Малкият прояви
ентусиазъм. След минутка цъфна, живееше явно наблизо. Зададе няколко глупави
въпроса. Накрая:
- Но не искаш ли да те закарам?
- Не. – отвърна му – Само колата. Аз ще се поразходя.
Момчето се изсмя притеснено.
- Виж, тези улици... Два часа е, без кола...
- Не съм толкова пиян. Знам какво правя! – второто изречение изрече доста властно.
- Добре, добре... - рече плахо момчето. – До утре!
- Пикльо! – промърмори когато колата се отдалечи – Тези улици, два часа, без кола, притеснен... Той за мен!
Изсмя се с презрение, после му стана мило.
- Трогателен е.
Огледа се - коя ли улица да поеме. Тъмни, приличаха на надникнали в света му любопитни същества. Искаше да се поразходи, за да отрезнее. Такъв вкъщи му се стори неуместно да се прибере. Жена му ще го пита. Ще й каже. Никога не му е имал проблем с алкохола. Почти не пие. Има си стил. Във всичко. Дори в това, че сега малко попрекали. Тя ще мърка сладко. Ще е свила коляно в скута му. Прави го по един самобитен начин. Много е естествена. Той също, въпреки формите, всички форми в които се чувства, че се е вмъкнал и чрез тях се показва. Ще й разкаже и останалото. Много ще я учуди, като каже: “литературно четене”, той и литературно четене! Авторът му беше приятел от училището. Беше му писал във фейса, но кой да му обърне внимание. Срещнаха се съвсем случайно. Има ли случайни случайности? Кой го знае? И какво толкова го мисли. Май от алкохола по-зле му е повлияла компанията. Великият поет работеше в бензиностанция, за няма и шестстотин лева, а на години вече. Четиридесет и три. Като тийнейджър, на бензиностанция! И на лицето му изписан тийнейджър. Растял ли е през всичките тези двадесет и няколко си години? Само се е състарявал. И с торбички под очите. Много близки бяха. Съвсем на дете заприлича в радостта си, когато поканата му беше приета.
След четенето и прозяващата публика, продължиха в “мансардата на бляновете” – истинска дупка. Май не и негова, а пак под наем. Студентска работа. Иначе компанията му – веселяци.
Тръгна и чашка, и приказка. И по-разбираема поезия чу. После и без друго всеки приказваше, а никой никого не слушаше.
Ще й го спести. Няма да й разказва. Нещо като нищо беше вечерта. Едно странно нищо. Засмя се. Кривна в произволна посока. И тогава видя мургавата хубавица с кученцето. Труженичка. Отдалеч личи. Къси панталонки, впита фланелка с дълбоко деколте. Дълги крака, тънка талия. Стори му се, че кърми помиарчето. Какво го е гушнала такава?
Още не я е попитал и тя започва с тарифите си. Той:
- За какво ти е това куче?
- Ами то прилича на теб, бате! Това е твоето куче! Купи го, само петдесетачка. Пичбул всяка мутра грозна може да има. Пари ще преброи и толкова, но това кожата ти е одрало. Любопитно едно – муши се навсякъде.
Засмя се, погледна го под лампата.
- Гледа като теб.
Стори му се, че казва истината. Миловидно, опитваше се все едно да каже нещо. Както той, цяла вечер в компания, в която никой не би го разбрал. Почти толкова подходящо беше мястото му през изтеклите часове, колкото на улично куче в обятията на мургава проститутка.
- Ама ти как така? – недоумяваше – Защо си го взела този помиар.
- И аз не знам, бате. Той е искал да е при теб. Гледаш като него.
- Хайде взимай тази двадесетачка и да те няма.
- Но това си е мой офис.
- О, да. Съжалявам, хайде до скоро.
Кучето сви глава под мишницата му.
- Изобщо не гледа като мен. Така гледах, ама сега не. Когато бях приятел с този сладък неудачник.
Топла вълна се изля в гърдите му. Обясни си, че е топлината на кучето. После се закле да не пие повече. Разсмя се на глупавата мисъл. Седна на масата пред денонощното магазинче до дома си. Купи пържени картофи на кучето и се учуди защо не ги яде. Реши, че хубавицата наистина го е кърмила. Изпи бързо две бири.
- А се разхождах уж да отрезнея.
Преди новото количество алкохол да му е подействало реши да се прибере. Щеше е по-глупаво да обяснява за кучето, отколкото за цялата вечер.
Слезе в мазето. Кучето скимтеше.
- Ти ще стоиш тук! Ще издържиш една нощ. Такова зверче като теб крих в себе си толкова много години. Такова зверче като теб крих в себе си толкова много години. Такова зверче... - понечи да потрети, спря се. – “То прилича на теб, бате! Любопитно едно! Навира се навсякъде!”...крих те.
Разстрои се от собствените си думи. Изкачи пеша стълбите и съвсем му се замъгли съзнанието.
