ЕМИЛИ ДИКИНСЪН - ПОЕЗИЯ

По-дълбоко в лятото от птиците -
трогателна в тревата -
една миниатюрна нация
празнува свойта служба свята.
Обреди в нея няма -
и тъй на степени благодатта пристига -
че мисленето я приема – като навик -
а самотата се надига.
На обед тя изглежда най-старинна -
когато Август – ниско ни изгаря -
и кара призрачната литургия
покой да изразява.
Все още липсва опрощение -
сянка във жегата не ляга.
Но вече има нещо жреческо -
и то природата напряга.

* * *
Не беше смърт – понеже се надигнах -
а мъртвите лежаха.
Не беше нощ – с извадени езици
камбаните звъняха.
Не беше лед – защото по месата ми
самум пълзеше жадно-
Не беше огън – с крак от мрамор
отдолу пазех хладно-
Но заедно ги вкусвах всичките -
и този поглед – с който
гледах телата наредени -
ми спомняше за мойто.
Сякаш живота ми бе кастрен -
то рамката го хвана,
и дишах само с ключ – и всичко
някак среднощно стана -
и спряха всякакви тиктакания -
и взря се тишината -
и първата мъгла затисна
бумтежа на земята.
То беше – хаос непрекъснат -
без шанс – без състезание -
без земен знак – да оправдае -
самото отчаяние.


превод от английски: Цветан Стоянов