РОМАНЪТ „ЧЕРВЕНОТО ЗЛАТО“ НА ЛЮДМИЛА ФИЛИПОВА

Романът “Червено злато” е вторият по ред след дебютната книга на българската писателка и журналистка Людмила Филипова “Анатомия на илюзиите”, която от своя страна се превърна в един от най-продаваните романи за 2006 год.
Писателката се наложи с умението и таланта да преработва и съчетава документалистиката във вълнуваща художествена литература, на малко известни факти.
Бих казал, че структурното сюжетно изграждане на романа “Червено злато” се приближава да така наречения почти готов “сценарий” за филм. Това се усеща при четенето на романа, най-вече чрез майсторското изграждане във фабулата и композицията на литературното произведение.
Самото заглавие на романа подсказва за историята залегнала в него, а именно за аферата „Червено злато“ – търговия със заразена кръвна плазма и за разследването на детектива Рахмапури, за опита на една сестра да измъкне колежките си и сестра си, за впечатленията на д-р Здравко Георгиев и др. от затвора в който са били; за „Усилията“ които родното правителство е полагало да спаси сънародниците ни … за политическия скандал, в който са били намесени нищо неподозиращите медицински работници, които са работили отдадено и с желание да спасят всеки пациент от болницата, в която са работили…
На Либийска земя Ева, Даря, Варя, Жана и други са изкупителни жертви на тази жестока и убийствена действителност.
Вследствие на търговията със заразената кръвна плазма и прилагането ù, са налице много жертви.
Главните герои са подложени на психически тормоз, недохранване, жестоко изтезаване, изнасилване и т.н.
Писателката Людмила Филипова със силата на словото дава динамика във фабулата на романа, за да покаже на преден план сложността и глобалността на проблема.
Романът е вълнуваща драма, която разкрива множество жестоки човешки съдби, написана чрез убедителното майсторско слово на писателката Людмила Филипов

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“…. Пътят и минаваше покрай Националния център по кръвопреливане. Корина се сети, че не бе идвала от месеци да дава кръв. Ако не ходеше редовно може би щяха да и вземат картата на кръвен донор, помисли си тя. Последните месеци все и беше зле и тя отлагаше за следващата седмица. Сигурно от преумора. Тя все тичаше, тичаше…

“…Състоянието на Лейла се влошиш отново нощес. Детето не бе яло близо 24 часа… Пиеше само по малко вода. Повръщаше често. Айша се опитваше да му дава глюкоза, но то отказваше…”

“… Мъжете се приближаваха към нея. Когато бяха само на крачка, единия от тях неочаквано я дръпна за ръката. Блъсна я в стената с лице към нея. Стана толкова бързо, че Софùя не успя дори да извика. Мъжът ù изви двете ръце на гърба, закопча ги с белезници и без да обясни каквото и да е, я задърпа към някаква странична врата. …”

“… Мъжете с автоматите подредиха българите в редица. Софùя бе последна. До нея стоеше Варя. Софùя се обърна към нея, за да я попита знае ли нещо, все пак тя бе от дневната смяна. Не можа да изрече и дума. От главата на Варя течеше кръв. Беше ударена лошо. Софùя ахна и отвори ужасена уста. Обърна се назад, където стоеше друг неин колега.”

“…Чу се мощен гръм изпод рейса. Не бе минал и половин час откак бяха тръгнали от болницата. Той започна да криволичи и да друса силно. Спря. Софùя никога нямаше да забрави как сърцето ù се разтупа в този момент. Най-сетне са ги намерили, помисли си тогава тя.”

“… На шестия ден започваха да изкарват жените по четири от килия. Тези, които се връщаха мълчаха. Когато ги питаха какво са им правили, те отговаряха само…разпитваха ни.

Мъжете с автоматите връзваха очите им и ги водеха в друга сграда. Разпитваха ги една по една.
Всяка по около час.
Дойде ред на Софùя. Отведоха я двама униформени. В стаята свалиха превръзката ù.

Мъжете които стояха около нея, ù се сториха страшни… гадни. Лицата им бяха пъпчиви и мръсни.

