ЕСЕН

автор: Гийом  Аполинер 

Куц селянин върви в студената мъгла

След своя вол мъгла и тая есен

Потулила бедняшките села

Вървят и селянинът тананика песен

За любовта и за разбитите мечти

За пръстена за изневярата проклета

О есен есен лятото погуби ти

Вървят в студената мъгла два сиви силуета

Превод от френски: Кирил Кадийски, 2004 (Пълни авторски права)  

ПОДГОТОВКА

 автор: ГИЙОМ   АПОЛИНЕР

Четиримата артилеристи

към едно от близките села

се отправят с крачки отривисти

прах покрива техните тела

Те поглеждат ивицата пясък

и едва обръщат се назад

във мига във който чуват трясък

от избухващ вражески снаряд

Пак за миналото и тогава

разговорят Все така добре

подготовката им продължава

Те се обучават как се мре

 Превод от френски: Пенчо Симов, 1978 (Пълни авторски права) 

АКО ЗАГИНА ТАМ...

 автор: ГИЙОМ АПОЛИНЕР

Ако загина там на границата в боя

ще плачеш някой ден о Лу любима моя

но споменът за мен ще гасне както мре

снарядът който в миг избухнал е сред боя

снаряд за цъфнал храст напомнящ тъй добре

но този спомен в миг избухнал сред простора

с кръвта ми ще залей изцяло този свят

морета планини догдето стига взора

и ярката звезда изгряла с чуден цвят

Забравен спомен жив в нещата тъй познати

ще зачервя цвета прекрасен на гръдта ти

и твоята уста косата с цвят червен

не ще старееш ти нещата тъй познати

ще се възраждат в плам за обич отреден

Кръвта ми бликнала съдбовно над земята

на слънцето лъчи по-ярки ще даде

ще тласне с бяг вълни ще освежи цветята

невиждана любов ще слезе на земята

с любим по-силно в теб незнайно откъде

Ако загина Лу а споменът загива —

спомни си някой път минутата красива

на младост и любов на огън запламтял —

кръвта ми е поток от щастие прелял

най-хубава си ти бъди и най-щастлива

о моя лудост в мен едничка още жива!

Превод от френски: Пенчо Симов , 1978 (Пълни авторски права)

МОСТЪТ МИРАБО

автор: ГИЙОМ АПОЛИНЕР  /1880-1918/
 /френски поет/


Под моста Мирабо минава Сена
       и любовта
Без памет е водата изморена
Тъга и радост следваха на смени

      Нощта се спуска удря час
      отлитат дните дишам аз

Лице в лице и длан във длан се впива
      дордето там
под моста на ръцете ни прелива
от вечни погледи вълна ленива

      Нощта се спуска удря час
      отлитат дните дишам аз

Изчезва любовта като потока
     изтича любовта
тече животът бавно без посока
бунтува се надеждата жестока

     Нощта се спуска удря час
     минават дните дишам аз

Отлитат дни сезон сезона сменя
     ни времето
ни любовта се връща отразена
под моста Мирабо минава Сена

    Нощта се спуска удря час
    минават дните дишам аз

-----------------------------------------------------------------------------------------

превод от френски: Драгомир Петров

"Мостът Мирабо" - емблематично стихотворение за Аполинер, е от неговата знаменита книга "АЛКОХОЛИ": Ти пиеш алкохола на живота ти парлив / живота, който досега като ракия си отпивал. Първоначалните заглавия са били други: 'Рейнският вятър', 'Републиканската година',
'Ракия' /на фр. -вода на живота/, докато се стигне до окончателния вариант "ALCOOLS".

 

ЕДНА НОЩ

 ©автор: Константин Константинов

Шосето беше безлюдно, гладко и минаваше между високи, сивосребристи ниви. Слънцето бе залязло вече и дрезгавината, синкава и прозрачна, неусетно се сгъстяваше, като че самото привечерно небе се спускаше над земята. Малката двуместна кола се плъзгаше забързала, с равно, едва доловимо бучене. Мъжът с изгаснала между устните цигара държеше спокойно кормилото и от време на време хвърляше бърз поглед към спътницата си. Тя се бе облегнала в ъгъла, полуусмихната, с притворени очи и няколко кестеняви косъмчета се вееха до бузата й. Бистрият летен здрач, тишината на тоя час, която не се нарушаваше от лекия шум на мотора, а, наопаки, сякаш ставаше от това по-дълбока, леката хладина, идеща от полята - всичко се сливаше в едно чувство на пълнота, на покой и сигурност, което придаваше на лицата им израз на щастлива увереност.

Зад един малък хълм пътят неочаквано се оживи: срещаха се хора с мотики и торбички, коли, натоварени със сено, после цяла черга говеда в облаци прах. Наблизо друго напречно шосе водеше към градеца, къщите на който се белееха в дрезгавината на километър-два оттука.

Скоро останаха пак сами сред потъмнелите ниви. Той запали фаровете и веднага наоколо стана нощ. Минаха така стотина-двеста метра, когато изведнъж фаровете угаснаха. Той спря колата. Опита да ги запали отново, но напразно. Слезе, светна с електрическата лампичка, прегледа набързо машината. Никакъв резултат. Очевидно по-нататък не можеше да се върви. Той сбърчи лице, ядосан, обиколи, отиде до спътницата си и се облакъти на вратичката:

- Е? Ами сега? Фаровете не щат да светят!...

Жената го погледна. После разбра, помисли един миг и рече:

- Ха! Значи, не можем да продължим - и веднага се засмя: - Е, тогава - какво? Ще спим тука, в колата!...

Той не отвърна, помилва снизходително лицето й, отново сбра вежди и запали цигара, съобразявайки какво да прави.

- Ама аз не се шегувам - продължаваше жената. - Защо да не останем тук?... Виж колко е хубаво!... Щом съмне, ще тръгнем!...

Лятната нощ бе изпълнила пространството и всичко наоколо се бе преобразило. Разсеяната светлина на безбройните едри звезди смътно отделяше небето от невидимата земя. Едно бездънно мълчание бе потопило целия свят и само шумът на съскащите в тъмнината класове и песента на щурците бяха единствените потайни звукове, родени сякаш от далечината.

След минута мъжът веднага реши:

- Трябва да нощуваме там, в града. Утре ще прегледам повредата!... По дяволите!... Няма какво да се избира!...

Той отново се качи вътре, запали малките фарове, обърна предпазливо колата и пое бавно към блещукащите светлини на градчето.

Тя погали ръката му:

- Не струва да се ядосваш за такава дреболия... Мигар и така не е хубаво?... Нà, ще нощуваме в непознато място!

Усмихна се, притисна страна до лицето му и добави:

- Аз дори малко се радвам...

След десетина минути колата влезе в главната улица, светнала от дюкянчета, зави край църквата с камбанария и спря пред единствения в града хотел. Още щом наближиха нататък, някаква благоуханна вълна ги лъхна и колкото пò навлизаха, толкова по-широко, гъсто и проникващо ставаше това благоухание, докато най-после ги потопи изцяло. То беше самият въздух наоколо - топъл, сладникав, странно замайващ. Те с недоумение се огледаха. Насреща тъмнееше малка, бухнала от зеленина градинка. Лампата на хотелската врата осветяваше клоните на кичести дървета и те разбраха: цялата градинка там бе от стари липи, отрупани с безброй цъфнали цветове, които лееха своя аромат в някаква неудържима, лудешка разточителност.

