Мъжът със зеленото бомбе

автор: Антон Баев

.

Беше масленозелено бомбе с изкуствено паче перо, което стърчеше от дясната му страна. Първото нещо, което виждах у него, всеки път щом се разминавахме по стълбите във входа на кооперацията. Живеех на последния четвърти етаж, а той и жена му обитаваха съседния апартамент вляво.
    Погледнато отгоре, бомбето приличаше на войнишка каска - така гладко заоблено и точно в оня любим на военните цвят. Ако пък се качвах, а той слизаше, набиваше се периферията му: идеално очертан масленозелен кравай. Лицето почти не забелязвах; поздравявахме се учтиво с дежурното: "Здравей, как е?" "Добре, мерси, приятен ден!"
    Жена му беше с права руса коса, винаги падаше свободно по раменете й. Беше висока жена с бледо лице и тънки устни. Никога не съм ги засичал по стълбите заедно.
    Минаха четири години, откак станахме съседи с мъжа със зеленото бомбе. Нито веднъж не го чух да говори с жена си, макар съседските разпри да се улавяха ясно два етажа под нас. Имах чувството, че мъжът дори си ляга с бомбето или най-малкото - вечеря с него.
    Жената винаги ходеше с пусната коса и никога с шапка. В летните жеги използваше малко бяло чадърче за сянка, което пристягаше с лента около главата. Чудех се дали зеленото бомбе е нейна идея. Колко са зелените бомбета всъщност? Трябва да са поне три, за да се дават често на химическо чистене при тази редовна - какво ти? - направо постоянна употреба. А може би имат цял гардероб зелени бомбета?
    Един ден чух странно топуркане по стълбите. Помислих, че някой буквално се тълкаля надолу, суркайки крака. Отворих вратата и се надвесих през перилата, но видях само тънката бяла ръка на жената с чадъра да се плъзга по парапета. ""Здравей, как е?" - чух го да казва зад гърба ми, и преди да му отвърна, се заспуска по стълбите. Бомбето сега ми заприлича на гумена топка - от тези, които се ползват във ватерпола. Лъщеше в светлината на стълбищния прозорец като току-що извадена от басейна.
    Чух входната врата да се затръшва, а след малко пак се отвори. Дали мъжът с бомбето гонеше жената с чадъра? Защо никога не излизаха заедно? "Добре, мерси, приятен ден!" - казах на празното стълбище и влязох обратно в мансардния си апартамент.
    Но не ме свърташе мисълта за мъжа с бомбето и жената с чадъра. Сигурен бях, че крият някаква тайна. Но пък кой ли няма тайни в личния си живот?
    Излязох на южната тераса, която беше свързана с тяхната; делеше ги само една плексигласова стена. Изпружих врат и погледнах през френския им прозорец в хола. Но бяха пуснали щорите. Сетих се, че всъщност мъжът с бомбето и жената с чадъра никога не ги вдигаха. Поне аз не съм ги улавял. "Я, стига си любопитствал!" - казах си и в този миг се сетих, че не чух мъжът с бомбето да заключва на излизане. "Може би е забравил в бързината" - рекох и реших да проверя.
    Апартаментът им беше огледален на моя: скосени тавани, френски прозорци, вита стълба за мансардния етаж. Щях да излизам, когато се сетих, че им нямам номерата на джиесемите да ги предупредя, че са оставили отключено. Реших, че може би ги има в паметта на стационарния телефон. Поне ще позвъня на последния набран номер или пък ще видя последния избран. Все ще е на някой техен познат и чрез него ще ги предупредя, казах си.
    Вдигнах слушалката и погледнах дисплея: нямаше никакви запаметени номера, никакви обаждания - нито входящи, нито изходящи. "Нима си трият контактите?" - чух се да изричам на глас.
    "Не ползваме телефон!" - каза мъжът с бомбето.
    Обърнах се и го видях, свит в кожения фотьойл.
    "Съжалявам - отвърнах, - бяхте забравили да заключите и затова..."
    "Никога не заключваме" - натърти мъжът с бомбето.
    Не можех да видя лицето му, защото гледаше надолу в обувките си. Бяха масленозелени обувки с бомбета, сякаш взети от реквизита на някой магически театър.
    "Не чух да се връщате, съжалявам" - повторих и се запътих към вратата.
    "Не съм се връщал, защото не съм излизал" - каза мъжът с бомбето.
    "Но как? Преди малко..."
    "С кого говориш?" - попита жената с чадъра.
    Профилът й за миг мина през огледалото в антрето и прелитна през тавана. Огледалото заемаше цялата стена. Сега осъзнах, че таваните в апартамента им бяха покрити с огледала. "Ето защо съм виждал бомбето отгоре" - казах си и в този миг осъзнах, че лежа на пода, вперил очи в тавана на хола.
    След още миг мъжът свали бомбето и голото му теме лъсна като мокра топка за ватерпол.
    "Скъпа - каза, - изтрий ми главата, слънцето е кошмарно."
    Жената с чадъра се приближи с хавлия в ръка. Нямаше нищо по себе си освен бялото чадърче с лента около главата й.
    "Но... но..." - опитах се да кажа.
    "Не го слушай - продължи мъжът с бомбето. - Повече няма да ни безпокои."
    "Да, мили!" - каза жената с чадъра и го прегърна на пода.
    Отраженията ни в огледалото на тавана се завъртяха и омесиха. Нямах представа кой е мъжът с бомбето и кой е мъжът с голото теме. Стори ми се, че съм виждал жената с чадъра някъде, много отдавна.
    А сега лежеше между нас с пусната руса коса и бял чадър, с който ни пазеше от слънчевите зайчета в огледалото.