СВИРУКАНЕТО НА МОМИЧЕТО

автор: Джон Ъпдайк

...

Всичко беше почти чудесно: след три седмици беше Коледа, Рой работеше извънредно всяка вечер до късно и изкарваше двойно повече, а тази вечер валеше и дъжд. Дъждът бе любимото преживяване на Рой -  никога не му беше тъй спокойно, тъй уютно, както нощем, когато си работеше в малката топла стаичка на третия етаж в сградата на „Хърлихи“, а под него се простираше тъмният празен магазин, радиото мърмореше, понякога дъждът барабанеше по черната капандура и в далечината автомобилите сновяха напред-назад по товарното платно на Бюканан Стрийт.

Единственият дразнител беше свирукането на момчето. Десет месеца в годината Рой имаше на разположение Рекламното студио. Когато се натрупваха поръчки за щандови надписи, транспортният отдел му изпращаше по едно от момчетата си да му помага в работата, а в началото на ноември Симънс, управителят на магазина, наемаше някой гимназист, който идваше всяка вечер, включително и събота. Тази година помощникът се казваше Джак и свиреше с уста. Свиреше с уста непрекъснато.

Джак печаташе щандови надписи на ръчната преса и изпълняваше „Лятно време“. Изглежда, чувствуваше, че тази мелодия изисква по-сдържана и по-умерена интерпретация, за което Рой му беше благодарен; той се бе настроил да започне надписа на отдела за играчки и му се щеше да му потръгне. Макар че обичайните блоков шрифт и тлъста антиква^[1] биха свършили работа, реши да опита със староанглийски капители. И то за свое собствено удоволствие, не че някой, най-малкото Симънс, щеше да вземе да оцени допълнителните му усилия. На шперплатова дъска с размери 1,5 см × 4 см × 3,30 м, мината с белезникав грунд, Рой разчерта контурите и изписа леко с молив буквите, колкото да види как да ги разположи. Запали цигара, дръпна няколко пъти, без да гълта дима, и я постави на ръба на работната си маса. Чертожната дъска бе закачена с панти към втория от четирите рафта; в работно положение дъската опираше полегато в ръба на масата под ъгъл от трийсет градуса. Когато не се употребяваше, тя трябваше да се прикрепва към най-горната лавица, но винтът на металната халка бе изскочил от мекия, евтин чам и дъската непрекъснато висеше надолу. По този начин най-долният рафт, почти напълно затулен, се бе превърнал в бърлога на празни бурканчета от боя, отдавна забравени бележки, спечени четки и люспи от мазилка. На втория рафт според цветовете на дъгата бяха подредени бурканчетата с плакатни бои. Третата полица побираше кутии с гвоздеи, опаковки с телбодове и кабари, две машинки за телбод (едната счупена), цветни мастила (изсъхнали), перодръжки в телена поставка, писци в кутия от пури, три чука, два стоманени пръта, предназначени да подпират ръцете на манекените, и ръчен трион без нож; тези принадлежности далеч не бяха така добре подредени както плакатните бои. В голямото пространство между четвъртия рафт и тавана цареше почернял хаос от стари рекламни атрибути — силуети на индианци, фишеци, северни елени, облаци, доларови банкноти. Стената отляво на Рой също бе покрита с рафтове, където властвуваше прогресираща с височината неразбория. Вдясно от него, малко встрани, бяха момчето, ръчната преса и вратата. Зад гърба му се намираха електрическите инструменти, купчина дървен материал и килерът с манекените, съграден в най-тъмния ъгъл на помещението. Макар че имаше висок стол, Рой стоеше прав пред чертожната дъска. Той избра една клиновидна четка девети номер и бурканче небесносиня плакатна боя. Погледна в шрифтовия справочник, разтворен на „Староанглийски“. Увери се дали флаконът със сребърна пудра му е подръка.

После без повече колебание топна четката и я допря до дъската. Дългият полумесец на „T“-то се плъзна гладко, без потрепване. Широката крива, която го похлупваше, придоби характерния игрив, едва загатнат наклон отляво надясно. С четка втори номер добави камшичетата. Поръси мократа буква със сребърна пудра, издуха излишния прах и отстъпи назад доволен.

Рой хлопна вратичката в съзнанието си, за да се спаси от „Бъди мила, лейди“ в натрапливото изпълнение на Джак. Той изплакна четката в съда с вода, тръсна я и изписа „O“-то в тъмножълто. Не беше съвсем сигурен дали жълтото ще изпъкне достатъчно на белия фон, но се получи, особено след като посипа буквата със сребърна пудра.

Джак превключи на „След като ти си отиде“, като свиреше силно и си тактуваше с крак. В един момент така затръби, че точно по средата на камшичето на „Y“ Рой, уплашен да не затрепери ръката му, се извърна и заби изгарящ поглед в тила на момчето. Без никакъв ефект. Джак беше висок, с около половин педя по-висок от Рой, и слаб. Вратът му, не по-дебел от нормална ръка, завършваше в маншон от неподстригана коса. Като заграка с две печатарски букви по масата, момчето отметна глава назад и нададе четири пронизителни, ликуващи звука.

  - Ей, Джак - извика Рой.

Момчето се обърна:

  - Моля?

Изглеждаше сепнат, уязвим. Не беше от онези лоши хлапета наистина.

  - Какво ще кажеш да пийнем по една кола?

  - Да-а-дено. Ако на теб ти се пие.

Рой не искаше нищо газирано; искаше тишина. Но я бе докарал дотам, че не му оставаше друго, освен да излезе в тъмния коридор, да изрови две десетцентови монети от джоба си, да ги пусне в автомата, да издърпа две мокри бутилки и да ги донесе обратно в Рекламното студио. Когато предложи едната на Джак, момчето му подаде монета от пет цента и пет по един.

  - Задръж ги - каза Рой. -  Купи си саксофон.

Признателното лице на Джак показваше, че намекът е бил твърде тънък за него.

  - Искаш ли фъстъци?  - попита той, като посочи оплескано с мастило пликче с щампа „Плантатори“.

  От хладната тежест на бутилката в ръката на Рой идеята за солени ядки прозвуча приемливо. Той грабна пълна шепа, после, като видя, че пликчето е почти празно, пусна няколко фъстъка обратно. Докато ги хрупаше един по един, момчето го гледаше, види се, че очакване да каже нещо. Рой махна с полусвита шепа към свитъка с поръчки върху шпиндела.

  - Ще има да работиш цяла нощ.

  - Не мога да ги свърша всичките тази вечер.

Рой знаеше, че е така, но ако се съгласеше, момчето можеше да се разхайти. Той се върна при надписа, без да обели нито дума повече. Пооправи тънките чертици на „Y“-то и с бавен, образцов замах изписа опашката.

  Докато миеше двете четки и после докато отваряше бурканчето с етикет „Тъмночервено“, Рой бе спрял поглед върху ръцете си. Бяха жилести и гладки, с грижливо оформени нокти, и съвършено чисти, макар и не толкова бели, че да не изглеждат приятно потъмнели на фона на блестящите маншети. Маншетите, навити точно два пъти и колосани с твърдостта на фин картон, леко прилепваха под лакътя и му придаваха сладостното усещане на опакован. По-добре, че не се скара на момчето. Рой знаеше, че това се дължи само на невъзмутимото спокойствие на малкия, който си свирукаше прав зад гърба му, стегнат в коравата престилка, и си играеше с печатарските букви, а до него на тезгяха лежаха пакет цигари „Олд гоулдс“ и пликчето със солени фъстъци. Бог знаеше какво става в главата му. Малкият пушеше здравата. Веднъж, когато Рой го попита дали не пуши твърде много, Джак отговори, че не, пушел единствено тук, и тъкмо за това ставаше дума, но Рой си замълча. Все едно, нали не му беше баща.

  Рой се залови за буквата „L“. Джак подхвана „Ако можех да бъда с теб поне час тази нощ“ дразнещо, сипкаво, провлачено. Опитваше се да имитира Колман Хокинс или друг някой проклет изпълнител на боп; Рой не можеше да чува дъжда. Като лек намек той пусна радиото, което събираше прах на полицата. Беше стар „Филипс“ и лампите му само дето не бяха гръмнали. Джак едва ли го чуваше от врявата, която самият той вдигаше, хем беше надут до краен предел. Продължаваше да свири с уста, сякаш участвуваше в „Царството на птиците“ и театралният прожектор бе лумнал в светлина.

  Рой свърши с буквата. Джак изведнъж замлъкна. Като се надяваше, че момчето не се е засегнало, Рой изключи радиото. В тишината чу какво го е накарало да спре: вратата на асансьора се хлопна и затракаха дамски токчета.

  Сякаш мина повече от минута, докато се отвори Рекламното студио. На прага застана Джанет в прозрачен дъждобран, обсипан целият с капки, които искряха и в късата й червена коса. Имаше нещо агресивно в тази мокра от дъжда коса. Тя се начумери от ярката светлина.