Той заключи колата, взе несесера и горните палта и тръгна след момчето. Хотелът беше стара паянтова сграда, с под, който се тресе при всяка стъпка, и с легло за прислугата в коридора. Дадоха им най-хубавата стая, над улицата, с прозорци срещу градинката. Два зелени таблени кревата, умивалник и една желязна печка на средата бяха цялата мебелировка. На разтворените прозорци мърдаха два пожълтели транспаранта. Тук отново ги посрещаха упоителният въздух, който влизаше направо, без примес на улицата, от клоните на високите дървета, протегнати към стените.

Когато останаха сами, младата жена приближи до мъжа, който оглеждаше наоколо с недоволно лице. Тя го прегърна през раменете и отново се засмя като дете, което се забавлява:

- Виж каква е... смешна стаичката!... А липите, липите, усещаш ли ги?...

Той също се усмихна, победен от нейното добро настроение. Е! Всъщност какво пък толкова лошо се е случило?... Вместо към полунощ, ще стигнат утре след обяд. Не е голяма беда!...

Измиха се набързо и слязоха да вечерят някъде. Градецът, напечен през деня, бе оживен от вечерната прохлада. По главната улица, на едно разстояние от стотина метра, се разхождаше напред-назад местната интелигенция - млади чиновници, моми, ученици и ученички. Тук-там по ъглите мъже седяха около малки масички и пиеха кафе, вътре други тракаха табли и билярди. От осветените дюкянчета, които почваха да се затварят, различни радиоапарати предаваха една и съща мелодия. Сегиз-тогиз по средата минаваше каручка, запрегната в две магаренца, или някой празен камион разцепваше върволицата от единия до другия край и изчезваше с рев. Дъх на прах, на семки и на прясно печено кафе изпълваше улицата, ала всичката тая смес, както и равната глъчка на множеството се стапяха в плътния, сладък аромат на липите. Той господаруваше над градеца, идеше от време на време по-силен, с някой полъх на ветреца, и проникваше упорито като дълбока, вълнуваща тръпка.

Двойката се измъкна от "движението", озова се на малък пазарен площад, с празни навеси за зеленчук и с купища смет, после минаха край неизмазаната, блеснала отвън сграда на градското читалище. Тук няколко афиша и един високоговорител, който предаваше мелодии, съобщаваха за тазвечерния филм. Сетне завиха встрани, повървяха малко и изведнъж се намериха накрай града. Един дървен мост над пресъхнала река водеше към тъмното поле. Уличните шумове угаснаха веднага и оттук градчето изглеждаше мъничко, сгушено под няколко далечни лампи, изгубено в безпределната лятна нощ, която бе обгърнала света.

Малко по-късно те седяха в гостилницата, която им бяха посочили като най-добра. Нямаше много хора, повечето от редовните клиенти се бяха нахранили, но тяхното влизане все пак привлече вниманието на всички, които бяха там. Разговорите притихнаха, погледите се залепиха по техните хубави пътни облекла, по сериозния, като че досаден образ на мъжа и по приветливото лице на жената, озарено от учудено-усмихнатите й очи. Всичко беше ново и любопитно за нея. Тя не познаваше тия малки градчета, тия ниски стрехи, тия незабележими съществувания, които са всъщност онова, за което тя бе слушала да казват - народ. Дори дребните неприятни неща - сега й се виждаха забавни: това беше само за няколко часа и - толкова интересно!...

Той четеше смръщен скромния лист за ядене, дето от четири ястия две бяха зачеркнати, подаде й го мълчаливо и облегна чело на ръка. Нему съвсем не бе ново и забавно това, което оживяваше така другарката му.

На отсрещната дълга маса вечеряше хубавичка девойка в евтина рокля от изкуствена коприна, навярно учителка. До нея - висок слаб мъж с дълги коси, който се смееше театрално и от време на време хвърляше по една фраза на руски. В другия край - тлъст, сконтен момък, с плоско лице и самоуверено държане, за когото прислужникът поръчваше в прозорчето на кухнята: "Специално за господин доктора!" Те говореха за новини от вчерашните вестници, за това, че някой загубил някакъв бас и черпил всички по един сладолед в бозаджийницата, за филма, който сега се прожектира тук и който докторът бил гледал още преди два месеца в София. После правеха сметка за вечерята и пишеха в тефтерчетата си. Влезе един полупарализиран старец, дрипав и изумял, с детска количка, в която продаваше цигари. Компанията започна да го закача, подплашиха го с нещо, той се разтрепера под общия смях. Купиха една кутия цигари и го изпратиха.

Мъжът, без да ще, гледаше и слушаше тия разговори, видя как светнаха очите на момичето, когато неговата спътница извади от чантата си луксозна, най-модерна пудриера. После изви очи към разтворената врата, срещу която тъмнееше тясна уличка: една мършаво куче прекоси светлата ивица и се изгуби, след малко прегърбен турчин, стиснал сомун хляб под мишницата, защапа нагоре и потъна в тъмнината. И изведнъж някаква тъмна тревога го натисна. Той познаваше всичко това отдавна, всичката скъдност на тоя живот, през който сам бе минал някога и от който едва бе се отървал с последните усилия на давещ се. И ето, в тоя миг, тоя живот се връщаше непроменен, все същият, или по-право - не се е изменял никога, равен, еднакъв, почти безсмъртен. Той знаеше тия вечерни разговори, игри на табла и карти за едно кафе, тия половин порции, записвани внимателно в тефтерчето, тая жажда за нещо празнично, насищана само от киното, което работи три пъти седмично...

Когато излязоха, градецът беше затихнал, почти заспал. Само читалището още светеше, през разтворения прозорец блестеше остро синият пламък на апарата и съскаше. По-горе, на пазарния площад, зад навесите някакви невидими в тъмното хора разговаряха полугласно и се тъкмяха за сън. Тук-там белееха налягали волове и тяхното спокойно сумтене се носеше наоколо като въздишки.

Те вървяха мълчаливо. Тя се бе притиснала до него, с отпусната на рамото му глава, и през дрехите си той усещаше познатия овал на нейното нежно, малко скулесто лице.

- Утре рано тръгваме. Няма да поправям нищо тук. След обяд сме в София - рече той и след това добави: - Да вървим сега да спим, докато е време.

Тя не отвърна нищо, само послушно ускори крачките си. Хотелът беше тъмен и тих. Те бяха единствените пътници днес. Сега стаичката им се видя още по-изкривена и гола, но ароматът на липите, който я изпълваше, още по-дълбоко пронизваше, просмукваше телата и съзнанията им, оставаше там и вършеше някаква скрита за самите тях работа. Още от пристигането една странна отпадналост, някакво чудновато раздвоение - от една страна, леко безчувствие и в същото време страшна изостреност за всичко, неусетно и постепенно растеше в дълбочините им, като непобедим прилив. Той пръв почувствува тоя вътрешен смут, но веднага поиска да се успокои: навярно - жегата, умората от пътя, неочакваното спиране тук...

