бяха те. В действията и поведението му прозрях, струва ми се, намерение да ми натрапи цялата ситуация като материал за вестникарски разказ с известна надежда да измъкне от мен един долар за своето уиски.
— Моят приятел (тук аз изтръпнах) господин Чалмърз — заяви Трип — ще ви каже, госпожице Лоуъри, същото, което ви казах и аз. Той е репортер и повече го бива от мен да води разговор. Затова го и доведох. (Господи, Трип, не ти ли трябваше сребърният оратор?) Той знае сума ти неща и ще ви каже как е най-добре да постъпите.
— Ъъъ, госпожице Лоуъри — подзех аз, скрито вбесен от нескопосното въведение на Трил, — аз съм на ваше разположение, разбира се, но не съм запознат… ъъъ… с обстоятелствата около случая. Аз… ъъъ…
— О — възкликна госпожица Лоуъри и лицето й просветна за миг, — не съм чак толкова зле, и няма никакви обстоятелства. Не съм попадала в Ню Йорк, ако не смятаме веднъж, когато бях на пет годинки, и нямах представа, че е толкова голям град. Срещнах господин… господин Снип на улицата и го попитах за един мой приятел, пък той ме доведе тук и ми каза да чакам.
— Съветвам ви, госпожице Лоуъри — каза Трип, — да обясните всичко на господин Чалмърз. Той е мой приятел (вече свиквах с това) и ще ви даде най-доброто напътствие.
— Ама разбира се — каза госпожица Ада, дъвчейки насреща ми поредния бонбон. — Всъщност няма нищо за разказване освен… е добре, всичко беше уредено да се омъжа за Хайрам Дод следващия четвъртък. Той има двеста акра земя, голяма част от нея по крайбрежието, и един от най-хубавите бостани на острова. Но сутринта аз оседлах коня си — той е бял и се казва Танцьор — и стигнах с него до гарата. Казах на нашите, че ще прекарам деня със Сузи Адамс. Измишльотина, но няма значение. Пристигнах в Ню Йорк с влака, срещнах на улицата господин… господин Флип и го попитах дали знае къде мога да намеря Дж… Дж…
— Чакайте, госпожице Лоуъри — прекъсна я Трип на висок глас и доста нетактично според мен, докато тя се препъваше в думата, — вие харесвате този млад човек Хайрам Дод, нали? Той е свестен и се държи добре с вас, така ли е?
— Харесвам го, естествено — натърти госпожица Лоуъри.
— Много свестен е и се държи добре с мен. Така се държат всички.
Самият аз можех да се закълна, че това е така. През целия живот на госпожица Ада всички мъже биха се държали добре с нея. Биха се стремили, борили, надпреварвали да държат чадър над шапката й, да стягат куфара й, да вдигат от земята носната й кърпичка, да я черпят с газирана вода.
— Но снощи — продължи госпожица Лоуъри — се замислих за Дж… Джордж и…
Светлата й руса главица се сведе и се опря на сключените й на масата ръце. Каква прекрасна априлска буря! Тя хлипаше неудържимо. Дощя ми се да я утеша. Но аз не бях Джордж. И се радвах, че не съм Хайрам. И все пак ми стана много мъчно за нея.
Лека-полека дъждът отмина. Тя се окопити смела и полуусмихната. Каква чудесна съпруга би излязло от нея, сълзите правеха очите й още по-блестящи и нежни. Тя взе един бонбон и подзе:
— Аз май съм отвратителна селянка — каза, докато дъвчеше и въздишаше, — но няма спасение от това. Ние с Дж… Джордж Браун се обичахме още от времето, когато той беше на осем, а аз на пет години. Когато стана на деветнайсет — това беше преди четири години — той напусна Грийнбърг и замина за големия град. Каза, че щял да стане полицай, железничар или нещо подобно. А после щял да се върне и да ме вземе. Но оттогава ни вест, ни кост от него. Пък аз… аз… го обичах много.
Предстоеше нов ред сълзи, но Трип се хвърли в пролуката и всичко отиде по дяволите. Проклет да е, аз разбирах играта му. Той се мъчеше да създаде материал за разказ в името на собствените си низки цели и изгода.
— Хайде, господин Чалмърз — подкани ме той, — кажете на тази млада дама как да се измъкне от положението. Аз това й обяснявах — вие ще намерите най-добрия изход. Думайте.
Покашлях се и се постарах да не се гневя чак толкова на Трип. Разбирах много добре дълга си. Бях подведен хитро и нямаше къде да мърдам. Първото мнение на Трип беше съвсем правилно. Младата дама трябва да бъде върната в Грийнбърг незабавно. Трябва да бъде склонена, убедена, уверена, инструктирана, билетирана и върната у дома без всякакво отлагане. Ненавиждах Хайрам и презирах Джордж; но дългът преди всичко. Noblesse oblige[1] и някакви си пет долара не са особено романтично съчетание, но понякога може да свършат работа. На мен се падаше да бъда Оракул, а после да платя за превоза. Ето защо си придадох вид, в който съжителстваха Соломон и главният пътнически агент на лонгайландската железница.