  - Вън е тъмно - каза тя. - Обърках се.

  - Ключът е точно до асансьора - бе единственото, което Рой можа да измисли.

  Джанет мина покрай печатарската машина и момчето до нея и застана до Рой. Видя надписа.

  - Todl? - прочете тя.

  - Toyl. Това е „Y“.

  - Но в горната част е затворено. Прилича на „D“ с извита опашчица.

  - Това е готически шрифт.

  - Добре, не искам да споря. Сигурно така ми се струва.

  - Откъде се взе тук? Какво се е случило?

  - Стегна ме шапката, вали.

  - И вървя пеша дотук? Кой те пусна в магазина?

  - Само шест преки. Нямам нищо против да ходя под дъжда. Приятно ми е. - Джанет бе наклонила леко глава и пръстите й си играеха с едната й обица. -  Пазачът ме пусна. Каза: „Качете се право горе, мисис Мейс. Той ще се зарадва да ви види. Сто на сто е самотен и ще е щастлив да ви види.“

   - Орли ли те пусна?

   - Не попитах как се казва.

   Тя си взе цигара от пакета на Рой.

   - По-добре си свали дъждобрана - каза той, - ако не искаш да се разболееш.

   Тя изхлузи дрехата от раменете си, метна я върху електрическия трион, застана права с цигара в уста и разтворени крака, доколкото позволяваше тясната й пола, и взе да изучава безпорядъка на най-горната полица. Рой издърпа оранжевото и се залови да изписва „A“-то.

   - Оранжево до червено. Хм! - рече тя.

   - Ъ-хъ - изръмжа Рой едва-едва, за да не мръдне ръката му.

   - Какво има в тези кутии?

   - Кутии? - Рой се бе съсредоточил и почти не чу въпроса й.

   - Тези кутии.

Рой вдигна четката и се извърна, за да види накъде сочи тя.

   - Гирлянди.

   - Гирлянди! Хей, ами че вие имате два, четири, шест, шест огромни коша с гирлянди! Какво ги правите? Да не спите в тях? Или храните кравите?

   - На едро се вземат с намаление.

   Тя ритна замислено един от кошовете и продължи да изследва по-нататък. Последният път, откакто Джанет бе идвала в „Хърлихи“ да го вземе да вечерят навън и да отидат на кино, беше преди три месеца. Тогава не беше в такова настроение.

   - Защо не изхвърлите тези боклуци? — провикна се тя с излинял, приглушен глас откъм килера, където държаха манекените.

   — Внимавай. Тези неща струват пари.

   Рой изтъни големия проточен сериф^[2] върху „A“-то. Джанет се върна в стаята.

   - Това пък за какво е?

Той посипа мократа буква със сребърна пудра, преди да се обърне да види какво има предвид.

   -  Това са борови клонки.

   - Известно ми е. Питам те: какво смяташ да правиш с тях?

   - Как какво смятам да правя с тях? Ще подреждам витрината, ще правя венци. Коледа е, за бога!

   Рой обърна гръб и се загледа в надписите пред себе си. Тя направи няколко крачки и се изправи до него. Той започна буквата „N“. Когато ръката му се спусна надолу, за да довърши едната линия, допря с лакът Джанет, толкова се бе приближила.

   - Кога ще си дойдеш? - попита тя тихо.

   За пръв път, откакто бе влязла, се съобразяваше с присъствието на третия човек в стаята.

   - Сега колко е?

   - Минава девет.

   - Не виждам как ще тръгна преди единайсет. Трябва да свърша с тази табела.

   - Тя вече е почти готова.

   - Трябва да я довърша; после мислех да я закачим с момчето, пък имам и друга работа. Натрупва се. Ще се опитам да приключа до единайсет…

   - Ама, Рой, наистина!

   - Ще се опитам да приключа до единайсет, обаче не мога да обещая. Съжалявам, скъпа, но    Сирънс постоянно ми виси на главата. Какво пък дявол да го вземе, прибирам надница и половина отгоре!

   Тя замълча, докато той изпише серифите на „N“.

   - Значи няма смисъл да се мотая тук да те чакам - каза тя най-после.

„N“-то изглеждаше чудесно. Всъщност целият надпис беше повече от приемлив. Рой малко се гордееше със себе си, че не я остави да му попречи.

   - Ще се видим към единадесет - каза Джанет, като си обличаше дъждобрана.

   - Чакай да те изпратя до долу.

   - А не - вдигна тя саркастично бледата си издължена длан. - Няма да те безпокоя. Нали прибираш надница и половина. Мога да изгазя и сама.

   Като я видя в какво настроение се намира. Рой реши, че е по-добре тя да си въобразява, че постига ефекта, който цели.

   За да заглади положението, я почака да излезе. По наперената й изправена походка разбра, че усеща погледа му. Вместо да подмине тезгяха на Джак, тя се поспря и каза:

   - Здрасти. Вас пък какво ви кара да стоите толкова до късно?

   Джак търкулна поглед към прясно минатите с мастило табелки.

   - Трябва да отпечатам ей тези.

   - Всичко това на тази играчка? -  Джанет докосна пресата. - Ах! Мастило!

   Тя обърна към Джак двата пръста на едната си ръка - всеки завършваше с по едно тъмночервено петънце с размера на конфета. Момчето взе да рови безпомощно наоколо да намери чист парцал. Най-доброто, което успя да направи, бе да й предложи края на престилката си.

   - Благодаря много.

Тя избърса пръстите си бавно, старателно. На вратата се усмихна и каза: „Довиждане на всички“, като се обърка към средата на стаята, някъде между момчето и съпруга си.

Рой реши да направи последната буква „D“^[3] пак в небесносиньо, както първата -  „T“. По този начин щеше да придаде завършен вид на цялото. Докато рисуваше буквата - първо с девети, после с втори номер четка, -  забеляза, че нещо не е наред, нещо в стаята куцаше, но част от съзнанието си се опита да долови причината. Тук му бе грешката. Когато посипа буквата със сребърна пудра и отстъпи назад, Рой видя, че я е развалил. -  „D“-то беше твърде разлято, по-голямо от другите, залепено до „N“-то. Нито Симънс, нито някой друг щеше да забележи това -  кой го е грижа за разни табелки? - но Рой разбра, че я е съсипал, и сега вече знаеше защо. Момчето бе престанало да свири с уста. 

(1)  Получер шрифт. — Б.пр. 

(2)  Конструктивен момент при изписването на буквата. — Б.пр. 

(3) TOY LAND — „Царство на играчките“ (англ.). — Б.пр. 

 Превод от английски: Светлана Каролева, 1985 (Пълни авторски права)

В ОЧАКВАНЕ

автор: Джон Ъпдайк

........

След девет и половина, когато и последното дете, Джудит, беше сложено да спи с целувка - при нейните дванадесет години и широко като на възрастен лице целувката в тъмното ставаше опасна: споменът за някогашното бебе бледнееше до съзряващата жена с топли устни, - Ричард слезе долу и се приготви да чака жена си. Майка му никога не си лягаше, преди да дочака него и баща му  -  къщата продължаваше да свети до тяхното завръщане от баскетболен мач или от плувно състезание, или след онова среднощно премеждие с повредената кола. Когато в такива вечери се прибираше премръзнало у дома, момчето чувствуваше майка си като ослепителен център на един непоклатим, желан свят и й завиждаше за самотната вечер на топло, при радиото. Сега нейната роля се падаше на него: той си препече филийки, изпи чаша мляко, пусна телевизора, после го загаси, наля си малко уиски, докато най-сетне се увери, че нищо, дори вестникът, не е в състояние да задържи вниманието му. Разходи се до прозореца и се загледа в улицата, където един още жив бряст разбъркваше светлината на уличната лампа в нервна плетеница. Сетне се отправи към кухнята и се втренчи в тъмния заден двор. Оттам през плисналата светлина на фаровете и заглъхналия стон на двигателя щеше да се появи Джоун.

Когато приеха поканата, решиха, че тя ще се прибере някъде към единайсет. В десет и половина сърцето му вече трепереше, уискито започна да се хлъзга леко като вода и той внезапно установи, че се намира в една от стаите, без да помни да е минавал през вратата. Пред оная гравюра на Пикасо, която двамата си бяха купили във Валори. До антологиите от колежа, струпани по лавиците. Сред бойния безпорядък от учебници и играчки, захвърлени в паниката преди лягане. В единайсет и пет се запъти решително към телефона и постави ръка върху слушалката, но не посмя да набере номера, който вибрираше в пръстите му като мелодия. Нейният номер. Техният номер, на Мейсънови. Сега жена му беше погълната от оная къща, в която той винаги се беше чувствувал уютно и добре приет, къща, много подобна на неговата, но все пак с достатъчно различия, които я правеха интересна - едно от тях беше самата стопанка, когато го посрещаше сама, гола на стълбищната площадка. Ослепително посрещане - струящата през прозореца слънчева светлина къпеше раменете й и разискряше всяка фибра на кожата й.