Някои имаха отблъскващи белези. Миришеха на… Те ту я бутаха, ту нагло ù се усмихваха, показвайки без свян развалените си зъби. Сложиха я да седне на един стар ръбест стол.”

“Дадоха им дюшеци и ги заключиха за през нощта. Жените се изплашиха,че може би това не е е краят на ареста, а началото на нов. Двама от въоръжените мъже останаха да ги пазят. Не им даваха да доближават каквито и да е врати и прозорци. Студът пронизваше телата им. Толкова студено им бе, че не можеха да мислят за нищо друго. Сгушиха се една до друга и така дочакаха до изгрева. На другата вечер ги пуснаха. По тъмно, да не ги види никой от къде излизат. Отново ги предупредиха да не забравят, че са били на гости.”

Книгата „Хемингуей“ от Ник Нолак

Тази биографична книга от Ник Нолак не претендира, че допринася нещо ново за писателя Хемингуей. Тя ни разкрива и разказва за неговия живот , изпълнен с динамика, невероятни и страстни желания, които го съпътстват до края на живота му.
Тази невероятна книжка (не голяма по обем) ни запознава и сближава със семейството, приятелите, съмишлениците, любовниците, съпругите;  дори и неговата драматична смърт.
В повествованието на книгата „Хемингуей“  Ник Нолак е наблегнал преди всичко за личността Хемингуей, а не за писателя.
Такъв вариант на действие е изключително труден, почти невъзможен, понеже при автора тези две качествени понятия са взаимносвързани.  Убеден съм, че написаното в книгата не е нищо ново за читателя, разбира се за този, който не е чел неговото творчество и биография.

Писателят Ник Нолак много точно, синтезирано и стилно е написал и представил житието на великия Хемингуей, обиколил много страни от различни континети, участвал в две войни.

В предпоследната глава авторът прави общ общо обзор на творчеството на писателя, журналист и репортер Ърнест Хемингуей, с което си намерение подлага на показ таланта и салата на словото на американския писател.
В последната час на това произведение е отразена една от версийте за неговата смърт.
Книгата е вълнуваща, написана с притегателно слово и заслужава да се прочете.

© Николай Пеняшки – Плашков

ХЕМИНГУЕЙ - ЖИВОТ И ДАТИ

21 юли 1889 - роден в Оук парк, предградие на Чикаго, второ дете в семейството.

1916 г. - първи публикувани разкази в училищното списание "летопис".

1917 г. - работи в Канзаския вестник "Стар".

28 май 1918 г. - заминава за фронта в Италия.

8 юли 1918 г. - заминава за фронта в Италия.

21 януари 1919 г. - завръща се в Съединените щати.

1920 г. - работи в "Торонто стар уикли"  в  Канада. 

3 септември 1921 г. - жени се за Елизабет Хелди Ричардсън.

8 декември - отпътува за Париж. 

1923 г. - за първи път на корида в Испания; издава "Три разказа и десет стихотворения". 

1924 г. - Издава "В наши дни".

1925 г. - фиестата от "И изгрява слънце" в Памплона.

1926 г. - издава "Пролетни потоци" и "И изгрява слънце".

10 май 1927 г. - жени се за Полин Пфайфър; издава "Мъже без жени

1929 г. - издава "Сбогом на Оръжията".

1932 г. - за първи път живее в Куба; издава "Смърт след пладне". 

1933 г. - издава "Победителят не получава нищо"; започва сафарито в Африка

1935 г. - издава "Зелените хълмове на Африка" 

1936 г. - запознава се с Марта Гелхорн

1937 г. - заминава за Испания; снима "Испанска земя"; издава "Да имаш и да нямаш" 

1938 г. - издава "Петата колона" и  "Първите четиридесет и девет разказа"

1939 г. - купува Финка-Фихия

1940 - жени се за Марта Гелхорн 

1941 г. - посещение в Азия.

(1942 - 1943 г). -  "личната" война на Хемингуей

1944 г. - запознава се с Мери Уелш .

1946 г. - жени се за Мери Уелш.

1949 г. - запознава се с Адриана Иванович.

1950 г. - издава "Отвъд реката, сред дърветата".