— Госпожице Лоуъри — казах аз колкото е възможно по-внушително, — животът, в крайна сметка, е странно нещо. — Изрекъл тези думи, те ми се сториха познати, но си казах, дано госпожица Лоуъри не е чувала познатата песен на Коухан[2]. — Първата любов рядко завършва с брак. Ранните ни любовни мечти, озарени от вълшебните лъчи на младостта, често пъти не се осъществяват. — Когато прозвучаха, последните три думи ми се видяха банални. — Но тези лелеяни мечти — продължих аз — може да хвърлят приятен отблясък върху бъдещия ни живот, колкото и непрактични и неясни да са били. Животът е пълен както с реалности, така и с видения и мечти. Човек не може да живее само със спомените си. Може ли да ви попитам, госпожице Лоуъри, бихте ли живели щастливо… тоест доволно и хармонично с… ъъъ… господин Дод, ако — да оставим настрана романтичните спомени — той отговаря, тъй да се каже, на вашите изисквания.
— О, той е много свестен — отвърна госпожица Лоуъри. — Да, ще мога да се погаждам с него. Той дори ми обеща автомобил и моторна лодка. Обаче когато наближи времето да се оженим, аз някак изведнъж започнах да желая, по-точно да си мисля за Джордж. Сигурно нещо му се е случило, иначе щеше да ми пише. В деня на заминаването му двамата взехме чук и длето и разполовихме десетцентова монета. Аз прибрах едната половина, той другата и си обещахме да бъдем верни един на друг и да пазим двете половини, докато се съберем отново. Аз държа моята у дома в една кутийка в горното чекмедже на скрина ми. Мисля, че беше глупаво да дойда да го търся в този град. Но не съм и подозирала колко огромен е той.
Тук Трип се намеси с типичния си хриплив смях и се опита да внесе нещо драматично, за да заслужи мизерния долар, за който мечтаеше.
— О, когато дойдат в големия град и се поотракат, младежите от провинцията забравят много неща. Предполагам, че Джордж може би е станал скитник, или някоя го е оплела, а не е изключено уискито или тотализаторът да са го довели до просешка тояга. Вие послушайте господин Чалмърз и се приберете у дома, тогава всичко ще се оправи.
Сега вече настъпваше време да се действа, защото стрелките на часовника наближаваха дванайсет. Намръщих се на Трип и заговорих кротко и философски на госпожица Лоуъри, като внимателно я убеждавах колко е важно да се прибере незабавно. Опитах се да й внуша, че ако иска да бъде щастлива в бъдеще, абсолютно необходимо е да разкаже на Хайрам за чудесата или фактите на своето посещение в града, погълнал безвъзвратно горкия Джордж.
Тя каза, че оставила коня си (нещастния Росинант) вързан за едно дърво близо до гарата. Ние с Трип я посъветваме щом пристигне, да възседне търпеливото животно и незабавно да отпраши към дома. Там ще разкаже какви вълнуващи перипетии е преживяла със Сузи Адамс. Ще съчини нещо — бях сигурен в това — и всичко ще се оправи.
Сега, уязвим от острите стрели на хубостта, аз се включих активно в играта. Тримата хукнахме към ферибота, където открих, че билетът до Грийнбърг струва само един долар и осемдесет цента. Платих го и с останалите двайсет цента купих една яркочервена роза на госпожица Лоуъри.
Изпратихме я на ферибота и останахме да гледаме как ни маха с кърпичката си, докато тя не се превърна в почти незабележимо бяло петънце. После, останали сами с Трип, се върнахме към действителността и се почувстваме празни и сиротни под сянката на суровите реалности на живота.
Магията на красотата и романтиката се стопяваше. Погледнах Трип едва ли не презрително. Той изглеждаше по-измъчен, по-достоен за съжаление и по-невзрачен отвсякога. Попипах двата сребърни долара, останали в джоба ми, и го изгледах с презрение през полузатворени клепки. Той устоя или поне се направи, че устоява.
— Не можеш ли написа някакъв разказ от това — попита пресипнало. — Какъвто и да е разказ, дори ако тук-таме трябва да прибегнеш до измишльотини.
— Нито ред — отвърнах аз. — Мога да си представя вида на шефа, ако се опитам да му пробутам алабализми. Добре поне, че помогнахме на момичето, това ще е единствената ни награда.
— Жалко — каза Трип едва чуто, — жалко за парите, които похарчи. Но какво да ти кажа, аз реших, че съм открил тема за изключителен разказ, за нещо, дето казват, само се пише.
— Нека не мислим за това — казах, опитвайки се благородно да изглеждам весел — и да хванем следващия трамвай.
Устоявах желязно срещу неговото неизречено, но осезаемо желание. Не бива да го оставя да ме уговаря, да ми се подмилква и да измъкне толкова съблазнителния за него долар.
Трип разкопча неловко оръфаното си и излъскано палто, за да потърси в някакъв невидим и бездънен джоб нещо, което някога е било носна кърпа. Когато се разкопча, върху жилетката му проблесна евтина посребрена верижка за часовник, на чийто край висеше нещо. Воден от чисто любопитство, протегнах ръка към него. Половинка от десетцентова монета, отсечена с длето.
— Каквооо! — възкликнах и го изгледах остро.
— О, да — отвърна тъпо той. — Джордж Браун, наричан още Трип. Но имаше ли смисъл?
Бих искал да знам ще се намери ли някой, който да не одобри това, че мигновено извадих от джоба си долара за уискито на Трип и без всякакво колебание го пъхнах в ръката му. Въпросът ми не се отнася само до Женското християнско въздържателно дружество.

…
[1] Noblesse oblige (фр.) — благородството задължава.
[2] Джордж Коухан (1878–1942) — амарикански драматург и автор на популярни песни.
Превод от английски; ТОДОР ВЪЛЧЕВ, 1993 (Пълни авторски права)