автор: Георги Михалков
На художничката Мая Горова
Калин я виждаше почти всеки ден. Беше висока, руса с млечносини очи, може би трийсет или трийсет и пет годишна. Имаше чувството, че никога досега не беше виждал такава красива жена. Не знаеше тук ли живее или идва при някого. Преди не беше я срещал, а живееше в този блок повече от десет години. Понякога се разминаваха с нея на стълбището. Походката й беше лека като на сърна и той си казваше: "Красотата е вълшебна, как ли би изглеждал светът без красотата? Може би обикновен и незначителен. Когато видим красива жена сякаш ни се иска всичко в нас да е красиво и привлекателно." А тази непозната жена изглеждаше необикновена. Всичко в нея беше красиво: дрехите, прическата, дори обеците й, които беше зърнал за миг - сребърни, малки и нежни като две цветни пъпки.
Тя също го беше забелязала, защото започна да го поздравява, когато се срещаха. Казваше му само "добър ден" или "добър вечер", но и в тези две обикновени думи той чувстваше някаква топлота и сърдечност. Не смееше нито да я спре, нито да я заговори, но не спираше да се пита коя е, с какво се занимава, тук ли живее или посещава някого.
През последните години хората в блока, често се сменяха. Едни си продадоха апартаментите, други ги дадоха под наем, някои заминаха за чужбина и дойдоха нови съседи. Изглежда и красивата жена отскоро живееше тук или идваше при някой близък.
Така минаха два или три месеца и една сутрин на вратата на Калин се позвъни. "Странно - помисли си той - кой ли се е сетил за мен толкова рано?" Отвори и остана като закован. На прага стоеше непознатата красива жена.
- Извинявайте за безпокойството - каза тя, - но имам нужда от помощ. Не мога да се справя сама. Исках да сваря кафе, включих печката, но стана късо съединение. Сигурно бушонът изгоря. Страхувам се да го сменя. Изпитвам ужас от електричеството.
- Не се безпокойте. Ще Ви помогна - каза с готовност той.
Апартаментът й беше на етажа под неговия. Жената го въведе в кухнята и му показа електрическата печка.
- Може би проблемът е в печката? - предположи Калин. - Ще сменя бушона, но Ви препоръчвам да не включвате печката, докато не я види електротехник.
Той се справи с бушона сравнително бързо.
- Благодаря Ви - каза тя. - Имам и котлон и бих могла да направя кафето на котлона. Нали нямате нищо против да изпиете с мен едно кафе.
Тя свари кафето и го покани в хола. Когато пристъпи в големия светъл хол, Калин остана за момент неподвижен. Беше отрупан с картини. Огледа се любопитно.
- Художничка съм - каза тя. - Купих апартамента преди шест месеца и го използвам за ателие. Идвам да рисувам. Тихо е, спокойно е, с просторна тераса, която гледа на югоизток, с много слънце. От сутрин до вечер съм огряна от светлина. Заповядайте - и тя и му предложи да седне до малка масичка, до прозореца.
Седна и тя.
- Казвам се Мария. Мария Витанова.
- Приятно ми е - Калин Пеев.
- Хубаво е да познаваш съседите си - каза Мария.
Сега беше облечена в светлосиня рокля, която подчертаваше синевата в големите й дълбоки очи. Калин не откъсваше поглед от картините около него. Едни от тях бяха закачени, а други подредени покрай стените. Пейзажи, натюрморти, портрети... И през ум не му беше минало, че е художничка и сякаш я виждаше с други очи. "Значи идва тук да рисува - каза си той. - Сигурно рисува всеки ден? Какво ли е да си художник, да рисуваш пейзажи, портрети? Какъв е смисълът?"
- Сигурно непрестанно рисувате? - попита той колебливо.
- Да - отговори Мария. - Рисувам дори и насън. В сънищата ми се явяват чудни картини, но за жалост, когато се събудя - изчезват. Казват, че ние сме и сънищата, които сънуваме, но те остават в другия, нереалния свят. С картините се опитвам да прекрача в него, в света на сънищата, и понякога успявам, но напоследък по-рядко. Често пристъпвах в другия свят, когато бях малко момиче. Видех ли бял лист, започвах да рисувам и навлизах в света на сънищата. Още не ходех на училище, но заставах до баща ми и му исках молив. Татко беше писател и ще го запомня, че постоянно пишеше. Не знам защо, но пишеше винаги с молив. Изправях се до бюрото и му казвах: "Татко, дай ми молив," Той бръкваше в джоба на сакото си, изваждаше от там едно малко моливче и ми го даваше. Сядах и започвах да рисувам, но след ден или два забравях къде съм оставила моливчето и отново отивах при него. "Татко, дай ми молив." Той пак бръкваше в джоба и пак изваждаше малко моливче. Така ще запомня татко, с малките вълшебни моливчета, които ме пренасяха в другия свят.
Мария се усмихна.
- И си мисля - добави тя, - че всеки трябва да запази едно моливче, което да го връща в детството му.
Калин я погледна малко объркано. Разговорът му се стори странен.
- Благодаря за кафето - каза той.
- Не, аз благодаря за помощта - усмихна се Мария с лазурните си очи.
Той стана, за да си тръгне, но преди да каже довиждане забеляза до нейната чаша с кафе едно малко синьо моливче и внезапно му се прииска да си го вземе за спомен.