Той се качи горе и обходи заспалите деца с надеждата да пропилее поне още половин час. Като слезе отново в кухнята обаче, установи, че са минали едва пет минути, оказа се от повече уиски, за да не се напие, и направи опит да се ядоса. Понечи да счупи чашата, но се сети, че сам трябва да събира парчетата, и я остави празна на бюфета. Не умееше да се ядосва; още като дете му беше направило впечатление, че няма кому да се ядосва - навред уморени хора, усърдни да ти угодят, спящи или будуващи добри души, впримчени в рамките на една вселена, която сама по себе си, чрез красивите си подробности и заразителния си дух на свобода, изглеждаше изпълнена с добри намерения. За да убие времето, опита се да заплаче, но издаде само смешните ръмжащи хлипания на мъж, изоставен сам. А можеше да събуди и децата. Той излезе навън, в задния двор, и през оголелите храсти се загледа във фаровете, забързани към дома след гости, след кино, след среща. Помисли си, че тази вечер би могъл да познае нейните още преди да е завила по алеята и да е заляла двора със светлина. Дворът оставаше тъмен. Движението намаляваше. Той се прибра. Кухненският часовник показваше единайсет и трийсет и пет. Отиде до телефона и се загледа в него, озадачен от загадката, която му поставяше: защо пръстите му не можеха да преодолеят тази невидима ключалка? Така пропусна фаровете на Джоун, когато завиха към задния двор. Като вдигна поглед, тя беше излязла от замрялата кола и вървеше към него под кленовото дърво. Беше с бяло палто. Той се втурна да я посрещне, но пред изцяло обезоръжаващата фамилиарност на жена му неговият импулс да я прегърне, да я прислони като душа, завърнала се след скитане, се оказа внезапно старомоден, показен и неистински.

  - Как беше?  -  попита той.

Тя изпъшка:

  - Ужасно се затрудняваха да довършват изреченията си. Същински ад.

  - Горките. Горката Джоун. -  Той помисли за своя ад. - Нали обеща да се върнеш в единайсет?

В кухнята тя си съблече палтото и го хвърли на стола.

  -  Помня, но щеше да е много жестоко да си тръгна, и двамата бяха така изпълнени с доброта и любов. Беше ужасно потискащо; не ме оставиха дори да се разсърдя.

  Лицето й беше зачервено, блестящият й поглед отбягваше неговия и се насочваше към бюфета, където чакаше уискито.

  -  Разсърди се на мен - предложи и той.

  - Прекалено съм уморена. И прекалено объркана. Те бяха толкова сладки. Той не ти се сърди, нито пък тя може да си представи за какво аз имам да й се сърдя. Май съм полудяла. Ще ми налееш ли?

  Тя седна на кухненския стол върху палтото си.

  - Също като баща ми и майка ми - каза тя. - Вярват в съвършенството на човека.

  Той й поднесе чашата, като напомни:

  - Значи тя не те остави да й се разсърдиш?

  Джоун отпи и въздъхна; приличаше на актриса, току-що слязла от сцената, жестовете й бяха все още пропити с театралност.

  - Попитах я как би се чувствувала тя и тя каза, че щяла да бъде доволна, ако съм спала с него, че нямало друга жена, с която би приела той да спи, че аз съм щяла да бъда дар, който тя му правела от любов. Постоянно ме наричаше най-добрата си приятелка, до втръсване го повтаряше с този неин утешителен и самоуверен глас; никога не съм мислила за нея като за най-добрата си приятелка. През цялата година усещах това напрежение между нас и естествено сега знам защо е било. През цялата година ми танцуваше по нервите с тази мъничка дяволита арогантност, която не можех да си обясня.

  - Тя те харесва много и ние често се питахме как ще реагираш. Тя изпитваше ужас от реакцията ти.

  - Не преставаше да ме подканва да й се разсърдя и, разбира се, самото това вече ми пречеше да го направя. С този утешителен и самоуверен глас. Не вярвам да е чула и дума от онова, което казах. Виждах я как се съсредоточава, разбираш ли, как наистина се вглежда в устните ми, но всъщност през цялото време съобразява какво трябва да каже след това. Готвила е репликите си цяла година. Като в примка съм. Не ми наливай повече.

  - А той?

  - О, той. Ненормален. Наричаше го откровение. Явно, че откак му е казала, правят голям секс. Непрестанно изричаше думи като разбиране и съчувствие и как трябвало да си помагаме един на друг. Приличаше ми на проповед, а нали знаеш как се вълнувам от проповедите -  започвам да плача. Щом се опитвах да заплача, той ме целуваше, а после целуваше и нея: напълно безпристрастно. Бац, бац. Тя или аз - какво значение има! Откраднала ми е самоличността!

Тя надигна чашата си с кубчетата лед вътре и вдигна вежди в знак на възмущение. Косата й също като че ли щеше да се изправи на главата; беше разказвала как веднъж, като играла голф, ударила несполучливо и чула как косата й припуква, изправя се от гняв.

  - Ти имаш по-гъста коса  -  каза той.

  - Мерси. Ти си специалистът по тия въпроси. Той постоянно искаше да ти позвъни. Все казваше: „Хайде да докараме добрия стар Ричард, кучия му син. Липсва ми този стар прелъстител“ и аз трябваше да повтарям, че тази вечер си бавачка.

  -  Твърде немъжествено.

  -  И без това достатъчно си се правил на мъжествен.

  - Трябваше да ме видиш как те чаках. Бягах от прозорец на прозорец като квачка, загубила пиленцето си. Бях обезумял за тебе, сладката ми. Изобщо не трябваше да те пращам при тези ужасни хора да ти четат лекции.

  - Те не са ужасни. Ужасният си ти. Бъди доволен, че не са войнствено настроени. Според тях е глупаво да се възмущават. Детинщина било. Опияняват се от собствените си приказки. Той все говореше за някакво по-голямо добро, което щяло да произлезе от това.

  - А ти? Ти войнствено ли си настроена, или вярваш в по-голямото добро?

  - Не зная. Мога да повярвам в още малко уиски.

Следващият му въпрос го изгори, толкова наситен беше със спомена за светлина, че опали езика му.

  - А тя искаше ли да съм там?

  - Не спомена подобно нещо. Не е чак толкова нетактична.

  - Никога не съм я смятал за нетактична - осмели се той.

  Косата на Джоун сякаш щеше да изхвръкне от главата й; тя зае позата на оперна певица.

  - А бе ти защо не избяга с нея? Защо не избягаш сега с нея? Направи нещо. Не мога да понеса друга подобна любовна проповед, нито подобни поучения или какво да е. Как не престанаха да повтарят, че трябвало да се събираме, да поддържаме връзки! Не искам с никого да се събирам.

  - Но аз от теб… — започна той.

Тя го прекъсна:

  -  Не икономисвай леда!

  - … имам най-много нужда. Ужасно неприятно ми беше твоето отсъствие от дома тази вечер. Ти ми липсваше повече, отколкото бих могъл да предположа.

Той се изрази много внимателно, загледан надолу към бюфета, докато пълнеше отново чашите, сякаш се крепяха на ръба на някаква пропаст; успокоен от безопасното завръщане на Джоун, беше прозрял бездънната загуба на другата — с нейния утешителен и самоуверен глас. 

 Превод от английски:  Румяна Слабакова, Златко Ангелов ; 1985 (Пълни авторски права)

