ЕМИЛИ ДИКИНСЪН - ПОЕЗИЯ

Бог дава на работливите ангели -
следобедите да играят.
Срещнах един – зарад него напуснах
всички, които ме знаят.
Бог викна в къщи своите ангели -
щом притъмни небосклона.
Загубих моят – мрачен е камъкът -
след като бил е корона.

* * *
Плачът е нещо незначително -
въздишката – е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.

* * *
Първо делото ще почука при мисълта -
после – при волята ще спре.
Тук вече е работното място -
дето ще се почувства добре.
И тогава – се явява едно действие -
или пък се погребва така -
че само божието ухо
ще чуе неговата съдба.

 * * *
Да се бориш на глас е храбро -
но по-голяма е храбростта,
когато се биеш – вътре в сърцето си -
с кавалерията на скръбта -
когато побеждаваш – без зрители -
падаш – без никой да те съзре, -
когато не гледат патриотите
как героят им ще умре.
Такива храбреци дирят ангелите -
шествие от разперени крила -
ред подир ред – със равна стъпка -
и със белоснежни облекла.

* * *
То бе една малка, малка лодка – която по залива тръгна.
То бе едно храбро, храбро море -
което навътре я дръпна.
То бе една хищна, хищна вълна -
която с език я прегъна.
Така не разбраха големите кораби -
че моята лодка потъна.

* * *
Не е тъй мъчително давенето -
а опитът да се изскочи.
Удавникът – казват – три пъти
с лице – към небето сочи.
И после потъва завинаги -
в тази ужасна бездна,
където сам бог го прегръща -
и всяка надежда изчезва.
Сърдечният лик на Твореца -
макар и с доброта голяма -
изглежда отвън излъскан -
като една реклама.

* * *
Загубих вчера един свят.
Тук някъде да сте го зървали?
Познава се по ред звезди-
по челото навървени.
Богатите ще го отминат -
но за окото ми оскъдно
той е по-скъп и от дукати.
Върнете ми го, сър, обратно!


превод от английски: Цветан Стоянов