МОЯТ ДОРКО

автор: Георги Михалков 

Много добре си спомням мрачния априлски ден, когато нашата кобила Мирка се ожреби. Небето приличаше на дрипаво сиво наметало, ръмеше и хладен вятър люлееше напъпилите клони на дърветата. Свечеряваше се, татко помагаше на Мирка да роди. Когато жребчето се появи, татко го почисти, привърза пъпната му връв и го остави кобилата да го оближе, но се случи нещо странно и невиждано досега. Вместо да го оближе, Мирка започна да го хапе и рита. Татко гледаше изумен и не знаеше какво да направи. Кобилата щеше да убие рожбата си. Риташе го, а горкото жребче, което едва се държеше на тънките си несигурни крачета, залиташе насам-натам.

Татко много не се колеба, бързо се съвзе от стъписването си, прегърна жребчето и го отдалечи от разгневената му майка. Мирка не му даваше да бозае и ние не можехме да разберем, нито да отгатнем защо е толкова разлютена. Чудехме се и умувахме, но напразно. Знаех, че майчиният инстинкт у конете е силен и не разбирах защо Мирка не приема рожбата си. И татко, който почти от дете, се е занимавал с коне и добре познаваше нрава им, нямаше обяснение.

- Няма да го бъде – каза татко, - ако Мирка не му даде да бозае, да засуче коластрата, първото мляко, няма да оцелее.

Тези думи на татко много ме изплашиха.

- Татко, - приплаках аз – да се опитаме да го спасим.

Той ме погледна с големите си черни като кладенци очи и сви вежди.

- Да опитаме. Знам какво да направя, пък да видим...

- Моля те – добавих тихо и усетих как в гърдите ми се надига топла вълна и очите ми се замрежват. Още малко и щях да се разплача. Татко изглежда усети, че гласът ми затрепери, забеляза, че очите ми се замрежват и само добави като въздъхна:

- Да видим какво ще стане.

Зарадвах се. Татко много ме обичаше и правеше всичко за мен. Почти нищо не ми отказваше, и сега струва ми се, вътрешно беше доволен, че ще направи каквото трябва, за да спаси жребчето и да ме зарадва. Това забелязах в леките искри, които пробягаха в тъмните му очи. Той даде на Мирка няколко глътки хладка вода, остави я на спокойствие и взе жребчето.

Кръстих го Дорко. Исках името му да прилича на моето. Казвам се Борис и ми викат Борко. Татко отдели Дорко в другия край на конюшнята. Направи му нещо като клетка от дъски, за да е по-далече от лошата си майка, а аз започнах да му давам мляко от едно голямо шише с биберон. Не знам дали Дорко ме вземаше за своя майка, но чувствах как постепенно се привързва към мен. Отначало се плашеше, свиваше се в ъгъла на клетката и трепереше, сякаш му беше студено, но после лека-полека започна да свиква с мен.

Като ме видеше, че приближавам към него, размахваше опашка и леко, едва чуто, изцвилваше, сякаш искаше да ме поздрави. Поглеждаше ме с големите си топли очи и навеждаше надолу глава, а аз започвах да го галя и да оправям още късата му грива. Топлото му меко тяло с дъх на малко конче ме опиваше и можех с часове да седя до него, да го милвам и да му говоря.

Тогава нямах много приятели. У дома бях най-малкият и на мен, като на Дорко, никой не ми обръщаше внимание, затова кончето ми стана най-големият приятел. Имах двама братя, Петър и Асен, но те, много по-големи от мен, дори не ме забелязваха. Помагаха на татко, работеха с него и много рядко някой от тях се спираше да ми каже нещо, да ме попита за нещо или просто, ей така, да ме заговори.

Постепенно Дорко заякна и започнах да го извеждам на паша. Зелената пролетна трева му харесваше много и той пасеше до насита. Отивах с него до една поляна извън селото, пусках го да пасе, а аз сядах до някое дърво и го гледах. Дорко беше като малко дете, тичаше по поляната, обикаляше, скачаше и след като направеше няколко обиколки в тръс, идваше при мен и ме побутваше леко с муцуната си. Това беше неговият поздрав и сякаш ми казваше: „Виждаш ли колко бързо тичам? Ако искаш може да се надбягваме.” Аз прегръщах голямата му глава и започвах да го галя.