ВРАГОВЕ

автор: А. П. Чехов

---

Минаваше девет, когато в една тъмна септемврийска вечер се помина от дифтерит единственият син на земския доктор Кирилов — шестгодишният Андрей. Когато докторшата падна на колене пред креватчето на умрялото детенце, овладяна от първия пристъп на отчаяние, в антрето рязко прозвуча звънецът.
Поради дифтерита цялата прислуга още от заранта беше отстранена от къщи. Кирилов, както си беше, без сюртук, с разкопчана жилетка, неизбърсал мокрото си лице и ръцете, обгорени от карбола, отиде съм да отвори вратата. В антрето беше тъмно и от влезлия можеха да се различат само средният ръст, бялото шалче и едрото, извънредно бледо лице, толкова бледо, че сякаш от появяването на това лице в антрето стана по-светло…
— Докторът тука ли е? — припряно попита влезлият.
— Тук съм — отговори Кирилов. — Какво желаете?
— А, вие ли сте? Драго ми е — зарадва се влезлият и започна да търси в тъмното ръката на доктора, намери я и здраво я стисна в ръцете си. — Много… Много се радвам! Ние се познаваме!… Аз съм Абогин… имах удоволствието да ви видя лятос у Гнучев. Много се радвам, че ви намерих… За Бога, няма да ми откажете да тръгнете още сега с мен… Жена ми е тежко болна… И екипажът е с мен…
По гласа и движението на влезлия се забелязваше, че се намира в силно възбудено състояние. Също като изплашен от пожар или от бясно куче, той едва сдържаше честото си дишане и говореше бързо, с треперлив глас и нещо съвсем искрено, детски малодушно звучеше в гласа му. Както всички изплашени и зашеметени, той говореше с кратки, отсечени фрази и произнасяше много излишни, съвсем неподходящи за случая думи.
— Страхувах се, че няма да ви заваря — продължаваше той. — Измъчих се, докато пътувах за насам… За Бога, обличайте се и да тръгваме… Това стана така. Пристигна у дома Папчински, Александър Семьонович, когото вие познавате… Поприказвахме си… след това седнахме да пием чай; изведнъж жена ми изпищява, хваща се за сърцето и пада на облегалото на стола. Отнесохме я на кревата и… с амоняк й разтривах слепоочията, и с вода я пръсках… лежи като мъртва… Боя се, че е аневризъм… Да тръгваме… И баща й умря от аневризъм…
Кирилов слушаше и мълчеше, като че ли не разбираше руски.
Когато Абогин още веднъж спомена за Папчински и за бащата на жена си и още веднъж започна в тъмното да търси ръката му, докторът тръсна глава и каза, като разтягаше апатично всяка дума:
— Извинете, не мога да тръгна… Преди пет минути… умря… синът ми…
— Нима? — прошепна Абогин, като направи крачка назад. — Боже мой, колко не навреме съм дошъл! Изключително нещастен ден… Изключително! Какво съвпадение… и сякаш че нарочно!
Абогин хвана дръжката на вратата и наведе глава в размисъл. Явно се колебаеше и не знаеше какво да прави: да си върви ли, или да продължава да моли доктора.
— Слушайте — горещо каза той, като хвана Кирилов за ръката, — аз много добре разбирам вашето положение! Бог вижда, срамно ми е, че в такъв момент се опитвам да заангажирам вашето внимание, но какво да правя? Преценете сам, при кого да отида? Та освен вас тука няма друг лекар. Да вървим, за Бога! Не за себе си моля… Не аз съм болен!
Настъпи мълчание. Кирилов се обърна с гръб към Абогин, постоя и бавно мина от антрето в салона. Ако се съдеше по несигурния му, машинален вървеж, по вниманието, с което поправи в салона мъхнатия абажур на загасената лампа и надзърна в дебелата книга на масата, в тази минута у него нямаше нито намерение, нито желание, нито мислеше за нещо и навярно вече не си спомняше, че у дома му в антрето стои чужд човек. Здрачът и тишината на салона, изглежда, усилиха зашеметеността му. Минавайки от салона в кабинета си, той вдигаше десния си крак по-високо, отколкото трябваше, търсеше с ръце рамката на вратата и същевременно в цялата му фигура се чувстваше някакво недоумение, като че беше попаднал в чужда къща или като да се беше напил за първи път и сега с недоумение се отдаваше на новото си усещане. Върху едната стена на кабинета през шкафовете с книги се очертаваше широка ивица светлина; ведно с тежката спарена миризма на карбол и етер тая светлина се процеждаше през леко притворената врата, която водеше от кабинета към спалнята… Докторът се отпусна в креслото до масата; една минута той сънливо гледа осветените си книги, после се привдигна и отиде в спалнята.
Тук, в спалнята, цареше мъртъв покой. Всичко, до последната подробност, красноречиво говореше за неотдавна преживяната буря, за умората — и всичко почиваше. Свещицата, поставена на нощното шкафче между нагъсто струпаните стъкълца, кутийки и бурканчета, и голямата лампа на скрина ярко осветяваха цялата стая. На кревата до прозореца лежеше момченцето с отворени очи и учуден израз на лицето. То не мърдаше, но отворените му очи сякаш с всеки миг все повече тъмнееха и потъваха навътре в черепа. Сложила ръце върху тялото му и скрила лице в диплите на завивката, пред кревата беше коленичила майката. Също като момчето, тя не помръдваше, но колко движение се чувстваше в извивките на тялото й и в ръцете й! Тя се беше притиснала към кревата с цялото си същество, с цялата си сила и жадност, сякаш се страхуваше да наруши спокойната и удобна поза, която най-сетне беше намерила за измъченото си тяло. Одеялата, кърпите, легените, локвите по пода, разхвърляните навсякъде пръчици с памук и лъжички, бялата бутилка с варовита вода, самият въздух, задушлив и тежък — всичко бе замръзнало и изглеждаше потънало в покой.
Докторът спря до жена си, мушна ръце в джобовете на панталоните и навел глава настрани, устреми поглед върху сина си. Лицето му изразяваше равнодушие, само по капчиците, които блестяха по брадата му, се забелязваше, че наскоро бе плакал.
Нямаше го в спалнята вече оня отблъскващ ужас, за който мислят, когато говорят за смъртта. В общото вцепенение, в позата на майката, в равнодушието на докторовото лице имаше нещо привличащо, затрогващо сърцето, именно оная тънка, едва доловима красота на човешката скръб, която няма скоро да се научат да я разбират и описват и която сякаш само музиката е в състояние да изрази. Чувстваше се красота и в мрачната тишина; Кирилов и жена му мълчаха, не плачеха, като че ли освен тежестта на загубата съзнаваха и целия лиризъм на своето положение: както някога, в онова време, бе преминала тяхната младост, тъй и сега заедно с това момче си отиваше завинаги във вечността и тяхното право да имат деца! Докторът е на четиридесет и четири години, вече е побелял и има вид на старец, а повехналата му и болна жена е на тридесет и пет години. Андрей беше не само единствен, но и последен.
В противоположност на жена си докторът принадлежеше към онези натури, които в минути на душевни страдания чувстват потребност от движение. След като постоя край жена си около пет минути, той, вдигайки високо десния си крак, премина от спалнята в малката стаичка, наполовина заета от големия широк диван; от тук отиде в кухнята. Повъртя се около печката и леглото на готвачката, приведе се и през малката вратичка излезе в антрето.
Тогава отново видя бялото шалче и бледното лице.
— Най-после! — въздъхна Абогин и улови дръжката на вратата. — Да вървим, моля ви!
Докторът се сепна, погледна го и си спомни…
— Слушайте, вече ви казах, че не мога да тръгна! — каза той, като идваше на себе си. — Колко е странно!
— Докторе, аз не съм от камък, много добре разбирам вашето положение… съчувствам ви! — каза с умоляващ глас Абогин, положил ръка на шала си. — Но аз не за себе си моля… Умира жена ми! Ако бяхте чули този вик, ако бяхте видели лицето й, щяхте да разберете настойчивостта ми! Боже мой, а аз пък мислех, че сте отишли да се обличате! Докторе, времето е скъпо! Да вървим, моля ви!
— Не мога да дойда — каза на паузи Кирилов и се отправи към салона.
Абогин тръгна след него и го хвана за ръкава.
— Вие сте покрусен, разбирам, но аз ви викам не зъби да лекувате, не за експертиза, а човешки живот да спасявате! — продължаваше да моли той като просяк. — Тоя живот е над всяка лична скръб! Ето, аз моля за мъжество, за подвиг! В името на човеколюбието!
— Човеколюбието е нож с две остриета — раздразнено каза Кирилов. — В името на същото това човеколюбие аз ви моля да не ме откарвате. И колко е странно, ей Богу! Аз едва стоя на краката си, а вие ме заплашвате с човеколюбие! Аз сега не съм годен за нищ… за нищо на света няма да тръгна, пък и на кого ще оставя жена си? Не, не…
Кирилов замаха китките на ръцете си и заотстъпва назад.
— И… и не ме молете! — продължи той изплашено. — Извинете ме… Съгласно том тринадесети от законите съм задължен да отида и вие имате право да ме повлечете за яката… Заповядайте, влачете ме, но… аз не съм годен… Даже не съм в състояние да приказвам… Извинете…
— Напразно, докторе, ми говорите с такъв тон! — каза Абогин, като хвана пак доктора за ръкава. — Оставете тоя тринадесети том! Аз нямам никакво право да насилвам вашата воля. Ако искате — елате, ако не щете — ваша работа, но аз не към вашата воля се обръщам, а към вашето чувство. Умира млада жена! Казвате, че току-що е умрял синът ви, та кой, ако не вие, ще разбере моя ужас?