Младата жена бързо се съблече и легна. Той се наведе, както всяка вечер, и я целуна за лека нощ. Тя го гледаше сега с големи сериозни очи и устните й отвърнаха като уморени. Той угаси светлината и отиде в своето легло. Далеч в тихата нощ, откъм киното, идеше с тенекиено звънтящ глас някаква оперетна ария. През прозорците влизаше светлината на уличната лампа и върху бялата стена можеше да се прочете закаченият "Правилник на хотела".

Въпреки очакването си той не можеше да заспи. Последните няколко часа и всичко, което непосредно го окръжаваше тук, действуваше не само върху чувствата, но и на съзнанието му. Всички събития и неща бяха променили местата си, явяваха се в други съотношения, изпъкваха в нова светлина и тоя неочакван свят, съграден от същите елементи, който много приличаше на предишния, беше все пак съвсем различен и сега - единствено истинският. Той знаеше, че сам е частица от тоя нов свят, и с любопитство гледаше към другия, в който допреди малко смяташе, че живее. То не беше възвръщане или оглеждане на миналото - то беше просто ново зрение, насочено към всички неща и най-вече към самия него. Всъщност всичко това сега не беше така отчетливо и ясно в съзнанието му, но с цялото си тяло и душа той се почувствува изведнъж далеч от сегашното, виждаше всяка дреболия на предишното съществувание, но с такова спокойно учудване, както пеперудата би гледала пашкула, от който току-що е изхвръкнала. И - странно нещо! - в това нямаше никакъв смут, а едно безгранично равнодушие и още - някаква внезапна самотност, която той за първи път усещаше така непобедимо.

Прошумоля ветрецът в клоните на дървесата, по стените заиграха сенки, прясна ароматна вълна влезе в стаята. Някъде навън меко претрополя волска кола и заглъхна. Нощта беше светла, спокойна, бистра, като огромна безшумна река, която тече в небесното пространство. Той се понадигна на лакът и запали цигара. Кибритеното пламъче освети за миг и другото легло. Младата жена се бе обърнала към стената, лицето й не се виждаше, само едното рамо се паказваше над леката завивка. Спеше ли тя? Или в нея се вършеше същата тая таинствена работа, предизвикана бог знае от що в това случайно място, без никаква видима причина? Щеше ли някога да узнае той - ако в тоя час и тя лежеше като него с отворени очи - всичко, което изпълва нейната малка глава? Той смукна надълго цигарата. А би ли могъл да й каже това, което става сега с него? Не, не, разбира се! Но дори и да би го казал, ще го разбере ли тя? Цигарата отново блещукна в мрака. Отношенията между хората са толкова неуловими, тъй заплетени - като мрежа от по-тънки и по-дебели нишки, които свързват на пръв поглед човеците. Ала това е само видимост, мрежата е само на повърхността, не влиза навътре, дето живее нещо затворено, неизвестно за самия човек и съвсем чуждо за другия.

За минута той спря на тая мисъл, толкова ясна сега, колкото невъзможна би му се сторила днес след обяд, и погледът му се насочи към другото легло. Не, наистина какво ставаше с него? Тая нежна, млада жена, която от няколко години му бе по-скъпа дори от собственото му съществувание, чието тяло той чувствуваше като част от своето, чиято мисъл смяташе, че познава до най-нищожните капризи, до най-нелогичните и смешни завои, всичко това се отместваше сега далеч, далеч, в една друга действителност, дето само неговото отражение присъствуваше, а той самият, истинският, той лежеше на това хотелско легло и гледаше като равнодушен зрител. Мигар не я обичаше вече? Той поклати глава и по лицето му мина усмивка на дълбока нежност. Не, не и това! Но колко много неща има всеки от нас за себе си, колко тревоги, страдания, обич, които са били смятани на времето за единствени, съдбоносни, неповторими!... Какво остава от тези безкрайни и бързи часове, в които човек влага без остатък цялата си същност, от тия часове на наслада или отчаяние?... Нищо, нищо, дори и пепел.

По стълбите на хотела затропа човек, качи се, чу се сънливият глас на прислужника, заотваряха се врати и след малко всичко отново притихна. Някой късен пътник бе пристигнал.

Въздухът в стаята бе станал по-прохладен. Нощта преваляше. Ароматът на липите сякаш пò се сгъсти. Откъм леглото на младата жена се чу лек шум. Той наостри уши: тя, значи, също не бе спала. След минута тя безшумно се плъзна при него, обхвана шията му с голите си хладни ръце и плътно се прилепи до него, като че търсеше закрила. Мълчаха. Той измъкна едната си ръка и помилва меките й коси. Тя скри лице на гърдите му и той усети на кожата си мърдането на неспокойните клепачи. Така сгушена, тя се опитваше сега да си даде сметка, да проумее какво става с нея, да се отърве от нещо... Ах, господи, каква особена нощ!... Чудесна - и тежка. Когато легна, тоя топъл, сладък, тревожен мирис сякаш щеше да я задуши. Той влизаше като прашец в ноздрите, в гърлото, във вътрешността, вливаше някаква неясна умора чак до върха на пръстите й и в същото време не й даваше да заспи. Тя затваряше очи, дълго лежа така неподвижна и когато отново ги отваряше, не можеше да разбере нищо: струваше й се, че тук, в тая стая, дето стигат ивици светлина от уличната лампа, тя бодърствува така отдавна и край нея, ведно с тихото шумолене на листата и светлата нощ навън, текат минали часове, месеци, години като въздушна върволица, която тя гледа отстрана. Тя чувствуваше, че там, отсреща, той също е буден, но не й се искаше ни да говори, нито да помръдне. Тъй чудновато и хубаво беше това състояние на пълно отпускане и на остра съсредоточеност в едно и също време. Минаваха безшумно изчезнали дни, възвръщаха се неща, които някога бяха смисъл на нейното съществуване - парливи, ярки, чисти, греховни, които тя никому не би казала и които отдавна бяха угаснали. Мина една далечна нощ, също тъй напоена с аромат - но тогава то беше мирис на акации. Някакъв летен бал в чужд град, едно светлооко момче, което на следния ден заминаваше и с което вече нямаше да се видят. Тя вярваше тогава, че ще умре с неговото тръгване. Не умря, разбира се... После?... После друго мъжко лице, брутално, навъсено, и споменът за странното удоволствие да бъде малтретирана... Тя въздъхна дълбоко. Колко неща - минали през мене, оплодили, опустошили и отминали... И изведнъж почувствува, че отсреща, легнал с отворени очи, той също така е в някакъв чужд свят, далечен, както никога не е бил досега. Горещ прилив на угризение и нежност я потопи и тогава, без да се двоуми, тя стана и отиде при него. Така, в тая топла мъжка прегръдка, тя вече не мислеше, не виждаше, не помнеше нищо. Тук вече тя не беше объркана, спасяваше се от самата себе си.

Той разбра и ръката му помилва прислонената малка глава. Колко по-щастливи са те! - с горчивина и някаква смътна враждебност помисли той. - Тяхното последно убеждение все пак остава мъжът. А ние?...