1952 г. - издава "Старецът и морето" .

1953  г. - получава награда "Пулицър" и посещава Испания.

1954 г. - пътешествие в Африка; получава Нобелова награда за литература.

1956 г. - снима "Старецът и морето".

1959 г. - купува къща в Кечъм; посещава Испания. 

1960 г. - заболява от сериозна психическа болест и лежи за първи път в клиниката на Майо.

1961 г. - постъпва за втори път в психиатричната клиника. 

2 юли 1961 г. - слага край на живота си.

Погребан е в гробището на Кечъм. 



из книгата "ХЕМИНГУЕЙ" от НИК НОЛАК 
издателска къща "ПРОЗОРЕЦ" 
София, 1992 г. 

 


 

Авторът на "Английският пациент" Майкъл Ондатжи гостува в България през септември

Писателят Майкъл Ондатжи, носител на наградата "Букър" за романа си "Английският пациент", чиято екранизация от 1996 г. получи 9 награди "Оскар", ще гостува в България на 26 септември, съобщава издателството му "Лъчезар Минчев". Той идва по покана на българския си колега Мирослав Пенков.

По рано през годината канадският автор избра българина за свой "ученик" в менторска програма, която свързва бележити фигури на изкуството с техни обещаващи млади колеги. По време на годината менторство Ондатжи ще напътства Мирослав Пенков в завършването на първия му роман,...

продължете от тук:  http://www.dnevnik.bg

Хайку - 13

в тихата вечер
аромат на гроздов сок
във въздуха струи
...
Николай Пеняшки - Плашков 

„СПОМЕНИ ОТ ПОЛУНОЩ” от СИДНИ ШЕЛДЪН

РЕЦЕНЗИЯ

Не напразно американския писател Сидни Шелдън се задържа на върха на писателската професия и на световните класици повече от 60 години. Този велик майстор на словото и на мегаселърите е преведен на 71 езика в 180 страни се явява като най-превеждания писател в света.

   Той е велик! Хваща читателя за гърлото още в самото начало не само в романа „Спомени от полунощ”, но и във всяка своя книга, и държи в напрежение до последния ред.

   Хода на драматичния сюжет ни запознава с екзотиката на средиземноморието, блясъка, богатството, алчността за власт, които неминуемо са свързани с наркотрафика и престъпността.

   Именно в този конкретен и централен аспект изпъква образа на главния герой, мултимилионерът Константин Демирис – обаятелна личност, любител на изкуството, жените, грациозен ласкател и същевременно алчен мафиот, хитър, изтънчен и жесток убиец , без да оставя следи. Самият той казва: „ – Трябва да изглежда на нещастен случай. Можеш ли да го уредиш?” Той е човек, който притежава всичко. И нищо. В душа му живее дяволът и жаждата за отмъщение. Отмъщение спрямо една жена. А тази жена е Катерин Алекзандър. Но дали тя ще преодолее болката и горчивината на среднощните спомени, дали ще оцелее…

   Сидни  Шелдън е невероятен автор и притежава изключителен стил. Неговото майсторско и богато слово грабва с магията си сърцето и душата на читателя още от първите редове.

   Романът е страхотен и адски увлекателен. Въртележката на събитията захвърлят читателят на посоки и очакват какъв ще бъде края. 

 ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

"...Демирис се забавляваше да прави догадки за истинските домогвания, тъй като обикновено зад привидните желания се криеше нещо друго. Аналитичният му ум рядко приемаше на доверие чуждите декларации и той не се доверяваше почти никому." 

" Девизът му беше: "Близо до приятелите, но още по-близо до враговете"

"Значи Константин Демирис е решил да ми направи впечатление с богатството си. Е, ще трябва да го разочаровам. Каквото и да ми е изпратил...скъпо бижу или безценна антика... ще му я върна." 

" Докато жената се занимаваше с багажа, Катерин обиколи отново апартамента. Погледът и спря на красивите тоялети, купени за нея от Демирис. Всичко е като в чуден сън. Имаше нещо нереално в лекотата, с която се уреждаха нещата...." 