Гласът на Абогин трепереше от вълнение; в това треперене и в тона имаше много по-голяма убедителност, отколкото в думите. Абогин беше искрен, но странно, каквито и фрази да изричаше, всички те излизаха неестествени, бездушни, неуместно цветисти и сякаш дори оскърбяваха и въздуха в докторската къща, и умиращата някъде си жена. И самият той чувстваше това и защото се страхуваше да не остане неразбран, с всички сили се стараеше да придаде на гласа си мекота и нежност, за да надделее, ако не с думи, то поне с искреността на тона. Изобщо фразата, колкото и да е красива и дълбока, действа само на равнодушните, но невинаги може да задоволи онези, които са щастливи или нещастни; затова най-висш израз на щастие или нещастие е най-често безмълвието; влюбените се разбират един друг най-добре, когато мълчат, а пламенната, страстната реч, произнесена над гроба, трогва само чуждите — на вдовицата и децата на мъртвия тя изглежда студена и незначителна.
Кирилов стоеше и мълчеше. Когато Абогин изрече още няколко фрази за високото призвание на лекаря, за саможертвата и прочие, докторът запита мрачно:
— Далеч ли трябва да се отиде?
— Не повече от тринадесет-четиринадесет версти. Имам превъзходни коне със себе си, докторе! Давам ви честна дума, че ще ви отведа дотам и обратно за един час. Само един час!
Последните думи подействаха на доктора по-силно, отколкото доводите за човеколюбието или призванието на лекаря. Той помисли и каза с въздишка:
— Добре, да вървим!
Бързо, вече с твърда крачка той тръгна към кабинета си и след малко се върна облечен в дълъг сюртук. Като ситнеше и тътреше крака около него, зарадваният Абогин му помогна да си надене палтото и двамата заедно излязоха.
Навън беше тъмно, но по-светло, отколкото в антрето. В мрака вече ясно се очертаваше високата прегърбена фигура на доктора с дълга остра брада и с орлов нос. От Абогин освен бледното лице сега се виждаха голямата му глава и мъничката студентска шапчица, едва закриваща темето. Шалчето се белееше само отпред, отзад се криеше под дългите коси.
— Вярвайте, ще съумея да оценя великодушието ви — мърмореше Абогин, като настаняваше доктора в каляската. — Скоро ще стигнем. А ти, Лука, гълъбче, карай колкото се може по-бързо! Моля те!
Кочияшът караше бързо. В началото се редяха неугледни постройки по продължение на болничния двор; навред беше тъмно, само в дъното на двора от някакъв прозорец се провираше през градинката ярка светлина и три прозореца от горния етаж на болничната сграда изглеждаха по-бледни от въздуха. Сетне каляската навлезе в гъст мрак; тук миришеше на гъби и се чуваше шепот на дървета; врани, разбудени от шума на колелата, се размърдаха в листака и вдигнаха тревожен жаловит крясък, сякаш знаеха, че на доктора е умрял синът, а на Абогин жена му е болна. Но ето започнаха да се мержелеят отделни дървета, храсталак; проблесна мрачно яз, върху който спяха големи черни сенки, и каляската се затъркаля по равното. Крясъкът на враните се чуваше вече глухо, далеч отзад, и скоро съвсем замлъкна.
Почти през целия път Кирилов и Абогин мълчаха. Само веднъж Абогин дълбоко въздъхна и промърмори:
— Мъчително състояние! Никога не обичаш близките си така, както когато рискуваш да ги загубиш.
И когато каляската тихо прекосяваше реката, Кирилов изведнъж се сепна, също като да го беше изплашил плисъкът на водата, и се размърда.
— Слушайте, освободете ме — каза той измъчено. — После ще дойда у вас. Искам само да изпратя фелдшера при жена ми. Тя е сама!
Абогин мълчеше. Каляската, като се поклащаше и трополеше по камъните, мина пясъчния бряг и забърза нататък. Кирилов се размърда неспокойно от мъка и се озърна наоколо си. Отзад при оскъдната светлина на звездите се виждаха пътят и губещите се в мрака крайбрежни върби. Вдясно се простираше поле, равно и безкрайно като небето, в далечината тук-там, вероятно в торфените блата, горяха мъжделиви пламъчета. Вляво успоредно с пътя се простираше хълм, накъдрен от нисък храсталак, а над хълма неподвижно светеше голям полумесец, червен, леко забулен от мъгла и обкръжен от ситни облачета, които сякаш го оглеждаха от всички страни и го пазеха да не би да избяга.
В цялата природа се чувстваше нещо безнадеждно, болно, земята като паднала жена, която седи сама в тъмна стая и се старае да не мисли за миналото, се измъчваше от спомените за пролетта и лятото и равнодушно очакваше неизбежната зима. Накъдето и да погледнеш, вредом природата се разкриваше като тъмна, безкрайно дълбока и студена яма, откъдето не биха могли да се измъкнат ни Кирилов, ни Абогин, нито червеният полумесец…
Колкото повече приближаваше към целта каляската, толкова по-нетърпелив ставаше Абогин. Той мърдаше, подскачаше, вглеждаше се през рамото на кочияша напред. А когато най-после спряха пред парадния вход, красиво драпиран с платно на ивици, и Абогин погледна осветения прозорец на втория етаж, можеше да се чуе как трепереше дъхът му.
— Ако нещо се случи, не ще го преживея — каза той, като влизаше с доктора към вестибюла и потриваше от вълнение ръце. — Но няма суматоха, значи засега още всичко е благополучно — прибави той, като се вслушваше в тишината.
Във вестибюла не се чуваха нито гласове, нито стъпки и цялата къща изглеждаше заспала въпреки яркото осветление. Сега вече докторът и Абогин, които дотогава бяха в тъмнина, можеха да се разгледат един друг. Докторът беше висок, попрегърбен, облечен небрежно и имаше некрасиво лице. Нещо неприятно рязко, нелюбезно и сурово изразяваха дебелите му като на негър устни, орловият нос и апатичният му равнодушен поглед. Невчесаната глава, хлътналите слепоочия, преждевременно побелелите косми на дългата остра брада, през които прозираше гушата му, бледосивият цвят на кожата и небрежното непохватно държане — всичко това със своята безчувственост навеждаше на мисълта за преживяна нужда, несгоди, за умора от живота и от хората. Гледайки цялата му суха фигура, човек не можеше да допусне, че има жена, че би могъл да плаче за дете. Абогин пък представляваше нещо друго. Той беше пълен, солиден блондин с голяма глава и едри, но меки черти на лицето, облечен изящно, по най-последна мода. В стойката, в плътно закопчания сюртук, в гъстата коса и в лицето му се чувстваше нещо благородно, лъвско; той вървеше с вдигната глава и изпъчени гърди, говореше с приятен баритон и в начина, с който снемаше шала или поправяше косите на главата си, прозираше тънко, почти женско изящество. Дори бледността и детският страх, с който той, събличайки се, поглеждаше нагоре по стълбата, не накърняваха осанката му и не намаляваха ситостта, здравето и самоувереността, които лъхаха от цялата му фигура.
— Никого няма и нищо не се чува — каза той, като се изкачваше по стълбата. — Няма тревога. Дай Боже!
Той преведе доктора през вестибюла и голяма зала, където се тъмнееше черен роял и висеше полилей с бял абажур; от тук двамата минаха в малка, много уютна и красива приемна, изпълнена с приятен розов полумрак.
— Постойте тук, докторе — каза Абогин, — а аз… сегичка. Ще ида да погледна и да предупредя.
Кирилов остана сам. Разкошът на приемната, приятният полумрак и самото му присъствие в чуждия непознат дом, което имаше характер на приключение, явно не го вълнуваха. Той седеше в креслото и разглеждаше обгорените си от карбол ръце. Само бегло зърна яркочервения абажур, калъфа от виолончело и като извърна очи по посока на тиктакащия часовник, забеляза един препариран вълк, също тъй солиден и сит като самия Абогин.
Беше тихо… Някъде далеч в съседните стаи някой гръмко произнесе „А!“, издрънча стъклена врата, навярно на шкаф, и пак всичко утихна. След като почака около пет минути, Кирилов престана да оглежда ръцете си и вдигна поглед към вратата, през която бе изчезнал Абогин.
На прага на тая врата стоеше Абогин, но не такъв, какъвто беше влязъл. Изражението на ситост и тънко изящество беше изчезнало от него; и лицето, и ръцете, и позата му бяха изкривени от отвратителния израз на нещо като ужас или мъчителна физическа болка. Носът му, устните, мустаците — всички черти играеха и сякаш се силеха да се отскубнат от лицето, очите пък като че се смееха от болка…
Абогин тежко и широко прекрачи в средата на приемната, преви се, изстена и разтресе юмруци.
— Измами ме! — викна той, като наблегна силно на втората сричка. — Измами ме! Заминала! Разболя се и ме прати за доктор само за да избяга с онзи шут Папчински! Боже мой!
Тежко пристъпи към доктора, протегна към лицето му белите си меки юмруци и като ги тресеше, продължаваше да крещи:
— Заминала! Измами ме! И защо е тая лъжа?! Боже мой! Боже мой! За какво е тоя мръсен, мошенически фокус, тая подла, коварна игра? Какво съм й направил? Заминала!
От очите му рукнаха сълзи. Той се обърна на един крак и закрачи из приемната. Сега с късия си сюртук, с модерните си тесни панталони, в които нозете му изглеждаха несъразмерно тънки спрямо тялото, със своята голяма глава и грива той извънредно много приличаше на лъв. Върху равнодушното лице на доктора заблестя любопитство. Той се привдигна и огледа Абогин.
