СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

.......................................... автор: Валери Петров 

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!

ЗАРАДИ ТЕБ !

............................................. автор: КРАСИМИР ДИМИТРОВ 

Заради теб ще бъда различен.
Заради теб ще убивам и страх.
Заради теб ще бъда приличен.
Хайде, идвай, че май остарях!

Идва време за мойта постеля,
за стихийност и време за мъж.
Давам чувства не само в неделя,
но и в делник.Така...изведнъж.

Аз не искам обич тревожна,
искам тихичка нежна любов.
Негримирано време-дъждовно,
хвърля пясък, зарива ме в ров.

Идва време за женска постеля.
Ти ме стопляш.Огън със звън.
Туй е моята мъжка повеля,
да те имам дори и насън.

Стига вече!...Деца и забрани.
Искам сладко кафе и със смях.
Искам двама в едно да сме сбрани....
Хайде, идвай, че май остарях…

ПАРАД НА ЛЮБОВТА

автор: ОРХАН ВЕЛИ

Първа е онази, тъничката като вейчица девойка,
май сега съпруга на търговец.
Кой знай как е напълняла.
Ала все пак много ми се иска да я видя,
лесно ли е? Първата любов ръжда не хваща.

Втората е по-голямата от мене кака Мюневер,
когато и да зачетеше моите писма,
които хвърлях в нейната градина, се превиваше от смях.
А аз, когато и да си ги спомня,
Като че е днес, потъвам в срам.

Четвъртата – една разгонена жена,
която ми разказваше все врели-некипели.
А веднъж пред мен дори се разсъблече.
Минаха години, не можах да я забравя,
колко пъти я сънувах.

Петата подминах, ето ни на шестата.
Наричаше се Нуринниса.
О, моя прелестна,
о, моя мургава,
о, моя плът и кръв, Нуринниса.

Седмата е Алийе – капризна дама.
Ала много много не можах да й се наслаждавам
като всякоя капризна дама –
скъпа като обеци и кожено палто.

Осмата пък е онази калпавата,
в другите жени чест търси,
ала в нея ако търсиш, вдига врява до небето.
И отгоре на това…
мошеничка, която ще те продаде за пет пари, преди да си усетил.

Деветата се казваше Айтен.
Докато е на работа, робуваше на всеки,
но излезе ли от бара,
лягаше с когото си поиска.

Десетата излезе умна
... и си тръгна…
А че беше права, права беше.
Любовта била за богаташи,
любовта била за безработни.
Две сърца ако в едно се слеят,
на палат оборът се обръща, но и
двама голи само на хамам подхождат.
Жена, привързана за работата си бе единадесетата.
Как иначе,
бе надничарка при един злодей...
нощем влизаше във стаята ми
и оставаше до сутринта.
Напиваше се със коняк.
А с пукването на зората се залавяше за работа.

Да дойдем на последната.
Към никоя не се привързах
колкото към нея.
Не само бе жена, но и човек.
Не беше ни капризна,
нито алчна.
Казваше: да можеше да сме свободни,
и да можеше да бъдем равни.
Умееше еднакво да обича
и живота, и човеците.
__________________

За Истанбул

Април 
Невъзможно е
да пишеш стихове,
ако си влюбен:
да не пишеш – също,
ако е април.


Покана 
Чакам те.
Ела в такова време,
че да няма как да се откажем.


Хубавото време

Мен хубавото време ме погуби,
в такова време изоставих службата си
във Вакъфите.
Пропуших пак в такова време,
влюбих се – в такова време.
В такова време аз забравих
да се връщам вкъщи с хляб и сол,
и все в такова време
болестта да пиша стихове ме мъчи.
Мен хубавото време ме погуби.


Птица и облак

Птичарю!
Ний и птици,
и дърво си имаме.
От тебе само облак искаме
за сто пари.


Карамфил

Да, прав сте, вероятността не е красива
колкото изкуството да преувеличаваш –
десет хиляди убити във Варшава
и това
един моторизиран континент да не прилича на
„Донесен от устните на твоята любима“ карамфил.

1939