И изведнъж, без никаква видима връзка, като че да потвърди още по-ясно пълната негова откъснатост от всичко наоколо, в паметта му изникна една забравена, противна на времето случка, която сега той си припомняше с всички подробности, с някакво хладно, безучастно изследване. Беше отдавна, друга хотелска стая, в друг малък градец... Чужда, случайна жена, с която пътуваха заедно във влака. Бяха единствени пътници за онзи град. От гарата взеха заедно файтон. И стана така, че вечерта той беше в нейната стая. Как, защо се случи това, никога не можеше да си обясни. Той нямаше вкус към подобни приключения, към такива леки победи на търговските пътници. Беше оставил в София жена, която обичаше с изострена до физическа болка нежност. Това беше единствената измяна към нея и той дълго не можеше да си я прости. Сега той си спомняше дрезгавото зимно разсъмване, когато се измъкна от другата стая като хайдутин и с чувство на гнусота дълго се ми и облича, грабна чантата си, плати под многозначителната усмивка на хотелиера и тръгна пешком към гарата. Какво безнадеждно, гнило утро беше то! Снегът се топеше, по ниското небе пъплеха тежки облаци, от двете страни на шосето, засадено с дръвчета, идеше странен шум, който го караше да се озърта, като че някой го дебнеше в мрачината: мокрият сняг се изсипваше от клоните със сухо, зловещо съскане. Градецът остана назад, влажният студен въздух не разведряваше челото му и той бързаше, цапайки в снежната каша по пътя, като че бягаше от себе си. Колко обикновено беше всичко това сега - и колко неразбираемо му се струваше тогава!... Неразбуденият още градец, хотелът, той самият и тия пръснати, отделни, съвършено чужди едно на друго съществувания, потънали всяко в своята нищета, пошлост, животинска наслада - нима от това всъщност е изплетен животът? И тая жадност за всяка нова минута, като че тя наистина може да бъде нова, и тоя тласък, който ти е даден веднъж?... За къде? Защо? Щом всичко неудържимо тече - тече - и онова, единственото, което остава, е - малко тиня между пръстите?...

В стаята неочаквано се развиделя. Съмваше. Липите прошумоляваха по-дълбоко, като разбудени. По стената блеснаха жълтеникави петна: слънцето изгряваше. Под стряхата запрелитаха лястовици. Смътни утринни шумове идеха откъм уличките.

Младата жена спеше. Сочните й устни бяха побледнели и по детски полуотворени. Той се облегна на лакът и дълго я гледа. Сега, под дневната светлина и спяща, отнесена в някакъв далечен свят, тя беше съвсем чужд човек, който живее свой неизвестен, непроницаем живот.

Той предпазливо стана, изми се, избръсна се и слезе да прегледа колата. Градчето вече бе съвсем събудено. Небето чисто и ослепително синьо. Все същият гъст аромат тежеше в хладния утрин въздух, но сега вече по-успокоен и поносим.

Той дълго ходи из кривите, прашни улички, сетне отведе колата за бензин и когато се върна, младата жена го чакаше пред хотела, стъкмена, малко бледа от безсънието, но бодра. Тя цялата беше някак утринна, лека, прозрачна със своята гъвкава фигура, с високите заоблени рамене, с широкото палто на големи карета, в джобовете на което бе мушнала ръцете си.

"Тя наистина е прелестна!" - помисли той, но за пръв път в това нямаше нито трепет, ни възторг, а само спокойна преценка, която сякаш не го засягаше.

Пиха кафе под една асма, дето бе наполяно и пометено. Сега градецът изглеждаше още по-нищожен от снощи, когато тъмнината и редките светлинки скриваха образа му. Започваше отново един дълъг, еднакъв с другите, омръзнал сам на себе си ден, като тоя вчерашен парализиран старик, който пак се появи с разнебитената количка и със своето дрезгаво изблейване: "П-п-пи-пи-ро-си!..."

След няколко минути малката кола безшумно се плъзна напред, после зави, за да излезе на главната улица. Още веднъж, като топъл въздушен водопад, ги обля гъстият мирис на липите, сетне пробягнаха ниски стрехи над варосани стени, изтрополя мостче и полето се откри напреде с избуяли нивя. По една пътека дете водеше вързано за рогата агне. По-нататък едноконна бричка едва-едва се клатеше по шосето.

Младата жена обърна лице към мъжа:

- Хубаво беше наистина... Но все пак по-хубаво е, че си отиваме, нали?...

И тъй като сама знаеше, че няма да има отговор, добави:

- Защо караш тъй бавно?

Той я погледна, сякаш не бе чул, сетне мръдна рамене и отвърна:

- Че защо пък да бързаме? Какво ли толкова ни чака?

Очите му, хлътнали и свити, гледаха напред без трепет и без нетърпение. Наоколо беше същият, познат, вечен пейзаж. Белият път се точеше без край и над него, над бягащата кола, над цялата земя висеше едно огромно и празно небе.

1940

КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКО

автор: ГЕОРГИ МАРКОВ 

„Върви, народе възродени,

към светли бъднини върви.

С книжовността, таз сила нова,

съдбините си обнови...“

Слушали ли сте нестройните гласчета на децата от предучилищна възраст, когато се мъчат да произнесат дългите непознати думи, гледали ли сте смутените им личица, когато объркат мелодията или се запънат на „книжовността“, и светлината в очите им, когато всичко тръгне плавно и в нестройния хор звънне още едно гласче? Слушали ли сте звуците на многото ученически музики, близки и далечни, свирещи едновременно разни части на мелодията, всяка ехо една на друга, като че цялата тази музика, гласове и шум извират отвред, от простора, от слънцето и от дъжда. Не ви ли е къпал този толкова чест Кирило-Методиевски дъжд? Забелязали ли сте, че това е денят, когато природата е най-зелена и слънцето е най-весело. Мислили ли сте, че целият този оптимизъм и светлина винаги идват като някакво начало, макар че учебната година е пред края, вие не можете да избегнете чувството за начало. Начало на узряване, начало на възмъжаване, начало на учене, начало на живеене.

С чудната песен на Панайот Пипков вървяха и вървят децата, учениците, студентите, всички, които се учат и ония, които ги учат, вървят ония, които знаят, и ония, които не знаят, и сигурно няма възрастен българин, който този ден да не види себе си в някакъв отдавна забравен Кирило-Методиевски ден. Това си е чисто български празник, роден, наш и прикаченият му днес етикет, че бил ден на славянската просвета и култура е малко нещо обиден. Може би това обяснение е нужно за съветския посланик в София, но то не е нужно на нито един българин. Както не ни е нужно да знаем дали братята Кирил и Методий са били гърци, българи, славяни или китайци. Важното и чудесното е, че с азбуката, която те са ни дали, народният поет е написал мъдрото си пожелание:

„С книжовността, таз сила нова,

съдбините си обнови.“

С книжовността. Не с меча, не с куршума, не с юмрука, не с дивата физическа сила, нито със слепия фанатизъм, не с покорната неграмотност, а с книжовността! И това не е ритмическо хрумване на поета, а отглас на вековната и дълбоката народна вяра в „книжовността, таз сила нова“, отглас на една толкова рядка и странна любов към знанието и просветата. Съвсем не искам да кажа, че у нас винаги е имало само ученолюбиви хора (вероятно те не са повече или по-малко, отколкото при всеки друг народ), но духът на ученолюбието е бил винаги най-уважаван гост. Ако тръгнем назад в историята, ние ще го срещнем още в самото начало, още при Климент и Наум, чуйте словото на Йоан Екзарх и толкова целомъдрената и чиста реч на Черноризец Храбър, минете през робството и вижте как един език буйно и стремглаво расте от Софроний Врачански до Вазов, вижте неподражаемата светлина на читалищата, болезнената привързаност към училището, особеното място на българския учител и огромната любознателност на българина към света, към познанието, към собственото преосмисляне на житейски факти и чужда мъдрост.