— Позволете, а къде е болната? — запита той.
— Болната! Болната! — викна Абогин, като се смееше, плачеше и продължаваше да тресе юмруци. — Това не е болна, а прокълната! Низост! Подлост, по-гадна надали и самият сатана би измислил! Изпратила ме е, за да избяга, да избяга с един шут, с един тъп палячо, сутеньор! О, Боже, по-добре да беше умряла! Аз няма да го понеса! Няма да го понеса!
Докторът се изправи. Очите му замигаха, наляха се със сълзи, острата брада се задвижи надясно и наляво заедно с челюстта.
— Позволете, как може така? — запита той, като се озърташе с любопитство. — Синът ми умря, жена ми измъчена, самичка в цялата къща… самият аз едва стоя на краката си, три нощи не съм спал… и какво? Заставят ме да играя в някаква си пошла комедия, да играя ролята на изтъркан реквизит! Не… не разбирам!
Абогин разтвори единия си юмрук, хвърли на пода някаква измачкана бележка и стъпи на нея като върху насекомо, което искаш да смажеш.
— И аз не виждах… не разбирах! — говореше той през стиснати зъби, като разтърсваше около лицето си единия юмрук, и имаше такова изражение, сякаш са го настъпили по мазола. — Не забелязвах, че той идваше всеки ден, не забелязах, че днес дойде с карета! Защо с карета? И аз не виждах! Глупак!
— Не… не разбирам! — мърмореше докторът. — Та какво значи това?! Та това е подигравка с личността, гавра с човешките страдания! Това е нещо невъзможно… за пръв път в живота си виждам!
С някакво забъркано учудване на човек, който едва сега започва да разбира, че тежко са го оскърбили, докторът вдигна рамене, разтвори ръце и като не знаеше какво да каже, какво да направи, отпусна се изнемощял в креслото.
— Хайде, разлюбила си ме, залюбила си друг — по дяволите, но защо пък лъжа, за какво е тоя подъл, изменнически трик? — говореше с плачлив глас Абогин. — За какво? И защо? Какво съм ти направил?… Слушайте, докторе — разпалено каза той, като приближи към Кирилов. — Вие бяхте неволен свидетел на моето нещастие и няма да крия от вас истината. Кълна ви се, че аз обичах тая жена, обичах я набожно, като роб! За нея всичко пожертвах: скарах се с близките си, изоставих службата си и музиката, прощавах й това, което не бих могъл да простя и на майка си или на сестра си… Нито веднъж не съм я погледнал накриво… не съм й давал никакъв повод! За какво е тая лъжа! Аз не искам любов, ала защо е тая мръсна измама? Не ме обичаш — тогава кажи го откровено, честно, още повече че знаеш възгледите ми по тоя въпрос…
Със сълзи на очи, треперейки с цялото си тяло, Абогин искрено изливаше пред доктора душата си. Той говореше разпалено, като притискаше с две ръце сърцето си, разкриваше своите семейни тайни без ни най-малко колебание и дори като че ли беше радостен, че най-после тия тайни се изтръгнаха навън из неговите гърди. Да можеше да поговори по такъв начин някой час и друг, да излее душата си, без съмнение би му олекнало. Кой знае, да речеше докторът да го изслуша, да му посъчувства приятелски, той може би, както това често се случва, би се примирил със своята мъка, без да протестира, без да прави ненужни глупости… Но случи се другояче. Докато Абогин говореше, оскърбеният доктор видимо се променяше. Равнодушието и учудването върху лицето му малко по малко отстъпиха място на изражение на горчива обида, негодувание и гняв. Чертите му станаха още по-резки, сурови и неприятни. Когато Абогин поднесе към очите му фотография на млада жена с красиво, но сухо и неизразително като на калугерка лице и запита може ли, гледайки това лице, да допусне, че то е способно да изразява лъжа, докторът внезапно скочи, очите му светнаха и той каза, като разчленяваше грубо всяка дума:
— Защо ми разправяте всичко това? Не желая да слушам! Не желая! — кресна той и удари с юмрук по масата. — Не ми трябват вашите просташки тайни, по дяволите! Да не смеете да ми приказвате тия пошлости! Или си мислите, че не съм достатъчно оскърбен? Че аз съм лакей, когото докрай могат да оскърбяват? Така ли?
Абогин се отдръпна от Кирилов и изумено се втренчи в него.
— За какво ме докарахте тука? — продължаваше докторът, като брадата му се тресеше. — Ако ви е широко около врата да се жените, да беснеете и да разигравате мелодрами, мене какво ме засяга? Какво общо имам с вашите романи? Оставете ме на мира! Упражнявайте се в благородно юмручество, рисувайте си хуманни идеи, свирете (докторът стрелна изкриво калъфа на виолончелото) — свирете на контрабаси и тромбони, тлъстейте като скопени петли, но не смейте да се подигравате с личността! Ако не умеете да я уважавате, то поне избавете я от вашето внимание!
— Позволете, но що значи всичко това? — запита Абогин, като червенееше.
— Значи, че е низко и подло да се играе така с хората! Аз съм лекар, вие смятате лекарите и изобщо хората на труда, от които не лъха на парфюми и проституция, за свои лакеи и за моветони^[1], може и да ги смятате, но никой не ви е дал право да правите от човека, който страда, комедиен реквизит!
— Как смеете да ми говорите това? — запита тихо Абогин и лицето му наново затрепера, тоя път вече явно от гняв.
— Не, как вие, като знаете, че имам такава мъка, посмяхте да ме докарате тука, за да слушам вашите простащини? — кресна докторът и пак тропна с юмрук по масата. — Кой ви даде право така да се гаврите с чуждата скръб?
— Вие сте полудели! — извика Абогин. — Не е великодушно! Аз самият съм дълбоко нещастен и… и…
— Нещастен — презрително се усмихна докторът. — Не споменавайте тая дума, тя не се отнася до вас. Хаймани, които не могат да намерят пари с полица, също наричат себе си нещастни. Скопен петел, когото прекомерната мас души, също е нещастен. Нищожни хора!
— Уважаеми господине, вие се забравяте! — пискливо изкрещя Абогин. — За такива думи… бият! Разбирате ли?
Бързо бръкна в страничния си джоб, извади портфейла си и като измъкна две банкноти, хвърли ги на масата.
— Ето ви за визитата! — каза той, като ноздрите му помръдваха. — Заплатено ви е!
— Да не смеете да ми предлагате пари! — викна докторът и блъсна от масата банкнотите на пода. — Обидата с пари не се заплаща!
Абогин и докторът стояха лице срещу лице и в гнева си продължаваха да си нанасят един другиму незаслужени оскърбления. Изглежда, че никога в живота си, дори и на сън, не бяха изговаряли толкова несправедливи, жестоки и нелепи приказки. И у двамата силно се проявяваше егоизмът на нещастните. Нещастните са егоистични, зли, несправедливи, жестоки и по-малко, отколкото глупците, са способни да се разбират един друг. Нещастието не съединява, а разединява хората и дори там, където изглежда, че те би трябвало да бъдат свързани от еднородната скръб, стават много повече несправедливи и жестоки, отколкото в среда сравнително доволна.
— Благоволете да ме отведете у дома! — извика докторът, като се задъхваше.
Абогин рязко позвъни. Когато на повикването му никой не се отзова, той още веднъж позвъни и сърдито захвърли звънчето на пода; то глухо се удари о килима и издаде жаловит, сякаш предсмъртен стон. Появи се лакей.
— Къде се изпокрихте, дявол да ви вземе? — нахвърли се върху него стопанинът, като стискаше юмруци. — Къде беше досега? Върви, кажи да дадат за тоя господин каляската, а за мене нареди да впрегнат каретата! Стой! — викна той, когато лакеят се обърна да излезе. — Утре нито един предател да не е останал вкъщи! Всички вън! Ще наема нови! Гадове!
В очакване на екипажите Абогин и докторът мълчаха. У първия се възвърна вече и изражението на ситост, и тънкото изящество. Той крачеше из приемната, изящно тръскаше глава и явно нещо замисляше. Гневът му още не беше изстинал, но той се стараеше да даде вид, че не забелязва своя враг… Докторът пък стоеше, държеше се с една ръка за края на масата и гледаше на Абогин с онова дълбоко, донякъде цинично и некрасиво презрение, с което само скръбта и нещастието могат да гледат, когато виждат пред себе си ситост и изящество.
Когато след известно време докторът седна в каляската и тръгна, очите му все още продължаваха да гледат презрително. Беше тъмно, много по-тъмно, отколкото преди един час. Червеният полумесец вече беше се скрил зад хълма и облаците, които го пазеха, лежаха като тъмни петна около звездите. Каретата с червени светлини затрополи по пътя и задмина доктора. Абогин заминаваше да протестира, да върши глупости…
По целия път докторът мислеше не за жена си, не за Андрей, а за Абогин и хората, които живееха в къщата, която току-що беше напуснал. Мислите му бяха несправедливи и безчовечно жестоки. Осъди той и Абогин, и жена му, и Папчински, и всички, които живеят в розов полумрак и ухаят на парфюми, и през целия път ги ненавиждаше и презираше до болка в сърцето. И в ума му заседна здраво убеждение за тези хора.
Ще мине време, ще премине скръбта на Кирилов, но убеждението, несправедливо, недостойно за човешкото сърце, няма да изчезне и ще остане в ума на доктора до гроб.

