ЕМИЛИ ДИКИНСЪН - СТИХОВЕ

цивилизацията изгони леопарда.
А не бе ли душата му сърцата?
Пустинята-не отхвърляше кадифето му.
Етиопия – неговата позлата.
Джунглата – неговите привички.
Той имаше мантия пъстра -
и беше все същия.
Такава му е природата – сеньор, -
трябва ли пазачът да се мръщи?
Жалко за леопарда – той напусна своята Азия.
Споменът за ония палми
не ще бъде заглушен с упойки -
нито успокоен – с балсами.

***
Тялото расте външно -
за да е по-удобно-
Ако преследват душата -
храмът му – стои свободно -
отворен, канещ, сигурен.
Тялото е по-честно.
Духът, потърсил убежище -
то не се предава лесно.

 ***
Край на предишното! Аз съм съпруга!
Аз съм друга!
Аз съм Цар. Аз съм Жена.
Тъй съм по-сигурна.
Чуден ми е моминският свят
през този нежен полумрак-
Навярно такава е земята -
за тези, които са в небесата.
Понеже сега е радост – то
мъка е било предишното.
Но защо повече да сравнявам?
Аз съм Жена. И тук оставам.

* * *
Не съм чувала думата “ бягство“ -
без да ми пламне кръвта-
Едно внезапно очакване -
усещане, че летя.
Но не съм чувала и да просветва
затворническият мрак.
Аз само детски се търкам в клетката -
за да пропадна пак.


превод от английски: Цветан Стоянов