Всичко голямо, хубаво и красиво в нашата история е дошло „с книжовността, таз сила нова“.

И обратното – всички нещастия са тясно свързани с невежеството, глупостта, злобата и душевната нищета, които са прогонвали духа на книжовността или са го заменяли с някаква обидна злоупотреба с азбуката на Кирил и Методий.

Наистина от другата страна на историческия кантар стои с цялата си тежест невежеството, стоят духовните потомци на ония, които преди десет века са смятали Кирил и Методий за гръцки идеологически диверсанти и които наистина са предпочитали да се изразяват с езика на конете или кучетата, стои мракът на средновековния фанатизъм на покорството и преклонението, стои злата ирония на духовното еничарство и на така разпространеното в ново време интелектуално ибрикчийство. Опразненото място на мислителя винаги е било заемано от бича на изпълнителя.

Мисля си, че култът към знание и просвета, така разпространен в нашия народ, идва като естествена реакция и противопоставяне на жестоките злини, които ни е нанесло невежеството. Наистина нищо друго не е докарало повече злини на България, отколкото честите триумфи на отчайващото невежество, особено на ония, които гаврата на историята е посочила (или назначила) за водачи.

Конфликтът е по-стар от света. Това е конфликтът между светлина и мрак, между Бог и Дявол, между огън и вода, между сътворение и разрушение. Но в житието на нашия народ този конфликт винаги е бил много остър, непримирим. Равносметката, която днес можем да направим, не е съвсем розова. Не става въпрос само за това, че невежеството е въведено (както се казва) като официално оръжие и е поощрявано като най-драгоценно качество от съществуващата политическа система, а става въпрос за тази стихия на черни сили, която докара до отчаяние един Пенчо Славейков, за да моли Бога в Брунате да не остави костите му в „онази варварска страна“.

Хората, които прогониха Пенчо Славейков, не бяха съвременни партийци, а българи. Българи бяха тия, които изгониха Захари Стоянов, ония, които дори не си свалиха шапките при смъртта на Любен Каравелов, същите, които убиха Гео Милев, Христо Ясенов и Вапцаров. Българи бяха всички ония, които преследваха любовта към светлината, всички ония, опиянени от властта си нещастници, които мислеха и мислят, че с изгарянето на книги, забраняването на филми и пиеси, унищожаването на картини ще постигнат хармоничния мрак на собствената си стабилност.

Но кои са облаците в Кирило-Методиевския ден? Кои са черните ангели на невежеството? Кои са силите, които стоят на пътя на цял народ и създават неговата собствена драма?

Невежеството най-напред е самоотказването на човек да се учи, което е самоотказване на човек да разбира. Има си такъв вид хора с мънички мозъчета и с още по-мънички сърца, за които цялото познание се изчерпва със знаенето и повтарянето на съответното „Отче наш“ – преди и след ядене. Хора, които многообразието на света, седемте цвята на дъгата и ръста на пространството – плашат. Не зная доколко това е наследствено и доколко е придобито, но явно ние си имаме достатъчно от тях. И понеже тъкмо страхът от света и живота е основното чувство у тях, тези невежи граждани търсят закрила у други като тях – и така възниква голямото страшното общество на невежите, партията на невежите, обединени от някакво „Отче наш“. Отказът да се учиш е отказ да разбираш другите, е отказ да разбираш и себе си. Тези граждани нямат никакви сериозни проблеми освен един – как да продължат да бранят дуварите на своето невежество. И най-резултатната стратегия на тази отбрана е – като се заставят и другите да не учат, тоест като се поощри невежеството във всичките му форми.

Може би звучи прекалено парадоксално като кажа, че невежеството има също своите училища, има своите университети, своите институти и академии, чиято единствена цел е да култивира, развива и насърчава с всички средства невежеството. Те имат и своята култура, имат своите писатели, имат своите художници, имат своите режисьори и актьори. Използвайки силата на страхотния си съюз невежите си създават царство на неграмотността.

За разлика от първите турци, сломили Второто българско царство и просто избили цялата българска интелигенция на онова време, съвременните невежи работят по далече по-съвършена и резултатна система. Липсата на българска интелигенция през годините на робството доведе до невижданото развитие и създаване на огромния и мощен национален епос, който съхрани живото слово на кирило-методиевската азбука. Днес грешката на турците е избягната. Сеченето на глави не върши работа. Много по-съвременна е системата на онеграмотяването чрез същата азбука, чрез същите слова, чрез училища и учители.

Ако някогашните невежи са настоявали, че Земята е плоска и дъжд вали, докато Господ мие дъските на рая, днешните невежи се съобразяват с безспорното, те са в крак с науката и с техниката, но крилата на мисълта са добре подрязвани, за да не лети далече, за да не изневерява на закона на невежеството.

Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако вие сте талантлив в коя да е област, има да минете през хиляди препятствия, за да намерите признание или утвърждаване, но ако вие сте явен или полуявен бездарник, тогава от всички страни се помага да развиете таланта на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. Нека тези, които смятат, че преувеличавам, се огледат наоколо. Колко много техни познати са направили академична или друга кариера само чрез повтарянето на „Отче наш“ и чрез отказа да се учат, да разбират и да видят света „отвъд долната махала“.

Казват, че едно дете на петгодишна възраст задава средно осемстотин въпроса на ден. И това е може би най-позитивната черта у човека. Гражданите от стройните редици на невежеството не задават никакви въпроси. Те знаят всичко, те не се интересуват от нищо, те си имат теория на невежеството, която е закачила етикети навред. Етикетите са отговор, който трябва да бъде заучен. Вие просто запомняте тези отговори и всичко е съвсем просто. Теорията на невежеството ви е снабдила с всичко необходимо, за да ви спести мисленето.

Така вместо истинската литература на питащия, на търсещия, на терзания от съмнения и въпроси човек идва псевдолитературата – тази на отговора, който е лозунг. Вгледайте се в цялата ни днешна поезия, тя е просто многогласово повторение на едни и същи лозунги. Литературата на невежеството не разрешава никакви Хамлетовци. Тя дори не позволява милото съмнение на Иванчо Йотата.

И тази литература е написана със свещената азбука на Кирил и Методий.

Но все пак и в царството на невежеството има някакъв първичен, детски интерес (интерес на осемстотинте въпроса), който наивни и невинни глави задават. Как да се убие този интерес, как да се накарат тия млади граждани да не задават въпроси, а да гълтат готовите отговори. Разковничето се нарича полузнанието или полуинтелигентността. Колко пъти, вече не помня, съм слушал тези магистри на полузнанието, тези също съзнателно култивирани интелектуални позьори, чието съществуване само сгъстява мрака на общата неграмотност. Господи, нашият чудесен, обикновен неграмотен селянин от началото на века е просто светец със своето уважение към науката в сравнение с тези богато окичени със звания (но без призвания) всевъзможни културтрегери, които всичко могат да ви кажат, всичко да ви обяснят и за които няма тайна в света. Да, последното е много характерно – теорията на невежеството не разрешава съществуването на никакви тайни. Тайна – значи въпрос, значи интерес. Следователно – няма тайни, всичко е обяснено „издълбоко и изтънко“.