1887

Превод от руски: Венцел Райчев (пълни авторски права)
 

НАЛИМ

автор: Антон Павлович Чехов
-----

Лятна утрин. Вредом тишина; само щурче свири край брега и някъде плахо гука гугутка. По небето стоят неподвижно перести облаци, които приличат на разпилян сняг... До строящата се къпалня, под зелените клонки на върбалака се гмурка във водата дърводелецът Герасим, висок, слаб селяк, с червеникава къдрокоса глава и с лице, обрасло с косми. Той пухти, пъшка и мигайки често с очи, се мъчи да достигне нещо под корените на върбалака. Лицето му е обляно в пот. На няколко метра от Герасим, до шия във вода, стои дърводелецът Любим, млад, гърбав селяк с триъгълно лице и с тесни китайски очички. Както Герасим, така и Любим са само по ризи и долни гащи. И двамата са посинели от студ, защото стоят повече от час във водата...
— Бе ти какво току мушиш там с ръка? — вика гърбавият Любим, треперейки като от треска. — Тиква такава! Ти го дръж, дръж го проклетника, че ще избяга! Дръж, ти казвам!
— Няма да избяга... Къде ще иде? Заврял се е под дънера... — казва Герасим с пресипнал, глух бас, който излиза не от гърлото, а от дълбочината на корема. — Плъзгав е, дяволът, няма за какво да го хванеш.
— За хрилете дръж, за хрилете!
— А че не мога да напипам хрилете... Чакай, хванах го за нещо... За устната го хванах... Хапе, проклетникът!
— Не тегли за устната, не тегли — ще го изпуснеш! За хрилете го дръж, за хрилете! Пак почна да мушиш с ръката! Ама че тъп селяк, прости, царице небесна! Дръж!
— „Дръж“ ... — повтаря Герасим. — Какъв заповедник се извъди... Ела ти го хвани, гърбав дяволе. Какво стоиш?
— Щях да го хвана, ако можеше... Ама къде мога с моята ниска фигура да стоя под брега? Там е дълбоко!
— Нищо, че е дълбоко... Плувешката... Гърбавият размахва ръце, доплува до Герасим и се хваща за клонките. Но още при първия опит да стъпи на краката си, цял потъва и започва да пуска мехури.
— Казах ти, че е дълбоко! — говори той, като върти сърдито очи. — На шията ти ли искаш да седна, а?
— Стъпи на някой чеп... Чепове има много... като стълба...
Гърбавият напипва с крак един чеп и като се хваща здраво изведнъж за няколко клонки, застава на него! Щом запазва равновесие и се укрепва на новата позиция, той се навежда и като се старае да не глътне вода, започва да шари с дясната си ръка между корените. Ръката му се заплита във водораслите, плъзга се по мъха на корените и се натъква на острите щипци на рак...
— Само ти липсваше тук, дяволе! — казва Любим и със злоба изхвърля рака на брега.
Най-после ръката му напипва ръката на Герасим, спуска се по нея и достига до нещо плъзгаво, студено.
— Ето го-о!... — усмихва се Любим. — Бива си го, проклетника... Я си разтвори пръстите, ей сегинка ще го... за хрилете... Чакай, не бутай с лакът... Ей сегинка ще го... сегинка... дай само да се хвана... Заврял се е дълбоко под корена, проклетникът, и няма за какво да го хванеш... Не мога да напипам главата му... Само един корем сякаш... Убий един комар на шията ми — жили ме. Ей сегинка... под хрилете му... Мини отстрани, бутай го, бутай! Мушни го с пръст!
Гърбавият, издул бузи, притаил дъх, опулва очи и както изглежда, вече пъха пръсти „под хрилете“, но тук клонките, за които се държи с лявата си ръка, се отчупват, той изгубва равновесие — и цамбурва във водата! Като подплашени бягат от брега вълнисти кръгове, а на мястото на падането изскачат мехури. Гърбавият изплува, пръхти и се хваща за клонките.
— Ще вземеш да се удавиш, дяволе, че и за теб да отговарям!... — хрипти Герасим. — Излизай, махай се! Сам ще го измъкна!
Започва караница... А слънцето все пече и пече. Сенките стават по-къси и се скриват в самите себе си, като рога на охлюв... Високата трева, нагрята от слънцето, започва да изпуска силен, блудкаво меден мирис. Наближава пладне, а Герасим и Любим все още цапуркат под върбалака. Хрипливият бас и измръзналият писклив тенор непрестанно нарушават тишината на летния ден.
— Дърпай го за хрилете, дърпай! Чакай, аз ще го избутам! Бе къде ръгаш с юмрук? С пръст, а не с юмрук — мутра такава! Мини отстрани! Отляво мини, отляво, че вдясно има яма! Ще отидеш по дяволите! Тегли за устната!
Чува се плющене на камшик... По полегатия бряг лениво се влачи на водопой стадо, карано от говедаря Ефим. Говедарят, мършав едноок старец с изкривена уста, върви, навел глава, и гледа в краката си. Първи се приближават към водата овцете, след тях конете, а след конете кравите.
— Побутни го отдолу! — чува той гласа на Любим. — Пъхни си пръста! Глух ли си, дяволе? Тфу!
— Какво ловите, братлета? — вика Ефим.
— Налим! Не можем да го измъкнем! Под дънера се е наврял! Мини отстрани! Мини де!
Ефим втренчва за минута окото си в риболовците, после изува цървулите, слага торбичката на земята и съблича ризата си. Да хвърли гащите, няма търпение и като се прекръства и разперва за равновесие мършавите си мургави ръце, той нагазва с гащите във водата... Гази петдесетина крачки по тинестото дъно и след това започва да плува.
— Почакайте, момчета! — вика той. — Почакайте! Не го теглете напразно, ще го изпуснете. Тук трябва умение!...
Ефим се присъединява към дърводелците и тримата, като се блъскат един друг с лакти и колене, пухтят и ругаят, тъпчат на едно място... Гърбавият Любим се задавя и въздухът се оглася от остра конвулсивна кашлица.
— Къде е говедарят? — чува се вик от брега. — Ефиим! Говедарю! Къде си? Стадото влезе в градината! Изкарай го, изкарай го от градината! Чуваш ли? Къде се е дянал този стар разбойник!
Чуват се мъжки гласове, след това женски... Зад оградата на господарската градина се показва помешчикът Андрей Андреич с персийски халат и с вестник в ръка...
Той гледа въпросително по посока на виковете, които долитат откъм реката, и после бързо ситни към къпалнята...
— Какво става тук? Кой вика? — пита строго той, като вижда през клоните на върбалака трите мокри глави на риболовците. — Какво тършувате там?
— Ри... рибица ловим... — мърмори Ефим, без да повдигне глава.
— Ще ти дам аз на тебе една рибица! Стадото влязло в градината, а той рибица!... И кога ще бъде готова къпалнята, дяволи? Вече два дни работите, а какво сте свършили?
— Ще я... направим... — пъшка Герасим. — Лято голямо, ще имаш време, вашескородие, да се изкъпеш... Пфррр... Ами с налима, с налима не можем се оправи. Наврял се под дънера и като в дупка: ни насам, ни натам...
— Налим? — пита господарят и очите му лъсват. — Че измъквайте го по-скоро де!
— После ще дадеш половин рубла... за услугата... Ама пък един налим е, като твоята търговка... Струва си, вашескородие, половин рубла... за труда... Не го натискай, Любим, не го натискай, че ще го смажеш! Подпирай отдолу! Я дръпни корена нагоре, добри човече... какъв беше там? Нагоре, а не надолу, дяволе! Не шавайте с крака!
Минават пет минути, десет... Господарят губи търпение.
— Василий — вика той, като се обръща към имението. — Васка! Повикайте ми Василий!
Дотичва кочияшът Василий. Той дъвче нещо и тежко диша.
— Влизай във водата — заповядва му господарят. — Помогни им да извадят налима... Налима не могат да извадят!
Василий бързо се съблича и влиза във водата.
— Ей сегинка... — бърбори той. — Къде е налимът? Ей сегинка... Завчас!... Ти да беше се махнал, Ефим! Ти си стар човек, няма какво да се бъркаш, дето не ти е работа! Къде има налим тук? Ей сегинка ще го... Ето го! Пуснете ръце!
— Защо пуснете ръце? И ние знаем: пуснете ръце! Ами измъкни го!
— Къде ще го измъкнеш така? Трябва за главата!
— Това всеки го знае, глупако! Ама главата му е под дънера!
— Я не лай, че ще го загазиш! Мискинин!
— Пред господаря и такива думи... — бърбори Ефим. — Не ще го измъкнете вие, братлета! Вече твърде удобно заседна той тук!
— Почакайте, аз ей сега... — казва господарят и започва бързо да се съблича. — Четирима глупаци и не можете един налим да извадите!
След като се съблича и почаква малко да се охлади, Андрей Андреич влиза във водата. Но и неговата намеса не довежда до нищо.
— Трябва да се отреже дънерът! — решава накрая Любим. — Герасим, върви донеси брадва! Брадва дайте!
— Да не си отсечете пръстите! — казва господарят, когато се чуват под водата ударите на брадвата в дънера. — Ефим, махай се оттука! Чакайте, аз ще извадя налима... Вие, таквоз, недейте...
Дънерът е подсечен. Леко го пречупват и Андрей Андреич за голямо свое удоволствие усеща как пръстите му се вмъкват под хрилете на налима.
— Вадя го, братлета! Не се събирайте... чакайте... вадя го!
На повърхността се показва голямата глава на налима, след нея черно, дълго колкото аршин тяло. Налимът тежко върти опашка и се мъчи да се отскубне.
— Да имаш да вземаш... Няма го майстора, брат. Пипнахме ли те? Аха!
По лицата на всички се разлива медена усмивка. Минава минута в мълчаливо съзерцание.
— Знаменит налим! — бъбри Ефим, като се почесва под ключиците. — Има едно четири-пет кила...
— Н-да... — съгласява се господарят. — Пухти, пухти. Целият напира отвътре. А... ах!
Налимът изведнъж неочаквано прави рязко движение с опашката нагоре и риболовците чуват силен плясък. Всички разперват ръце, но вече е късно, налима — върви го гони.