"Хероинът се превърна много бързо в цар на наркотиците. Марихуаната и кокаинът даваха някакво опиянение, но истинската еуфория  се постигаше с хероина, човек забравяше за болката, и проблемите, и грижите си. Хората, зависими от него, бяха готови да продадат всичко, което имат, да откраднат, което могат, дори да извършат убийство." 

"Катерин бе като в шок. Седеше на канапето в хотелската стая и слушаше лейтенант Ханс Бергман, ръководител на групата спасители, който разказваше за обстоятелствата около смъртта на Кърк Ренолдс. Тя чуваше гласа му ту по-високо, ту приглушено, но думите така и не достигнаха до нея. Беше вцепенена от ужаса на случилото се. Всички около нея умират, мислеше тя. Първо Лари, а сега и Кърк. Ами Ноел Паж, Наполеон Котас, Фредерик Ставрос... Кошмарът нямаше край.

 Николай Пеняшки - Плашков  

КОТЕНЦА

автор: Дийн Кунц 

Студената зеленикава вода шуртеше по речното корито, бълбукайки около гладките бели камъни, а в нея се отразяваха приведените силуети на плачещите върби, растящи по насипа. Марни седеше на тревата и хвърляше камъчета в реката, наблюдавайки как вълничките се разпространяват в концентрични кръгове и обливат с пръски брега. Мислеше си за котенцата. За онези, които се бяха родили през тази година. Миналата година родителите й бяха казали, че котенцата са отишли на небето. Сламената постеля на Пинки бе изчезнала на третия ден след мъчителното раждане. Тогава бащата на Марни беше казал:

— Господ ги взе в Рая, за да живеят с Него.

Тя не намери причини да се усъмни в това. В крайна сметка баща й бе религиозен човек. Всяка седмица преподаваше в неделното училище и беше член на църковното настоятелство или нещо такова. Задължението му се изразяваше в това да брои всички събрани в църквата пари и да ги вписва в малко червено тефтерче. Непрекъснато беше избиран да изнася неделната проповед и всяка вечер им четеше пасажи от Библията. Снощи Марни бе закъсняла за четенето и той я наплеска. „Ако щадиш пръчката, ще разглезиш детето“, често казваше баща й. Не, тя изобщо не се съмняваше в баща си, защото ако имаше някой, който да знаеше за Господ и котенцата, това беше той.

Тя обаче продължаваше да се чуди. Защо, след като има стотици хиляди котенца на този свят, Господ е решил да вземе именно нейните? Защо е такъв егоист?

Това беше единствената мисъл, която я занимаваше от доста време насам. През изминалите дванайсет месеца обаче се случиха доста неща, които я накараха да забрави за котенцата. Това бе първата й година в училище и тя никога нямаше да забрави вълнението от подготовката за първия учебен ден — купуването на тетрадки, учебници и моливи. Първите няколко седмици бяха особено интересни — тогава се запозна с госпожа Азбука и госпожа Математика. Когато училището започна да я отегчава, Коледата профуча по заледените пътеки с натоварената си шейна и обагри всичко в снежнобяло. Тя бе очарована от пазаруването по магазините, зелените, червените, жълтите и сините лампички, разноцветните гирлянди, Дядо Коледа от ъгъла на улицата, озарената от свещи църква на Бъдни вечер, когато изведнъж й се доходи до тоалетната, а баща й я накара да изчака, докато службата приключи. През март, когато празниците вече бяха забравени, майка й роди близнаци. Марни беше учудена от това колко мънички са те и колко бавно растяха през следващите седмици.

Ето че отново беше юни. Близнаците бяха станали на три месеца и най-накрая бяха започнали да растат, макар и не особено бързо. Учебната година беше приключила, а до Коледа сякаш имаше цяла вечност. Скуката бе изпълнила всичко. Ето защо, когато чу баща си да казва на майка й, че Пинки отново ще ражда, тя прие с цялото си сърце тази добра вест и изстиска всяка капчица ентусиазъм от нея. Марни се суетеше в кухнята, приготвяйки дом за малките от парцали, памук и една стара кутия.

