ЕМИЛИ ДИКИНСЪН - СТИХОВЕ

 Задуха вятър като рог -
той потрепера през тревата -
и студ зелен – така зловещо
премина над горещината -
че ние пуснахме резето -
като пред призрак изумруден -
и мокасинът на съдбата
пристъпи в тоя миг – възбуден-
дърветата как дишат вкупом -
оградите как отлетяха -
в реките къщите как тичат -
тогава живите видяха-
Църковната камбана диво
се завъртя – за да разглася.
О, колко много се явява -
и колко много си отива -
и все пак тоя свят понася!

* * *
Сърцето търси първо удоволствие -
а после да не го боли -
а после малките упойки – със които -
страданията да понамали -
а после да заспи – да спи за дълго -
а после, че ще бъде най-добре -
щом иска неговият Инквизитор -
да има свободата да умре.

* * *
Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите -
със възрастта се подува.
Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

* * *
Напролет се явява светлина,
която никога не може да постигне
останалото време на годината.
Едва март ще пристигне -
и ляга някакъв особен цвят
върху баирите отсреща.
Науката не може да го отчете -
човекът го усеща.
Той – този цвят – в ливадите стои -
по най-далечното дърво полазва -
по най-далечни склонове играе -
със мен почти приказва.
А после – щом пристъпи хоризонтът -
и обедът минава -
той тръгва си – без формулата на звука
а нас сами оставя -
със чувството, че ни нанасят загуба -
че задоволството го няма -
сякаш търговци са нахлули изведнъж -
във храма.

* * *
Във три – една едничка птичка -
сред тишината сива -
поде – с една едничка дума -
мелодия предпазлива.
Във четири – се вмести опитът -
и изпита прогони -
и ето, всичко подчини се
на сребърни закони.
Във седем – нямаше ни сила -
ни сечиво – ни длъжност.
Присъствието стана място -
а между тях окръжност.

* * *
За един кратък следобед
колко проекти гаснат!
И то неизвестни за тия,
които във тях участват.
Човекът не бива ограбен,
защото съвсем случайно
променя с една минута
пътуването обичайно.
Любовта губи смелост -
че до вратата – в мрака,
вижда един кон вързан -
който тя там не чака.

* * *
Вятърът събра неща от север -
върху южните неща -
върза изтока за запада -
зина със уста -
сякаш искаше – четирите посоки
да изгълта тая нощ -
всичко в ъглите се сгуши -
пред ужасната му мощ.
Вятърът се върна в къщи -
и природата се осмели
да намести свойте поданици -
и системите си да успокои.
Пак над къщите запуши пушек -
и се чуваше денят.
Колко е интимно – подир бурята
птици да летят!

* * *
Преди очите си да махна -
аз гледах весело и лесно -
тъй както другите с очите -
че само то ми бе известно.
Но ако някой днес ти каже -
ела да имаш пак небето -
повярвайте – от мойта тяжест -
би ми се сцепило сърцето!
Да имам храста – планината -
звездите щедри да се върнат -
от пладнето – каквото могат -
очите тесни да погълнат.
Как слизат птиците надолу -
светкавицата как се сипе -
пак да ги имам – да ги гледам -
такава вест ще ме съсипе!
Затуй по-сигурно за мен е -
да наблюдавам със душата -
докато другите – с очите
не осъзнават светлината.

* * *
Стояха планините във мъгла – по-долу спряло бе полето.
Вървяха – или чакаха по своя воля -
реката и небето-
Слънцето се отдаде на почивка -
и заниманието му горещо
се дръпна от вниманието – здрачът
на кулата продума нещо.
И сцената на вечерта – така спокойно
до нас се спусна ниско -
че ний усетихме – колко невидимото -
е видимо и близко.

* * *
Яма зее – но небе над нея.
И небе отпред -
и небе навред.
Все пак яма зее -
със небе над нея.
Ако мръдна – и ще се убия.
Ако гледам – ще се залюлея.
Ако засънувам – ще изпия
сока, с който се надявам да живея.
Яма зее – и небе над нея.
Дъното е цялата ми мисъл -
своя крак не смея да попитам.
Както си седим – ще ни подкара -
там надолу – без да се усетим.
Яма зее – но без дъно в нея!

* * *
Животът ми два пъти свърши -
преди да се свърши.
Остава да видя дали вечността
трети път ще ме скърши -
по същия начин – без смисъл -
и без пощада.
В раздялата ние узнаваме рая -
и искаме ада.

* * *
Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава -
и да развъжда пеперуди -
и пчелите да забавлява.
И цял ден музика да слуша -
вятърът да и прави компания -
и да държи слънцето на скути -
и на всички да се покланя.
Росата да ниже на мъниста -
и да става толкова фина -
че пред нея да бъде груба
и една истинска херцогиня.
И дори – умирайки, да ляга
сред такива ухания и билки -
такива миризми заспали -
и талисмани от боровинки!…
А накрая – в царствените плевни -
да сънува старата си премяна.
Тревата върши толкова малко -
че бих искала сено да стана.


превод от английски: Цветан Стоянов