ЕМИЛИ ДИКИНСЪН - СТИХОВЕ

Надеждата е нещо хвърковато -
то, кацайки в душата – те намира -
и пее свойта песничка без думи -
и никога не спира.
Най-сладък смях във нея се разнася -
и се извива страховита буря,
за да убие птичката, която
отвътре топлина притуря.
Аз чух я в най-студените крайбрежия -
дето най-странното море се плиска.
Дори сред най-голямата опасност -
троха не ми поиска.

* * *
Гледах как лочи километрите -
и долини надолу лиже -
и от варели как се храни -
и изумително – се движи -
около планини на купчини -
и как с презрение наднича
в бараките – встрани по пътя -
и кариерата пресича -
на две еднакви половини -
и непрестанно се оплаква -
с ужасни думкащи куплети -
и по наклона се размъква -
и като див пророк – зацвилил -
със звездна точност – се промушва -
и спира – всемогъщ и кротък -
във собствената си конюшня.

* * *
Научихме любовта добре -
буквите – думите – първа глава
от книгата – и откровението -
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас -
видя във другите очи -
светло незнание на дете -
детско незнание – да личи.
Което единият не бе разбрал -
искаше на другият да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта -
и истината – с много страни!

* * *
Диви нощи – диви нощи!
Ако бях с тебе тук -
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс!
Вятърът е безсмислен.
В пристанището съм аз.
Свършено е с компаса -
и стария атлас!
Веслата насред рая -
ах, какво море…
Да можех – тая вечер -
да се закотвя в теб!

* * *
Аз обитавам Вероятността -
по-хубава къща от Прозата.
Със по-многобройни врати -
и по-широки прозорци.
Тук стаите са като кедри -
през листата им не се вижда.
И отгоре – вечни тавани
небето съзижда.
Гостите са най-красивите -
а работата ми е тая -
да разперя тесните си ръце -
и да прибера рая.

* * *
Утрините са все по-меки -
бузи къпината издува -
орехите стават кафяви -
розата иска да пътува.
Кленът е със весело шалче -
ливадата – с лисича кожа-
За да не бъда старомодна -
и аз едно бижу ще сложа.

* * *
Небето не пази тайни -
то ги каза на планината -
планината – на градините -
градините – на цветята.
Една птичка – която мина -
случайно – подслуша всичко.
Ако мога да те подкупя -
ще ми го кажеш ли, птичко?
Но по-добре да не зная -
тайната задържи я!
Ако лятото е аксиома -
защо в снега има магия?
Задържи своята тайна!
И да мога, не ща да зная
какво правят сега сапфирите -
във свежестта на безкрая.

* * *
Има самота на мястото -
има самота на водата
и на смъртта – но при всички тях -
все едно, че си в тълпата -
при това дълбоко седалище -
тази полярна себичност -
душата, познала себе си -
гранична Безграничност.

* * *
Какво е Изтокът?
Това е Жълтият човек.
Но става и Червен – ако рече -
когато слънцето нагоре извлече.
Какво е Западът?
Той е Червеният човек.
Но става също Жълт – ако рече, -
когато слънцето надолу повлече.

* * *
От своята водна къща
жабата се отрече.
Излезе на дървото
и почна дълги речи.
Гласът така прегракнал!
И освен мен самата
за пролетния оратор
слушатели – два свята.
Краката му в ръкавици,
ръце не употребява.
мехури за красноречие,
както е всяка слава.
Но щом изръкопляскате,
ще видите огорчени,
че Демостен е изчезнал
сред форуми зелени.

* * *
Бог е наистина ревнив.
Кара ни да се каем -
че не играем със него -
а помежду си играем.

* * *
Ако идваш наесен -
лятото ще отстраня -
с усмивка и с досада -
както се пъди муха.
Ако след година дойдеш -
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.
Ако векове те чакам -
с пръсти ще ги броя -
докато паднат пръстите -
на голата земя.
Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд -
бих захвърлила живота си -
като люспа на път.
Но без да разбирам времето,
то ме боде – със бяс -
една оса прокълната- сама се жиля аз.

* * *
Мнозина от собствената си памет -
биха отлетели веднага -
стига да можеха да летят.
Ще гледат птиците с изненада -
свикнали на кротки същества -
които се носят полека -
как бягат човеци – разтреперани -
от душата на Човека.

* * *
На два пъти понасях загуби -
все тука – до пръстта.
На два пъти бях просякиня -
пред божията врата.
На два пъти слизаха ангели -
все тука – до моя праг.
Бандит – банкер – баща -
аз съм беднячка пак!

* * *
Ето как аз чета писмо -
заключвам се направо -
за по-голяма сигурност -
вратата бутам здраво -
отивам в ъгъла отсреща -
за да не се почука -
после писмото тихо вадя -
печата тихо чупя.
поглеждам скришом към стената -
към пода -също скришом -
да не би там да лази мишка -
и почвам да въздишам -
че съм безкрайна – но пред някого,
когото тук не знаят -
и не за рая на религиите -
а тук, че липсва раят.


превод от английски: Цветан Стоянов