- Как ще се надбягвам с теб? – говорех му, - Та ти си бърз като вятър и никой не може да те стигне, нито да те надбяга. Милвах черната му козина и продължавах да му говоря. – Не си само бърз, а и хубавец. Няма по-красив от теб. Ти си моето малко конче.

А Дорко наистина беше красавец. Краката му - тънки и изящни. Косъмът му загладен и лъскав. Целият черен, само тук-таме се белееха няколко петна, като че ли някой го беше напръскал с боя. Тялото му закръглено и здраво като опънат лък, главата му винаги вдигната, погледът му – умен като на човек. Докато му говорех, почукваше с копито и наостряше уши, сякаш ме слушаше и разбираше всяка моя дума.

Времето минаваше и Дорко ставаше все по-здрав и по-силен. Един ден брат ми Петър реши да го впрегне в каруцата.

- Трябва и той да се научи на работа. Няма само да го храним, да го гледаме и да го държим за изложба – каза бате и започна да го впряга.

Дорко обаче се опъваше, дърпаше се и не се оставяше да бъде впрегнат. Това ядоса бате, той вдигна камшика и започна да го удря. Втурнах се, хванах ръката на бате и закрещях:

- Не го бий! Конете не трябва да се бият! И те са като нас – живи същества.

Ядосан, зачервен от гняв, бате грубо ме изблъска и се развика:

- Я се махай оттук, запъртък! Какво ти разбира главата от коне!

Тесните му сиви очички светеха като очи на невестулка и той сякаш беше готов и мен да набие с камшика. Разплаках се и се скрих вкъщи.

Бате Петър успя да подчини Дорко, да го впряга всеки ден в каруцата и да работи с него. Излизаше сутрин рано с каруцата и събираше млякото по къщите, а после караше гюмовете на мандрата. Когато привечер се връщаше и прибираше коня в конюшнята, аз отивах там и както преди разговарях с Дорко. Галех го и му разказвах какво съм правил през деня и къде съм бил. Дорко сякаш ме очакваше, защото веднага ме докосваше с муцуната си и леко радостно изцвилваше.

Един ден вкъщи настана суматоха. Беше още сутринта, когато няколко мъже внесоха бате Петър на ръце в стаята и го сложиха на леглото.

- Какво е станало? - скочи мама уплашена и пребледняла като платно.

Единият от мъжете каза:

- Конят го ритна и е в безсъзнание.

- Как! Кога? – изпищя мама.

- Дойде на мандрата, започна да разтоварва гюмовете, но нещо се наведе близо до коня и той го изрита в главата. Добре, че бяхме там да му помогнем и да го докараме. Пратихме да извикат доктора.

Дойде и татко разтревожен. Застана до леглото на бате и каза замислен:

- Петре, не трябваше да биеш коня. Конете помнят, не забравят кой ги е бил и си отмъщават.

Слушах тате и си мислех, че сигурно помнят и кой се грижи за тях, и кой ги обича.

- Ще го продам! – отсече тате. – Може да направи и други бели. Още от раждането му не ни върви с този кон.

Исках веднага да скоча и да извикам, че не разрешавам да се продава Дорко, но знаех, че този път тате няма да ме послуша. Беше твърдо решил. Виждаше се по очите му, които блестяха като стоманени ножове.

След седмица тате продаде Дорко и сякаш заедно с коня нещо излетя от сърцето ми и то остана празно. Нещо, което ме топлеше.

После често вечер ходех до конюшнята, където преди беше Дорко, но мястото му си стоеше празно. Все се надявах, че някоя вечер неочаквано той ще се появи и пак ще го видя и прегърна. Знаех, че конете имат силна памет и безпогрешно запомнят къде са живели, къде са били. Сещах се за нашия съсед, чичо Радойко, който обичаше да си попийва. След като изпиеше няколко чашки в кръчмата, той се качваше на каруцата, задрямваше сладко и конят сам го докарваше до вкъщи. Но моят Дорко не се върна и повече никога не го видях, не знаех и на кого тате го продаде. Само понякога го сънувах така, както някога, когато беше конче и безгрижно обикаляше в тръс поляната и сякаш ми казваше: „Хайде да се надбягваме.” Сънувах го като голям черен кон, който не препуска, а лети над земята и под копитата му хвърчат алени искри.

 © Георги Михалков; защитени авторски права