Ако светът на победилото невежество спира развитието на духовните сили на един народ, то какво тогава да кажем за пропастите, които то дълбае между един човек и друг човек, как то стимулира неразбирането на хората и оттам омразата, зложелателството, завистта, подлостта и други подобни добродетели. Ако разберете един човек, вие не можете да го мразите, независимо колко ви е приятен или неприятен... но омразата е задължителен атрибут на невежеството...

Тъжни мисли в един светъл ден. Защото въпросът не е за броя на студентите в университетите или за колко книги е написал тази седмица писателят Стефан Поптонев, нито колко зрители са видели постановката на „Арко Ирис“, нито колко пари са отпуснали на издателствата, а въпросът е за „книжовността, таз сила нова“.

Въпросът е за човешката необходимост да задава осемстотин въпроса на ден и да иска да знае всичко, и да пита, докато не го научи. Тази необходимост създаде цялата световна цивилизация и тя тласна ръцете на Кирил и Методий да напишат азбуката.

Защото и по тяхна време невежеството бе най-страшната напаст.

Текстът, излъчен по радио „Дойче веле“, 1974, се печата за първи път в списание "Литературни Балкани" и е предоставен за публикуване от братовчеда на писателя Любен Марков.

КОЙ СЪЗДАДЕ ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД

автор: ГЕОРГИ МАРКОВ 

Преди няколко месеца група български туристи пристигна в една западна страна. По време на престоя им 4 души се отлъчиха от групата и поискаха от местните власти разрешение да останат в страната. И четиримата бяха младежи, очевидно нямаха никакви политически причини за решението си да не се завърнат в България и в тая светлина тяхната постъпка може да се смята като реакция срещу паспортната полицейщина на системата, при която са живели. При нормални обстоятелства тяхната постъпка не би изглеждала по-драматична от решението на един бургазлия да стои две седмици в София. Но в случая и четиримата преживяваха оставането си на Запад като най-решаващ и съдбоносен момент в живота. Явно общата причина за всичко това беше тяхното убеждение, че тук те ще бъдат приети много добре и ще получат приятен, богат и щастлив живот. Въпросът е как те си бяха създали това убеждение или кой им го беше внушил, защото, доколкото ми е известно, никой вестник, радиостанция, какъв да е обществен институт на Запад никога не е обещавал подобни съблазни на хората от Изток.

Ощи при първия контакт младежите бяха изненадани, че полицейските власти, до които се бяха отнесли, не разтвориха ръце, за да ги прегърнат като дългоочаквани гости, нито изглеждаха много възхитени от желанието им да скъсат с комунизма. Беше им дадено разрешение за продължаване на престоя им в страната. След това отлъчилите се трябваше сами да се оправят в живота, като временно им се обезпечаваха покрив и храна. Оттук започнаха разочарованията на момчетата. Те се намериха в свят, където всеки гражданин беше зает със собствените си проблеми, където животът протичаше в борба за съществуване и богатото съдържание на витрините на магазините не беше израз на благотворителност. Само в няколко дни младежите трябваше да разберат, че те са жертви на една огромна идеологична лъжа и на собствената си наивност. И те си спомняха последния път, когато им беше повторена лъжата: чиновника в паспортния отдел на МВР, който по силата на правилата трябваше да връчи лично паспорта на всеки пътуващ. И как този чиновник им даваше наставления как да се държат, когато при тях дойдат български емигранти или разни агенти, за да ги увещават да напуснат чудесната си родина и да предадат светлите комунистически идеали, за да служат на капитализма и империализма. И как тези агенти щяха да обещаят на младежите купища пари, валута по избор, автомобили, вили, яхти... И как истинският патриот трябва с презрение да отхвърли тези изкушения.

Те си спомняха също разказите на не един и двама пътуващи български функционери - как в купето им след Триест или преди Виена се качили някакви субекти и започнали да ги придумват да останат завинаги на Запад. Лично пред мен един злощастен български писател, който беше изпратен в Рим по някаква филмова работа, разказваше гордо в Клуба на журналистите как италианците са му предлагали договори, купища пари и какво ли не само за да останел да работи за тях, но той гордо отказал, вероятно от любов към кебапчетата и киселото мляко.

Но в случая мен не ме интересува параноичният характер на подобни изявления, нито как взаимно надлъгващи се граждани декларират партийната си привързаност и национално съзнание чрез митологични съблазнителки, които Западът специално развъжда, за да отнеме родината на някой Ганчо. По-важна е съдбата на тия излъгани и самоизлъгани младежи, които внезапно откриват, че тук никой не им обръща внимание, че никому не са притрябвали, че никой няма никакъв интерес да се заселват в страната му, че по улиците на западните градове не са разпилени долари, които чакат някое момче от Бусманци да мине да ги събере (понеже лордовете ги мързи да се навеждат). Единственото, на което могат да разчитат, е известна толерантност и свободата да се оправят както намерят за добре. Изходът е работа, благоприятна за специалиста и не особено привлекателна за неспециалиста.

Началото на истинската драма на бегълците е самотата. Като се знае пословичната привързаност на българи към приятели, роднини, дом, всеки може да си представи горчивината на самотните часове. Липсата на близки, незнаенето на езика и невъзможността за нормално общуване, липсата на чувство за сигурност, страхът за непоправимостта на онова, което са сторили, съмнението в способността си да започнат друг вид живот - всичко това е предостатъчно, за да ги изпрати обратно пред вратите на българското посолство, за да молят за прошка. И където, разбира се, друг апостол на лъжата издевателствува над тях, като им пее „Мило родино“.

Затова аз разбирам двете момчета, които се завърнаха. Но разбирам още по-добре и двете, които останаха.

Нека се попитаме - кой създаде тяхната илюзия, че на Запад те ще намерят щастлив и лесен живот? Как така се стигна дотам, че Западът за всеки български гражданин да бъде синоним на охолство и блаженство? Откъде дойде това чувство, че ако в София кажеш, че си обядвал с един италианец, всеки да смята, че това непременно е бил Адриано Оливети, макар в действителност да е някой беден сицилианец? Защо, когато се каже, че някой отива в западна страна, се смята, че отива в рая? Защо сума ти български патриоти ще се избият помежду си кой да грабне дипломатическо място на Запад? Защо? Защо? А и не само в България. Преди няколко години в Москва руски приятели ме поканиха на гости у тях, като ми казаха, че ще бъда черпен с нещо изключително. Бяха интелектуалци, образовани и културни хора. И домът им беше пълен с гости, които също бяха поканени да вкусят свещетоно, мистериозното питие... кока-кола! Може да изглежда смешно, но някой отнякъде беше донесъл бутилка кока-кола и ние трябваше да я опитаме горе-долу така, както се взима причастие. Тъжно.