Събитията следваха естествения си ход — както и предишния път Пинки роди през нощта в един тъмен ъгъл на плевнята, където се беше скрила. Не се наложи използването на стерилизирани парцали и памук, но кутията свърши добра работа. Родиха се шест котенца — всичките сиви, на черни петна, сякаш бяха опръскани с мастило.

Тя много се зарадва на котенцата, но едновременно с това се притесняваше за тях — ами ако Господ отново решеше да й ги вземе, както бе направил миналата година?

— Какво правиш, Марни?

Не беше нужно да поглежда — знаеше кой стои зад нея. Все пак се извърна, дори и само от уважение, и видя баща си, който я гледаше гневно. Тъмни петна от пот с неправилна форма украсяваха подмишниците на избелелия му работен комбинезон, а брадичката му също бе изцапана.

— Хвърлям камъчета — отвърна тихо тя.

— По рибата ли?

— О, не, сър — изрече тя почтително. — Просто си хвърлям камъчета.

— Помним ли кой бе жертвата при хвърлянето на камъни? — усмихна се той покровителствено.

— Свети Стефан — отговори тя.

— Много добре — усмивката му изчезна. — Вечерята е готова.

Тя седеше като глътнала бастун в овехтялото кресло и гледаше втренчено баща си, който им четеше от Стария Завет. В ръцете му лежеше старата, подвързана с черна кожа Библия, на която даже липсваха страници. Майка й седеше до него на тъмносиния, тапициран с рипсено кадифе диван, с ръце, скръстени в скута, и усмивка, изразяваща благодарност към Божията милост, изписана на обикновеното й, но хубавичко лице.

— Оставете страдащите дечица да дойдат при мене, не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство. — Баща й затвори книгата, а звукът сякаш отекна в застоялия въздух и увисна там, задържан от плътната завеса на тишината. Никой не проговори няколко минути. После баща й попита:

— Коя глава прочетохме току-що, Марни?

— От Марка светото Евангелие, глава десета — послушно отвърна момичето.

— Чудесно. — Той се обърна към съпругата си, чиято усмивка сега сякаш казваше: „Постъпихме точно така, както едно благочестиво християнско семейство трябваше да постъпи“ и помоли:

— Мери, би ли приготвила, ако обичаш, кафе за нас и чаша мляко за Марни?

— Да — отговори майка й, стана и се запъти към кухнята.

Баща й седеше пред нея, разлиствайки старинната свещена книга. Пръстите му пробягваха по пожълтелите й страници, изследвайки призрачните петна от виното, което някой далечен предтеча случайно бе разлял преди милион години.

— Татко? — нерешително се обади Марни.

Той вдигна поглед от книгата и я изгледа равнодушно — нито се усмихваше, нито се мръщеше.

— Какво ще стане с котенцата?

— Какво да стане с тях? — наежи се той.

— Господ ще ми ги вземе ли пак?

— Може би — беше всичко, което каза.

— Не може — почти проплака тя.

— Да не би да казваш какво Господ може и какво не може да направи, млада госпожице?

— Не, сър. — В очите на момичето проблесна уплаха.

— Господ може всичко!

— Да, сър. — Тя се размърда в креслото, притискайки се плътно в износената му кожена тапицерия. — Но защо би поискал пак моите котенца? Защо все моите?

— Достатъчно те слушах, Марни. Млъкни!

— Но защо все моите? — продължаваше тя.

Той се изправи изведнъж, приближи се до нея и зашлеви нежното й личице. Тънка струйка кръв потече от ъгълчето на устните й. Тя я избърса с опакото на дланта си.

— Не трябва да поставяш под съмнение мотивите на Господ! — извика той. — Твърде малка си, за да се съмняваш. — На устните му проблесна слюнка. Той сграбчи Марни за ръката и я изправи. — Сега се качвай в стаята си и веднага си лягай!

Тя не се възпротиви. Докато вървеше по стълбите, избърса кръвта, която бе започнала отново да тече. Изкачваше се бавно, а ръката й се плъзгаше по полирания дървен парапет.

— Млякото е готово — чу гласа на майка си от долния етаж.

— Нямаме нужда от него — рязко отвърна баща й.

