ЕМИЛИ ДИКИНСЪН - СТИХОВЕ

Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.
Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.
Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -
доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.

* * *
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!
Нека да седна здраво до теб -
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд -
през урви и стръмнини.
Няма да хленча над някой мост -
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден -
тъй ще е най-добре!
Сбогом на моето старо градче!
Само там горе – върхът -
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.

* * *
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.
Ти си нормален – щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се – ти ще си опасен -
и окован с верига.

* * *
Ниско небе – подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.
Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.

* * *
Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.
Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.

* * *

Открих процеп във моя ум -
сякаш мозъкът се разсече.
Опитах да го слепя – пласт по пласт,
но не се слепяше вече.
Исках – мисълта от преди
с новата мисъл да е слята -
но изтървах тяхната поредица -
като топки на земята.


превод от английски: Цветан Стоянов