Години наред българските вестници, радио, телевизия и всевъзможни пропагандни институти създават напълно превратни впечатления за живота на Запад чрез грубо тенденциозните си и неверни информации. Нека само вземем последната информация на Радио Москва за миньорската стачка в Англия и кризата с електрическата анергия. Руските слушатели бяха информирани, че хората в Лондон горят мебелите си за отопление, което, разбира се, едва ли някой е повярвал. Вместо обективно отразяване на една действително сериозна стопанска криза пропагандната машина на Изток съчинява евтини лъжи. В резултат - никой не вярва. И дори когато случайно някаква информация е достоверна, читателите пак не я вярват. Мога с положителност да твърдя, че не познавам гражданин, било то партиен член или не, който да вярва на официалната информация в собствената си страна. Но което е още по-лошо, хората приемат нещата точно наопаки. Така че невярната информация в едната посока създава невярна картина в другата посока. Колкото повече българските вестници и радио говорят за тежкото, бедствено положение на трудещите се на Запад, толкова повече обикновените хора у нас си мислят, че онези на Запад живеят фантастично добре. Само така може да се обясни този невероятен ефект, който постигна цялата партийна пропаганда - като превърна Запада в култ. Мисля, че ако всички западни пропагандни инструменти се бяха опитали да работят в същата насока, те никога не можеха да постигнат този успех, изработен от идеологическите им противници. Не искам да засягам преклонението пред всевъзможните предмети, произведени на Запад, от леките коли до чорапогащниците. Това е друга голяма тема. Сега говорим само за информацията, която, основана на приказката за лъжливото овчарче, постига обратни резултати, създава митологични представи за някаква обетована земя. Така че в края на краищата Западът няма по-предан пропагандатор от днешната партийна пропаганда.

Нека само за миг си представим какво би било, ако българските граждани имаха достъп до чуждите вестници, ако не се заглушаваха радиопредаванията на български език, макар и неприятни на режима. От Радио Лондон българският слушател щеше да научи точната и обективна истина за положението на миньорите в Англия, щеше да чуе директни документални предавания от техни митинги, щеше да добие ясна представа за положението на работническата класа тук, с всички плюсове и минуси, щеше да узнае колко зле е платен трудът на медицинските сестри например. Тези проблеми са върху челните страници на всички вестници, осветявани от най-различен ъгъл. Или ако българите можеха да имат френски вестници, щяха да научат за тежката картина на живота в областта на Кале. Или пък от Италия щяха да имат представа за положението на селяните в Сицилия, или на металоработниците, което не е никак розово. Те щяха да узнаят, че навсякъде се води борба за живот, че нерядко материалните условия са дори по-лоши от българските, макар по принцип светът да е съвсем различен. И може би тогава мечтателите за лесен, безусилен живот щяха да бъдат по-малко.

Но още по-добре би било, ако всеки имаше възможност да пътува и сам да види, както например е днес с югославяните. Тогава култът моментално ще изчезне, защото всеки ще се сблъска с явна действителност. Определено казано, вторият институт, който създава западния култ в България, е паспортният отдел при МВР. Знае се, че забранените плодове са най-сладки. Няма човек у нас, който да не мечтае да посети „дивия Запад“, нещо повече - има хора, които са посветили целия си живот на борба за паспорт. Паспорт, който не значи нито родоотстъпничество, нито предателство, нито шпионско завербуване, а нормална човешка необходимост да се види светът, което пък се изразява с купуването на ножчета за бръснене или дамски чорапи на някой евтин пазар. И в този смисъл прозападният култ сред българските граждани е друг резултат на врагоманията, за която вече говорихме.

Разбира се, четирите момчета, които напуснаха България, са типични представители на ония заблудени и заблуждавани млади хора, които са тръгнали да търсят „мекото на хляба“ - наивен авантюризъм, чиято цена може да бъде твърде висока.

ПОСЛЕДНАТА ТАЙНА

автор: ГЕОРГИ МАРКОВ

Заглавието на книгата на лорд Беттел „Последната тайна“ е извлечено от следния пасаж от „АРХИПЕЛАГ ГУЛАГ“ на Александър Солженицин: „Изненадващо е, че на Запад, където политически тайни не могат да бъдат укривани дълго време, тъй като те неизбежно биват отпечатвани или разкривани, тайната на ТОЗИ особен акт на предателство е била много добре и внимателно укривана от британското и американското правителства. Това наистина е последната тайна, или една от последните тайни на Втората световна война. Срещайки често тези хора по лагерите, аз не можех да повярвам, че обществото на Запад не знае нищо за действията на Западните правителства, за масовото предаване на обикновени руски хора на изтребление и смърт.“

Книгата на лорд Беттел „Последната тайна“ ни разказва в строга документална повествувателност една от най-чудовищните страници на историята през този век - насилственото репартриране на повече от 2 милиона руси, украинци, казаци, калмици и други, които по време на войната са се намирали в Германия като военнопленници или като работници, и някои от които са били на германска страна. Това репатриране е станало по силата на едно тайно споразумение, подписано в Ялта от Сталин, Рузвелт и Чърчил, споразумение, което хвърля огромно петно върху хуманистичните претенции на западната цивилизация, която, за да угоди на един сатрап, погазва свещени нравствени принципи.

Нека кажа направо, че книгата на Беттел оказа върху мен по-голямо въздействие отколкото дори „Архипелаг Гулаг“. Защото ако книгата на Солженицин е трагичен летопис за престъпленията на един маниакален убиец и диващината на неговите последователи, то книгата на Беттел е книга за падението и безсъвестното отношение на западните правителства и не оставя никакви илюзии, че при подобни обстоятелства те не биха постъпили по подобен начин. Прочитът на тази книга ме втресе, макар нейното появяване да е изблик на самокритика и може би разкаяние.

Както вече казах, „Последната тайна“ е написана строго документално, като се позовава главно на документи на английското правителство, в което лорд Беттел е бил за известно време младши министър, както и на множество показания на очевидци, като английските офицери за свръзка и офицерите от апарата за репатрирането. Тази документална студенина на книгата й придава най-голяма убедителност.

Когато през 1941 година армиите на Хитлер завладяха огромна част от Съветския съюз, милиони съветски войници от всякакви националности попаднаха в германски плен. Голям брой от тях, изправени пред тежките условия на пленническите лагери, се съгласиха да станат работници в Германия, докато други, които имаха стари сметки с комунистическата власт, като казаците, направо и ентусиазирано изявиха желание да се бият срещу Сталин. Тук човек може да види първото лекомислие и глупост на общественото мнение на Запад, което, залюляно в левичарската люлка на тридесетте години, никога не е проумяло какво става в Съветския съюз, за да може да си зададе съвсем нормалния въпрос: “Защо милиони съветски хора всъщност посрещнаха германските войски като освободители и защо стотици хиляди се присъединиха към тях, за да смажат съветската защита? Това не се случи нито с френски, нито с английски, нито с американски военнопленници. Съвсем неубедително е да се приписва всичко било на германската пропаганда, било на нациската жестокост, а да се отминава твърде неудобния факт, че Англия и Америка всъщност бяха съюзници на дявола.