Когато се качи в обгърнатата в полумрак стая, Марни се съблече и се пъхна между завивките. Пълната луна се появи на прозореца, оранжевожълтата й светлина се отразяваше в остъклените религиозни картини, висящи на стената. В спалнята майка й гальовно говореше на близнаците, докато сменяше пеленките им:

— Мъничките ангелчета на Господ — възклицаваше тя. Баща й ги гъделичкаше и Марни чуваше как „ангелчетата“ гукат — звуците сякаш излизаха от дълбините на тлъстите им гърла.

Баща й и майка й не дойдоха да й пожелаят „лека нощ“.

Беше наказана.

Марни седеше в плевнята и галеше едно от сивите котенца, отлагайки работата, която майка й беше заръчала да свърши. Във въздуха се носеше силният аромат на сено. Слама покриваше пода и скърцаше под стъпките. В далечния ъгъл на помещението кравите мучаха — две от тях бяха порязали краката си на бодлива тел и сега раните им зарастваха. Котенцето измяука и размаха лапичка към брадичката й.

— Къде е Марни? — гласът на баща й прогърмя някъде откъм двора.

Тъкмо се канеше да отговори, когато чу майка си да се обажда от къщата:

— Изпратих я при Браун за рецептата на Хелън. Ще се върне до двайсет минути.

— Значи имам достатъчно време — отвърна баща й.

Марни усещаше, че нещо не е наред. Нещо ставаше, но тя не разбираше точно какво. Бързо върна котето в кутията и се скри зад купчина слама. Оттук можеше да вижда всичко, което става в помещението.

Баща й влезе в плевнята, напълни една кофа с вода от чешмата и я сложи пред котенцата. Пинки изсъска и изви гръбнак. Той я сграбчи и я напъха в празен сандък за овес, където тя започна да се мята и да мяука като обезумяла. Пронизителните звуци, които издаваше, отекваха във вътрешността му и подхождаха повече за африканската савана, отколкото за една американска ферма. Марни понечи да се засмее, но страхът от баща й я накара да сподави кикота си.

Той се обърна към кутията с котенцата. Внимателно извади едно, държейки го за врата. Погали го, след което рязко го потопи в кофата с вода. От вътрешността на съда се чу неистово дращене, а във въздуха се разхвърчаха пръски. Баща й се намръщи и потопи цялото животинче във водата. Скоро драскането престана. Марни осъзна, че впива пръсти в циментовия под, наранявайки кожата си и изпочупвайки ноктите си.

Защо? Защо, защо, защо?

Баща й извади отпуснатото телце от кофата. Нещо розово и кърваво се подаваше от устата на котенцето. Момичето не можеше да каже дали това беше езикът му, или пък скъпото й създание бе изплюло вътрешностите си в последен и отчаян опит да се избави от ужасяващата смърт на удавянето.

Скоро и шестте котенца бяха мъртви. Скоро шестте безмълвни пухкави топки бяха хвърлени в чувал. Баща й усука здраво горната му част, завърза я и едва тогава извади Пинки от сандъка. Треперещата котка го последва навън от плевнята, като започваше да съска и да мяука злобно всеки път, когато той се обърнеше към нея.

Марни стоя неподвижно доста дълго време, като съзнанието й бе обсебено единствено от мисълта за случилото се и тя отчаяно се опитваше да го проумее. Дали Господ бе изпратил баща й да убие котенцата? Той ли му беше наредил да направи това с тях — да ги отнеме от нея? Ако отговорът бе положителен, тя не виждаше как би могла да застане отново пред олтара и да вземе причастие. Момичето се изправи и тръгна към къщи, а от разранените му пръсти капеше кръв.

— Взе ли рецептата? — попита я майка й, когато тя влезе в кухнята.

— Госпожа Браун не можа да я намери. Ще ти я прати утре. — Не можеше да повярва, че лъже толкова убедително. — Господ ли взе моите котенца? — изтърси изведнъж.

Майка й я погледна смутено.

— Да — беше единственото, което можа да промълви.

— Ще му кажа аз на Господ! Той не може да прави така! Не може! — извика тя и побягна към стълбите.

Майка й я изгледа, но не я спря.

