ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ДОМА

автор: Владислава Дойчинова

Петте години на следване се бяха изнизали неусетно в уюта и топлината на тесните улички в малкото планинско градче. Беше дошла тук, едва на 18 години, за да получи най-доброто образование в един от най-добрите европейски университети. Още от малка майка й беше насърчавала амбицията и таланта й да рисува и я окуражи да кандидатства извън България. Когато я приеха и дойде тук, Алекс страдаше най-много за майка си. След смъртта на баща й, двете бяха станали много близки, почти най-добри приятелки, които си споделяха всичко. Майка и дъщеря съществуваха сякаш една за друга., все едно, че бяха двете половини на едно и също цяло.

Чуждата страна и университетът бяха студени и неприветливи. Студени бяха и хората, които учеха в него и Алекс така и не успя да създаде особено трайни приятелства. Единствен неин другар беше огромната й любов към рисуването. С течение на времето откри още два спасителни пристана в носталгията си по дома – оживените малки улички, чийто уют галеше като майчина ласка и реката, която пресичаше целия град. По някакъв странен начин силата и величието, които се излъчваха от планинската река, й напомняха майка й. Понякога и се струваше, че ако се огледа в отражението на слънчевите лъчи, които играеха по повърхността на водата, ще види топлата майчина усмивка. Затова и с часове стоеше на кея или в някоя малка улична кафетерия и рисуваше. Картините й бяха изпълнени със светлина и щастие, всяко докосване на четката до платното бяха за Алекс като влизане в свещен храм, като пречистване. Всяка картина от тези 5 дълги години изразяваше култа и преклонението към безрезервната майчина обич, която теглеше Алекс към дома й. По същия начин както речната вода притеглеше към себе си изхвърлените на брега осиротели песъчинки.

Алекс се дипломира успешно след края на следването си и въпреки примамливите възможности да реализира таланта си на запад, тя се върна в България.

На летището я чакаше майка й с огромен букет цветя и двете дълго не можеха да се откъснат една друга, от страх да не се разделят отново. Майка и дъщеря бяха отново заедно, отново щастливи. Майчината любов пробуди у Алекс още по-силно желание за живот от преди и тя рисуваше от сутрин до вечер. Само че вече картините й не излъчваха онова напрегнато носталгично очакване да се завърне, сега от тях се лееше в порой от цветове радостта и триумфът, че най-сетне си е у дома. Много скоро успя да направи самостоятелна изложба в една от столичните галерии и критиците бяха във възторг от творбите й. Започнаха да я канят по разни светски събирания, даваше интервюта по списания, ставаше все по-известна – младата художничка, завършила на запад, но избрала да се върне в България. Алекс се чувстваше безкрайно щастлива, без граници за преодоляване, без празноти, които трябваше да бъдат запълвани.

Мъжете също започнаха да се интересуват от Алекс. Мъжката любов беше за нея нещо съвсем ново, почти непонятна. Тя със страх пристъпваше във връзките си с мъже и скоро осъзна колко различна беше майчината й любов – прощаваща всичко, безпрекословна и някак обсебваща. Алекс усещаше, че се чувства много по-уютно в привързаността си към майка си, отколкото някога би могла да се чувства в привързаността си към някой мъж. Разбираше, че майка й беше концентрирала в нея целия си живот, цялата си амбиция, беше й дала цялата си сила и Алекс не можеше да я предаде. Тя благоговееше пред тази толкова силна майчина преданост.

Но един ден Алекс се влюби. Безпаметно и лудешки, както човек се влюбва само веднъж в живота си. Вдъхновението й придоби нови измерения и картините й се промениха – пак бяха много цветни, но спокойствието в тях беше заменено от любовната страст, която я изгаряше.

И точно тогава някаква невидима връзка между майка и дъщеря внезапно се скъса. Майка й отказваше да разбере щастието й и осъждаше любовта, която Алекс беше започнала да изпитва към първия мъж в живота си.

