КОЛЕДНА НОЩ

автор: Георги Михалков 

Тази история мама ми я разказвала и знам, че е станало така, защото мама ми го е казвала. Било студена зима. По улиците вятърът гонел снежни облаци. Дворовете зъзнели покрити сякаш с ледени пелерини. Превивали клони голите дървета. Къщите се гушели под бели пухкави каскети, а от комините се виели струйки дим, като че ли дядовци пушели лули.

Мама и аз сме чакали да се върне татко, свити в мазето, където сме живели. Било Коледа, а той закъснявал и мама не знаела какво му се е случило. Мисли като тъмни облаци минавали през главата й: трамвай ли го е бутнал, подхлъзнал ли се е, защото навсякъде било заледено като огледало, или недай си Боже, да е станало нещо по-лошо? Седял съм мълчаливо на леглото, увит в одеяло, защото и в стаята било студено. На три години съм бил, но може би съм разбирал, че мама е неспокойна. Час по час поглеждала през малкото прозорче на мазето, от което се виждали само обувките на хората, които минавали по тротоара, но между тях не били тежките, износени таткови обувки.
Притеснявала се мама не само, че той закъснява, но и защото бил безработен и този ден излязъл рано да търси някаква работа. Тежки времена били. Следвоенни години. Оженили се по време на войната, татко - учител, а мама току-що завършила гимназия. Баба и дядо родителите на татко, имали малка, но хубава къща в квартал "Надежда", но американските самолети - бомбардировачи до основи я разрушила и затова сме живели в мазето.
След години баба ми е казвала, че било страшно, завили сирените като гладни вълчици и кръвта във вените й спряла. Толкова се уплашила, че се вкаменила. Надникнала през прозореца и какво да види, било нощ, а навън светело като бял ден. Над къщите като ураган бучали самолетите и осветявали земята като опашати комети. Баба и дядо едва успели да излязат на двора и бомбите започнали да падат като камъни от небето. Една от тях ударила къщата и я сринала за миг. Рухнала като картонена кутия и потънала в облак прах. Останали само счупени тухли и керемиди. А преди това баба през цялото време се е молила: "Господи Исусе Христе, майчице Света Богородице, нека къщата ми разрушат, но синът ми да поживят, жив и здрав да се върне от фронта." Татко воювал някъде по унгарските земи, и мама, и баба го мислели ден и нощ, не знаели ще остане ли жив. А леля Милка, приятелка и съседка на баба, казваше, че когато завили сирените, тя, преди да излезе на улицата с мъжа си, успяла да остави библията на масата в кухнята и прошепнала: "Моля те, спаси дома ми", и така и станало, бомбите не разрушили тяхната къща.
Жив и здрав татко се върнал от фронта и голяма била радостта на баба, мама и на дядо, но нищо вече нямали, ни дом, ни покъщнина, ни пари. Не се отчаяли, а пак започнали да строят къща. Държавата им дала само едно желязно легло, от полевите военни болници, и в Коледната вечер аз съм се свивал на него, увит в изтъркано войнишко одеяло.
Татко, напуснал училището в Бургас, където бил учител преди войната, и дошли с мама в София, за да помагат на баба и дядо за строежа на новата къща. Но след войната в София работа нямало. Татко ходел насам-натам, питал, разпитвал, но напразно. Работел каквото намери, днес - едно, утре - друго, по строежи, продавал вестници и книги, дори се хванал при един обущар обувки да прави, но тази работа хич не му вървяла и после мама се смееше, че бил толкова сръчен, че ако обущарят за час правел две обувки, татко - едва една. Но от глад не сме умрели. Винаги се намирало по нещо и всяка вечер се връщал у дома я с някой хляб, я с хляб и сирене или пък ако през деня имал повече късмет, купувал и нещо друго.
Бил съм на три години, но безпогрешно съм предчувствал кога точно татко се прибира, заставал съм до малкото прозорче на мазето и съм чакал. Когато влизал, съм се хвърлял на врата му и не съм давал за секунда да ме остави. И татко, и мама казват, че съм бил кротък, но понякога и аз съм правел лудории. Веднъж мама имала много работа, перяла, готвела, а аз съм седял пак на старото войнишко легло и съм играел, но може би ми е доскучало и съм започнал да си пълня ноздрите с накъсани на дребно вестници. Мама случайно се обърнала към мен, очите ми сълзели и вече съм се задушавал. Извикала уплашено, татко скочил, грабнал ме като врабче и както бил по чорапи и по риза тичал, носейки ме чак до поликлиниката, където успели да извадят парчетата вестници, натъпкани в ноздрите ми.
Сигурно тогава двамата много се уплашили, но тази Коледна вечер мама била още по-неспокойна. Татко не идвал и не идвал. Тя гледала през прозорчето и вече очите я болели, сълзели, но не знам от напрягане или от мъка, че навярно всички са си у дома със семействата и близките, а само тя и аз сме сами в тази свята вечер и чакаме да си дойде татко. В стаичката било толкова тихо, че се чували сподавените мамини въздишки. Печката горяла едва-едва, защото ни били малко и въглищата, и дървата, и трябвало да се пестят, а не се знаело зимата кога чак ще си отиде.
Изведнъж мама чула стъпки. Сърцето й замряло като на уплашено зайче. Помислила, че някой идва да й донесе лоша вест за татко. Когато вратата се отворила и татко застанал на прага, побелял от сняг като Дядо Коледа, мама не повярвала на очите си. Върнал се с елха и коледни подаръци. Този ден от сутринта до вечерта пренасял въглища и успял със спечелените пари да купи елха и подаръци за мен и мама. Никога не ми каза мама какви са били подаръците, може би отдавна беше забравила, а и аз не съм се сетил да я питам. Но тази нощ до късно тя и татко украсявали елхата с каквото имат у дома, за да ме зарадват. Не знам много ли съм се радвал, но съм сигурен, че е била чудно красива.
И сега, когато си мисля за всичко това, за онази далечна Коледа, сякаш още виждам на мама и на татко грейналите лица. Виждам смолистите мамини къдрици, очите й - като череши, зачервените страни на татко и горещия му като въглен поглед.

© Георги Михалков; защитени авторски права