Марни Коуфийлд се заизкачва бавно, а ръката й се плъзгаше по гладкия полиран парапет.

По обяд, когато Уолтър Коуфийлд се върна от полето, чу издрънчаването на порцелан и трошенето на стъкло. Втурна се в дневната и завари съпругата си да лежи на пода в подножието на стълбите за втория етаж. Новата масичка бе преобърната, а статуетките бяха на парчета.

— Мери, Мери! Добре ли си? Удари ли се? — Той приклекна до нея.

Тя вдигна поглед към него.

— Уолт! Мили Боже, Уолт… Нашите скъпи ангелчета. Ваната… Милите ни ангелчета!

 © 1965 автор: Дийн Кунц
 © 2003 Адриан Лазаровски, превод от английски 

ЕРИХ ФРИД

Ерих Фрид (на немски: Erich Fried) е австрийски поет, белетрист, есеист и преводач, роден във Виена в еврейско семейство.

 След Аншлуса на Австрия през 1938 г. и смъртта на баща му вследствие на разпити в Гестапо Фрид емигрира в Лондон, където остава да живее и упражнява различни професии - общ работник, млекар, библиотекар, стъклар. В 1950 г. става редактор на списание "Блик ин ди велт", а след това сътрудник на немската секция на БиБиСи (до 1968 г.) и на лявото литературно списание "Кюрбискерн".

 Първите публикации на Ерих Фрид са стихосбирките "Германия" (1944) и "Австрия" (1945). През 1963 г. поетът става член на свободното литературно сдружение "Група 47". В творбите си с типичен виенски "черен хумор" Фрид създава застрашителни "модели" на света, като провокира читателя към заемане на житейска и гражданска позиция. И в следващите си поетически книги, между които "Предупредителни стихове" (1964), "Нападки" (1967), "Въпроси на времето" (1968), "Покана за безпокойство" (1972), "Противоотрова" (1974), "Тъй дойдох сред немците" (1977), "Шарении" (1977) и "100 безотечествени стихотворения" (1978), Фрид излага своя опит в позитивното превъзмогване на миналото и настоящето. Лириката му си служи с архитипични мотиви и символи и е...

прочетете от тук: УИКИПЕДИЯ - ЕРИХ ФРИД

НОЩНО СТИХОТВОРЕНИЕ

 автор: Ерих Фрид

ще те покрия
не с целувки
а само
с одеялото
(което
от раменете ти
е паднало)
та да не зъзнеш
в своя сън

по-късно
когато
се събудиш
прозореца ти ще затворя
и ще те прегърна
и ще те покрия
с целувки
и ще те
открия


1979

     Превод от немски:
    © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
 

ОБАЧЕ

автор: Ерих Фрид
 

Най-напред се влюбих
в сиянието на твоите очи
в твоя смях
и радостта ти от живота

сега обичам и твоя плач
и страха ти от живота
и безнадеждността
в твоите очи

обаче аз ще ти помогна
срещу страха
защото радостта ми от живота
е все така сиянието на твоите очи

1979


     Превод от немски:
    © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
 

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

автор: Ерих Фрид


Домът ни ще се срути:
реката гризе почвата
вятърът разгонва пясъка
на който вдигнахме дома си

Вятърът разгонва пясъка:
тъй разбойници разгонват стадото
песъчинките скърбят
че домът ни ще се срути

Реката гризе почвата:
тъй плъховете гризат в зимника
почвата скърби
че домът ни ще се срути

Домът ни няма да се срути:
свободни от почвата и пясъка
измити от реката
изсушени от разнопосочни ветрове
зидовете ще разперят каменни криле

1968


     Превод от немски:
    © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
 

КАКВОТО Е

 © автор: Ерих Фрид

Това е безумие
казва разумът
Това е, каквото е
казва любовта
Това е нещастие
казва пресметливостта
Това не е друго освен страдание
казва страхът
Това е безнадеждно
казва познанието
Това е, каквото е
казва любовта
Това е смешно
казва гордостта
Това е лекомислено
казва предпазливостта
Това е невъзможно
казва опитът
Това е, каквото е
казва любовта

1979

© Ерих Фрид
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.06.2006
Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2004-2008