За няколко месеца майка й залиня. Започна да получава непоносими пристъпи на главоболие. Не желаеше да вижда никого. Случваше се по цели дни да стои на тъмно в стаята си, седнала на един стол, съзерцавайки една точка на стената.. В тези дни къщата се изпълваше с напрежение, което за Алекс беше непоносимо. Тревогата за здравето на майка й се редуваше с болката от отчуждението помежду им. Пристъпите зачестяваха, когато Алекс излизаше от къщата и й се наложи постоянно да бди над майка си. Светлината в живота й сякаш беше отстъпила място на тъмнината и с всеки изминал ден тя се чувстваше все по-виновна пред майка си, че с любовта, която беше започнала да изпитва към друго човешко същество, беше поругала майчината обич.

Алекс спря да се вижда с любимия си. Спря и да рисува. Вратите на Чистилището бяха затворени за нея.

Скоро след отричането и от външния свят, майка й се възстанови почти напълно под грижите й. Животът отново възвърна обичайния си ритъм и Алекс с несигурни и плахи стъпки се завърна към рисуването. Но картините й бяха различни – някак по-зрели, не така младежки наивни, както преди. Тъмните цветове започваха да се появяват все по-често. Образът на реката, която поглъща всичко около себе си, също се настани трайно в картините й. И на Алекс почна да й се струва, че цената на нейното щастието беше отдавна определена от майка й. Сега обаче беше настъпил моментът тя ад бъде платена.

Но цената беше прекалено висока. Постепенно Алекс започна да отбягва всички мъже около себе си, всички хора, които искаха да й бъдат приятели. Когато се сприятеляваше с някого, пристъпите на главоболие на майка й се увеличаваха и Алекс прекарваше дни край леглото й, докато се възстановеше. И после, когато спираше да контактува с външния свят, балансът между двете отново се възстановяваше. Но само привидно. Сега, майчината й любов я задушаваше, потискаше я, смазваше я. Домът вече не беше спокойният пристан, към който Алекс се стремеше, а беше адът, от който се опитваше да избяга.

Поти напълно спря да рисува, а когато рисуваше картините й бяха мрачни и студени. Реката ставаше все по-дълбока и по-тъмна и искаше да я погълне. Понякога си спомняше за малките и оживени улички, за университета, който й бе изглеждал така далечен и чужд, мислеше си за приятелите, които можеше да има, за мъжете, които можеше да обича, за реката, която й напомняше за майчината нежност. Далече от дома, тогава, тя беше свободна. У дома сега, се чувстваше като затворник.

Алекс съвсем престана да излиза извън дома си и напълно скъса връзката си с външния свят. Стоеше по цели дни, затворена в стаята си, не говореше с никого, обградена от мрачните си картини, в тягостно очакване скоро да бъде погълната от реката. Започна да се страхува от светлината, от шумовете, които се прокрадваха нощем през прозореца й, не можеше да спи и постоянно я преследваше чувството, че някой я наблюдава и преследва. Майка й правеше опити да стигне до нея, но Алекс упорито отблъскваше грижите и вниманието й.

Беше един от дните, когато седеше мълчаливо на стола до стената. Бяха минали години, не помнеше колко точно. Главата я болеше неистово, а продължителното звънене на телефона режеше слуха й. Беше сама. Вдигна слушалката едва.-едва. Отсреща далечен глас й съобщи, че майка й е била блъсната от кола и че е починала на място.

Алекс бавно остави слушалката. С мъка завъртя глава и зърна отражението си в огледалото до вратата. Учуди се колко стара изглеждаше, поне на 50 години,а нямаше дори 40. Върна се обратно в стаята си и я блъсна задушливата миризма на не проветряваната й от години затворническа килия. Отвори прозореца и присви за миг очи от силната дневна светлина. Колко ярко й се видя слънцето…

Взе един бял лист и молив и с трепереща ръка започна да рисува. Река. Бряг. Улици. Хора. Спасение. Свобода.

От очите й се откъсна една мъничка сълза и падна върху белия лист. Очертанията на реката се размазаха и на картината можеха да се различат само очертанията на брега в далечината. Погледна навън и за първи път от толкова време се усмихна.

От голямата река не беше останал и помен. Само една мъничка осиротяла сълза. Прошката на една дъщеря.