1885

ЖЕНОМРАЗЕЦ

автор: Чудомир
...

Богатият търговец Пешо Хаджийски се втурна в ловджийското кафене с голяма книга под мишница, седна при Кекердекя, тикна му я под носа и почна:

- Диване! Все за теб съм мислил досега. На, гледай! Гледай какви кучета има по света, не като твоето - с което изгори душицата на оня сиромах. Немски каталог, най-новото издание! Снощи го получих по пощата. Гледай и избирай. Аз съм насреща!

Кекердекът, който се гласеше да пали цигара, върна я в кутията, сложи очилата, намести се и запрелиства. Още на първите страници очите му се ококориха като чукнати яйца в тиган.

- Бря, майка му стара, бряяаа!...Хубава стока, бря! Да си жив бе, Пешо! Да си жив бе, момчето ми! Тюууу!... Я, я, я!...

- Хубаво не, ами чудо! За теб съм ги изписал нарочно, че ми омръзна да те гледам как се стискаш без куче цяла зима през корема, сякаш пъпът ти се е развил. Казах го и пак го казвам пред всички: ще ти купя едно куче от тия. Което си избереш. Ще ти го купя, ако ще да струва сто хиляди, та да се засмееш и хем да се оправи времето, хем да ми тръгне на табла, че откак си се намусил, изхвърлял съм всичкото геле на света. Разбра ли? Гледай, отваряй си зъркелите и като си харесаш, само ми го посочи с пръст. Повече не ща. С пръст само ми го покажи.

Кекердекът се ухили като разрязан пъпеш. Хем му се вярва, хем сякаш... Прелиства, ближе пръст, пак прелиства и нарежда авторитетно:

- Това, дума, е графон. От италианските е. Същинско, без разлика. Бива си ги. Славчоолу, покойният, бог да го прости, имаше едно такова преди войната, ама куче и половина беше. Като джавнеше и хукнеше, и дорде го видиш - и го не видиш. Стрела! На левия крак отпред имаше беличко и ухото му беше отхапано. Друго живо не съм виждал. Панта, я гледай, я гледай стойка, а? Гледай козина, уши, муцуна! Я, я, я!...Това пък докарва на вълча порода. Тъй ли пише, Пешо? Шиен луп ли? Луп не луп - от тях е. Познавам ги аз. По опашката си личи... Ами тия, рунтавите, пак грифони ли са? Грифони, ами какви. Тях и военните ги въдят, и за полицейски ги бива, пущините! Носовете им подушват оттук до Заара чак. А тия с гривите? Лъвска природа, а? Ха, ето ти сега сетер! Тия са те, сетерите. Добри са, ама не са за нашите трънливи места. Като го пуснеш в драките, и дългата му козина се накичи с тръне и бутрак. Мръсни са. Играй си да го чистиш после три дни. Не ги ща аз тях... А, ето ги и моичките понтери. Ох, на дядааа!...Черничко около очите, отзад на гърба има пак черно, сякаш е с бански гащета, и тук-там по корема пак черни колелца. Понтерчета, същински понтерчета! Да ми си жив бе, Пешо! Да ми си жив бе, момчето ми! Това се казва каталог, бабанка!

И като го загледа, загледа вторачено, заби пръст върху нарисувания понтер, дигна ухилена глава и извика:

- Тук съм, Пешо! Това искам! Ха да те видя колко ти струва думата!

- Дадено бе, брат, дадено! Речена дума - хвърлен камък. Понтер - понтер, сетер - сетер! И булдог да беше ми поискал, ще ти го доставя, само да не те гледам такъв, че почна на кадилница да ми намирисваш.

- Ама едно ще ти кажа, братче! Внимание трябва, че има имитации, а-а-а!... Има от тях едни кръстосани, дето и в халите да го заключиш, пак гладно ще умре! Чиста природа ще гледаш да е. Да не те измамят!

- А бе ти нали няма да се грижиш за тая работа. Аз съм насреща. Само ми кажи къде в България може да се намери такова куче, и повече не ми се меси. Аз ще я нареждам по-нататък.

- А, има ги, навред ги има, но все човек не е сигурен. Само на едно място съм сигурен, че са чисти, ама там ни няма, ни тебе, ни мене. За тебе, пак не зная, ама мене там ме няма никак.

- Защо да ни няма? Казвай де! Къде?

- Къде ли? Такива чисти понтери и такава стока има само негово величество царят.

- Хууу... че от това по-лесно има ли бе, Кекердек! Че туй ли е било мъчното?

И като смигна на натрупалите се наоколо ловци, продължи:

- Ами че ти не знаеш ли бе, не съм ли ти казвал, че интендантът на царя ми е личен приятел и състудент от Берлин. Че ний с него сме си ей тъй, както сме си с тебе, с Василча, с Пантата. Колкото пъти ида в София, все си пием заедно ракийцата и играем табла. Тупам го като нищо. Едно писъмце като му драсна, и... свършено. От туй по-лесно - здраве!

И понеже Пешо знаеше, че Кекердекът храни страшна омраза към всички живи същества от женски пол, смигна пак и добави:

- Един хубав женски понтер, ако не получиш до десет дена, мене да ме не викат Пешо. Ще го освободя от гарата, ще ти го доведа в къщи и ще реча: "На, Кекердек! Заповядай! Че аз за приятел умирам бе! Как ме мислиш ти мене!"

Кекердекът помисли, помисли малко, па тръсна глава, стана прав и отсече:

- Ааа!... Тук работата малко става по-инак. Тук няма да се разберем. По тая точка не ме закачай! Аз женско куче в къщата си не ща! Ааа! Не... не ща!

- Ама защо? Как тъй? Женско, разбира се, ще е, да завъди кученца, та и други приятели да се сдобият с хубава порода. Ами как? Само за тебе ли? Помисли и за другите.

- Ааа... там ме няма - заклати глава Кекердекът и затръска яката на сетрето си, - няма ме! Не можеш ме убеди. Женско куче прага ми не може да прескочи и толкоз! Женска вяра не ща! Имам си една, и тя, ако не ми беше родила три момчета, триста пъти досега да съм я обесил у дома на сливата! Не става! Не си хаби думата. Не става!

- А бе нека ми го изпрати интендантът, да ти го доведа аз онова ми ти ангел-куче, че ще видим щеш ли, не щеш ли.

- Не ща женско куче, бей! Разбери! Не интенданта, не царя, ами от оня свят да го изпишеш - женско ли е, дръж си го у вас и толкова.

- Кекердьокова работа! И туй ми било член на дружеството. Вместо да си го вземе, че да се развъдят и да се сдобият всички ловци от града с породисти кучета, а той женско не щял. Глупости! Капризи! Аз пък ще ти го доведа, ще го пусна в двора, че да те видя какво ще правиш.

- Какво ли? Ще го хвана за краката, ще те настигна моментално, че ще те пухам по главата с него, ще те пухам, та да ти кажа, че не ща женско, не ща и не ща! Чу ли! А?...

И като запрати каталога към тезгяха, изпсува, тръшна вратата и вятърът развя сетрето му нагоре по площада.