С приближаването на края на войната, все по-голям брой от тези „съветски“ граждани, намиращи се било принудително, било доброволно на германска територия, падат в ръцете на съюзническите войски. Първият въпрос, който възниква, е как те да бъдат третирани? Като врагове или като военнопленници на съюзна държава? И тъкмо навреме, в Ялта, Сталин предявява абсолютно право над тях. Западните съюзници се съгласяват с искането на генералисимуса и особено недостойна чиновническо-угодническа роля играе тогавашният министър на външните работи на Великобритания Антони Идън. Той е този, който ще заповяда първото насилствено репатриране на 10 хиляди души с кораб до Мурманск. Споразумението е всички военнопленници, които са съветски граждани, да бъдат репатрирани независимо дали те искат или не искат. Така редактирано споразумението отваря известна вратичка, която само американците се опитват да държат отворена, а именно, че всеки който претендира, че не е съветски гражданин, не подлежи на репатриране. Последното предизвиква силна реакция от старана на Съветския съюз, който пък държи в ръцете си десетки хиляди западни военнопленници, заловени при завладяването на германските пленнически лагери в Полша и Източна Германия. Лорд Беттел обяснява, че единственото сериозно оправдание, с което и тогава, и днес западните дипломати се опитват да защитят стореното от тях, е именно страхът, че Съветският съюз никога не ще им предаде собствените военнопленници, ако те не предадат неговите. След хвърлянето на американската атомна бомба над Хирошима, човек не може да повярва на такова скърпено обяснение. Човек се приближава до истината, като чете за коленопреклонното отношение на Идън към Сталин.

И така, против волята на огромното мнозинство от тези съветски граждани, те биват насилствено качвани на кораби и откарвани за Съветския съюз. Всяко заминаване на кораб се съпровожда с опити за бягства, опити за самоубийства, хора си прерязват гърлата със счупени бутилки, при преминаването на Босфора имаме всеки път масово скачане от борда на всеки, който знае да плува - и който, разбира се, акуратно е задържан от турската полиция и върнат отново на кораба. Човек въздъхва, когато някакъв отчаян смелчага успява да избяга при Гибралтар. Английски и американски войници конвоират милиони хора към тяхната смърт. Нима това действие не е равностойно на Дахау или Аушвиц?

Потресаващ е докладът на британския офицер за свръзка Юматов, който като преводач придружава един от корабите до Одеса. Още със слизането на брега, вместо да бъдат посрещнати човешки, бившите военнопленници биват отвеждани в един склад край кея, където стрелят автомати. По-късно Юматов съм прониква в склада и вижда кървавата баня. Връщайки се обратно във Великобритания, той отказва да работи повече в това поделение. На военнопленниците, все още в английски лагери, се казва, че онези от полски произход няма да бъдат репатрирани. Изведнъж всеки се обявява за поляк и човек чете за комисията, която изпитва човек по човек, за да отдели поляците от русите. Или да вземем историята със Сидоров, който е работник в Германия и малко преди падането й се оженва, и попада с жена си в английски пленнически лагер. Ражда им се дете. Сидорови не желаят за нищо на света да се върнат в Русия. По една случайност общественото мнение бива скандализирано, тайното споразумение заплашва да излезе наяве и Сидорови са единствените, които успяват да останат във Великобритания.

Може би най-жестоката и най-страшната история е тази на казаците.Това са традиционните противници на съветската власт. От гледна точка на Съветския съюз, те са предатели. От гледна точка на собствената си нация, те са герой. Казаците са буйни, непокорни чада, при това с великолепна дисциплина. Техният конен корпус се предава на западните съюзници без съпротива, защото те заявяват, че врагът им е Съветският съюз. Биват настанени в лагери в Автрия заедно с жените и децата си - около 25 хиляди души. На всички бива казано, че те не ще бъдат репатрирани. Но след това английското командване поканва на конференция всички офицери 1500 на брой, и ги задържа, за да ги предаде на съветските власти. Никой не може да каже колко казашки офицери в тази страшна нощ са се самоубили. На другия ден, когато съветските камиони пристигат, се разиграва една от най-трагичните сцени на казашката драма. Представете си всички тия мъже, родени войници, коленичили, за да изпеят последното Отче наш. След което започва истинска ръкопашна битка между тях и въоръжените им английски пазачи. Накрая те са качени на камионите, начело с генерал Доманов, и откарани към другата, по-страшната смърт.

Книгата на лорд Беттел е един безпорно смел отчет за западното съучастничество и принос към едно от най-големите злодейства, които историята познава. И тя сякаш идва да напомни и предупреди правителства и общество за отговорността, която Западът носи за съхраняването на човешкия облик на тази нещастна планета.

 

ЗА ВАЖНИТЕ НЕЩА В ЖИВОТА

Споменавайки за важните неща в живота, всеки един от нас трябва да се замисли най-напред за приоритетите, който ни съпътстват докато сме живи, които не бива да загърбваме.

Всички знаем, че на първо място в живота е семейството и редом с него любовта, уважението и толерантността.

Не бива да забравяме,че животът не е само красота и осеян с цветя, и рози. Житейският ни път е изпълнен с много трудности и всевъзможни други препятствия.

Човек се учи още от утробата на майката, като бебе и така до края на живота си, и винаги има с какво да допълва празнотите, дори никога не ще ги допълни.
Не напразно бащата на философията Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам.”

Самият той с Платон полагат основите на философията.
Сократ се стреми да подтикне хората да размишляват над своите постъпки, над разбиранията си за морала. Неговата максима ''аз знам че нищо не знам'' е израз на желанието му да се отърси от традиционните мнения и сам да премисли моралните ценности.
Всеки човек общувайки с другите, търси правилните отговори и определение за понятията като "Добро", "Справедливост" и "Достойнство".
В добродетелта се крие вечната истина, че човешкото познание е безгранично и колкото повече научаваме, разбираме че предстои още много какво да научи.

Трудно е да се живее с изненадите, които ни преследват. Животът ни кара  да прекарваме стотици часове в мислене и разрешаване на различни проблеми от всякакво естество. И когато даден проблем се разплете и стигне до финал, се появява следващия, който чака да бъде разрешен.

Бих определил човека като празен съд, който е почти запълнен,но все още има празно място, което трябва да се допълва.

За да се случат или не, нещата имат винаги своите причини. Те не идват случайно или с помощта на някакъв късмет.

Случват се и неща, които не очакваме, дори не желаем; например – болести, нараняване, влюбване, разлюбване, загуби и т.н., неща които тестват душата и нашето вътрешно "его".

Срещаме различни хора в живота.
Всеки има своя начин на поведение, загуби и т.н.; неща които тестват нашето вътрешно „Аз”, и ни изграждат, и оформят като личности. Зависи от самите нас ..., дали ще се поучим от грешките, които са от съществено значение.

Съществуват и други конкретни моменти, и неща, които също тестват,  и определят нашето поведение, психиката; и отклика към съответния събеседник, но не и да се поддаваме на антагонистично поведение спрямо другия. Въпреки това съществува антагонизъм във всичките му проявления.

Дългият и труден път на тестване на личния живот – със всичките му етажи, подробности и аспекти, които моделират, и същевременно оформят характера на отделната личност.
Както и да живее човек, никога не ще избегне неочакваните,  трънливи, и жестоки неща, които ни заобикалят.

...

© Николай Пеняшки – Плашков 

ИВАН ВАЗОВ

Академик Иван Вазов е български поет, писател и драматург наричан често „патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия.

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот.^[1] Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, oтзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов. Според Борис Вазов, родът на Вазовите произхожда от Кирко Арнаудов от нестрамското село Яновени, който се преселва в Сопот в края на 18-ти век по време на управлението на Али паша Янински.^[2][3]
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1865 учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-поддаскал. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.
През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Освен това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно......

продължете да четете от тук:  УИКИПЕДИЯ