Калин я виждаше почти всеки ден. Беше висока, руса с млечносини очи, може би трийсет или трийсет и пет годишна. Имаше чувството, че никога досега не беше виждал такава красива жена. Не знаеше тук ли живее или идва при някого. Преди не беше я срещал, а живееше в този блок повече от десет години. Понякога се разминаваха с нея на стълбището. Походката й беше лека като на сърна и той си казваше: "Красотата е вълшебна, как ли би изглеждал светът без красотата? Може би обикновен и незначителен. Когато видим красива жена сякаш ни се иска всичко в нас да е красиво и привлекателно." А тази непозната жена изглеждаше необикновена. Всичко в нея беше красиво: дрехите, прическата, дори обеците й, които беше зърнал за миг - сребърни, малки и нежни като две цветни пъпки.
Тя също го беше забелязала, защото започна да го поздравява, когато се срещаха. Казваше му само "добър ден" или "добър вечер", но и в тези две обикновени думи той чувстваше някаква топлота и сърдечност. Не смееше нито да я спре, нито да я заговори, но не спираше да се пита коя е, с какво се занимава, тук ли живее или посещава някого.
През последните години хората в блока, често се сменяха. Едни си продадоха апартаментите, други ги дадоха под наем, някои заминаха за чужбина и дойдоха нови съседи. Изглежда и красивата жена отскоро живееше тук или идваше при някой близък.
Така минаха два или три месеца и една сутрин на вратата на Калин се позвъни. "Странно - помисли си той - кой ли се е сетил за мен толкова рано?" Отвори и остана като закован. На прага стоеше непознатата красива жена.
- Извинявайте за безпокойството - каза тя, - но имам нужда от помощ. Не мога да се справя сама. Исках да сваря кафе, включих печката, но стана късо съединение. Сигурно бушонът изгоря. Страхувам се да го сменя. Изпитвам ужас от електричеството.
- Не се безпокойте. Ще Ви помогна - каза с готовност той.
Апартаментът й беше на етажа под неговия. Жената го въведе в кухнята и му показа електрическата печка.
- Може би проблемът е в печката? - предположи Калин. - Ще сменя бушона, но Ви препоръчвам да не включвате печката, докато не я види електротехник.
Той се справи с бушона сравнително бързо.
- Благодаря Ви - каза тя. - Имам и котлон и бих могла да направя кафето на котлона. Нали нямате нищо против да изпиете с мен едно кафе.
Тя свари кафето и го покани в хола. Когато пристъпи в големия светъл хол, Калин остана за момент неподвижен. Беше отрупан с картини. Огледа се любопитно.
- Художничка съм - каза тя. - Купих апартамента преди шест месеца и го използвам за ателие. Идвам да рисувам. Тихо е, спокойно е, с просторна тераса, която гледа на югоизток, с много слънце. От сутрин до вечер съм огряна от светлина. Заповядайте - и тя и му предложи да седне до малка масичка, до прозореца.
Седна и тя.
- Казвам се Мария. Мария Витанова.
- Приятно ми е - Калин Пеев.
- Хубаво е да познаваш съседите си - каза Мария.
Сега беше облечена в светлосиня рокля, която подчертаваше синевата в големите й дълбоки очи. Калин не откъсваше поглед от картините около него. Едни от тях бяха закачени, а други подредени покрай стените. Пейзажи, натюрморти, портрети... И през ум не му беше минало, че е художничка и сякаш я виждаше с други очи. "Значи идва тук да рисува - каза си той. - Сигурно рисува всеки ден? Какво ли е да си художник, да рисуваш пейзажи, портрети? Какъв е смисълът?"
- Сигурно непрестанно рисувате? - попита той колебливо.
- Да - отговори Мария. - Рисувам дори и насън. В сънищата ми се явяват чудни картини, но за жалост, когато се събудя - изчезват. Казват, че ние сме и сънищата, които сънуваме, но те остават в другия, нереалния свят. С картините се опитвам да прекрача в него, в света на сънищата, и понякога успявам, но напоследък по-рядко. Често пристъпвах в другия свят, когато бях малко момиче. Видех ли бял лист, започвах да рисувам и навлизах в света на сънищата. Още не ходех на училище, но заставах до баща ми и му исках молив. Татко беше писател и ще го запомня, че постоянно пишеше. Не знам защо, но пишеше винаги с молив. Изправях се до бюрото и му казвах: "Татко, дай ми молив," Той бръкваше в джоба на сакото си, изваждаше от там едно малко моливче и ми го даваше. Сядах и започвах да рисувам, но след ден или два забравях къде съм оставила моливчето и отново отивах при него. "Татко, дай ми молив." Той пак бръкваше в джоба и пак изваждаше малко моливче. Така ще запомня татко, с малките вълшебни моливчета, които ме пренасяха в другия свят.
Мария се усмихна.
- И си мисля - добави тя, - че всеки трябва да запази едно моливче, което да го връща в детството му.
Калин я погледна малко объркано. Разговорът му се стори странен.
- Благодаря за кафето - каза той.
- Не, аз благодаря за помощта - усмихна се Мария с лазурните си очи.
Той стана, за да си тръгне, но преди да каже довиждане забеляза до нейната чаша с кафе едно малко синьо моливче и внезапно му се прииска да си го вземе за спомен.
© Георги Михалков; защитени авторски права
Няма коментари:
Публикуване на коментар