ЕМИЛИ ДИКИНСЪН - ПОЕЗИЯ

Аз знам как слънцето изгря.
За миг през ивицата – диск -
хукнаха вести като катерички -
кулата плувна в аметист-
Развърза нощна шапчица -
и хор от косове запя.
Тогава тихо аз си казах:
„Виж, вече слънцето изгря.“
Но как залезе, аз не знам.
Прескачаха с детински жар
жълти момченца и момиченца
през някакъв червен дувар -
а там един наставник в сиво -
с ръката си добра отвъд
спусна вечерните решетки -
и стадото прибра от път.

* * *
Щом пияницата види тапа -
от блянове е упоен.
Тъй и аз съзрях една муха -
в този януарски ден.
И във мене бликна ром от спомени -
и главата ми се завъртя.
Който само с мярка пие -
той не заслужава пролетта.
Упоението е отчасти във шишето -
повече е в радостта сама.
Ти, ценителю на питиетата -
питай малката пчела…

* * *
Ако моженето беше равно на желанието -
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже.

* * *
Не е нужно – за да си населен с призраци -
да си стая – или къща.
Мозъкът си има коридори – по които
по-добре да не се връща -
по-добре във полунощ да видиш
дух незнаен -
но да не се сблъскаш във душата си
с домакина таен -
по-добре зад теб да рухват замъци
и във ужас да се блещиш -
но на скрито място – без оръжие -
сам себе си да не срещаш.
Туй, което в теб зад теб е сгушено -
най-ще те уплаши.
Вмъкналият се убиец в къщата
няма да е така страшен.
Ние тялото си пазим с револвери -
и заключваме вратите -
но пропускаме по-висши призраци -
а и друго – в нас самите.


превод от английски: Цветан Стоянов