Вкъщи отвори бутилка уиски. Пи с жена си, смяха се. Напиха се и заспаха. Не помнеха дори дали са се любили. Стори им се щура нощ, защото подобно поведение им беше нетипично, а сега - почти без повод, толкова странни...
- Но не искаш ли да те закарам?
- Не. – отвърна му – Само колата. Аз ще се поразходя.
Момчето се изсмя притеснено.
- Виж, тези улици... Два часа е, без кола...
- Не съм толкова пиян. Знам какво правя! – второто изречение изрече доста властно.
- Добре, добре... - рече плахо момчето. – До утре!
- Пикльо! – промърмори когато колата се отдалечи – Тези улици, два часа, без кола, притеснен... Той за мен!
Изсмя се с презрение, после му стана мило.
- Трогателен е.
Огледа се - коя ли улица да поеме. Тъмни, приличаха на надникнали в света му любопитни същества. Искаше да се поразходи, за да отрезнее. Такъв вкъщи му се стори неуместно да се прибере. Жена му ще го пита. Ще й каже. Никога не му е имал проблем с алкохола. Почти не пие. Има си стил. Във всичко. Дори в това, че сега малко попрекали. Тя ще мърка сладко. Ще е свила коляно в скута му. Прави го по един самобитен начин. Много е естествена. Той също, въпреки формите, всички форми в които се чувства, че се е вмъкнал и чрез тях се показва. Ще й разкаже и останалото. Много ще я учуди, като каже: “литературно четене”, той и литературно четене! Авторът му беше приятел от училището. Беше му писал във фейса, но кой да му обърне внимание. Срещнаха се съвсем случайно. Има ли случайни случайности? Кой го знае? И какво толкова го мисли. Май от алкохола по-зле му е повлияла компанията. Великият поет работеше в бензиностанция, за няма и шестстотин лева, а на години вече. Четиридесет и три. Като тийнейджър, на бензиностанция! И на лицето му изписан тийнейджър. Растял ли е през всичките тези двадесет и няколко си години? Само се е състарявал. И с торбички под очите. Много близки бяха. Съвсем на дете заприлича в радостта си, когато поканата му беше приета.
След четенето и прозяващата публика, продължиха в “мансардата на бляновете” – истинска дупка. Май не и негова, а пак под наем. Студентска работа. Иначе компанията му – веселяци.
Тръгна и чашка, и приказка. И по-разбираема поезия чу. После и без друго всеки приказваше, а никой никого не слушаше.
Ще й го спести. Няма да й разказва. Нещо като нищо беше вечерта. Едно странно нищо. Засмя се. Кривна в произволна посока. И тогава видя мургавата хубавица с кученцето. Труженичка. Отдалеч личи. Къси панталонки, впита фланелка с дълбоко деколте. Дълги крака, тънка талия. Стори му се, че кърми помиарчето. Какво го е гушнала такава?
Още не я е попитал и тя започва с тарифите си. Той:
- За какво ти е това куче?
- Ами то прилича на теб, бате! Това е твоето куче! Купи го, само петдесетачка. Пичбул всяка мутра грозна може да има. Пари ще преброи и толкова, но това кожата ти е одрало. Любопитно едно – муши се навсякъде.
Засмя се, погледна го под лампата.
- Гледа като теб.
Стори му се, че казва истината. Миловидно, опитваше се все едно да каже нещо. Както той, цяла вечер в компания, в която никой не би го разбрал. Почти толкова подходящо беше мястото му през изтеклите часове, колкото на улично куче в обятията на мургава проститутка.
- Ама ти как така? – недоумяваше – Защо си го взела този помиар.
- И аз не знам, бате. Той е искал да е при теб. Гледаш като него.
- Хайде взимай тази двадесетачка и да те няма.
- Но това си е мой офис.
- О, да. Съжалявам, хайде до скоро.
Кучето сви глава под мишницата му.
- Изобщо не гледа като мен. Така гледах, ама сега не. Когато бях приятел с този сладък неудачник.
Топла вълна се изля в гърдите му. Обясни си, че е топлината на кучето. После се закле да не пие повече. Разсмя се на глупавата мисъл. Седна на масата пред денонощното магазинче до дома си. Купи пържени картофи на кучето и се учуди защо не ги яде. Реши, че хубавицата наистина го е кърмила. Изпи бързо две бири.
- А се разхождах уж да отрезнея.
Преди новото количество алкохол да му е подействало реши да се прибере. Щеше е по-глупаво да обяснява за кучето, отколкото за цялата вечер.
Слезе в мазето. Кучето скимтеше.
- Ти ще стоиш тук! Ще издържиш една нощ. Такова зверче като теб крих в себе си толкова много години. Такова зверче като теб крих в себе си толкова много години. Такова зверче... - понечи да потрети, спря се. – “То прилича на теб, бате! Любопитно едно! Навира се навсякъде!”...крих те.
Разстрои се от собствените си думи. Изкачи пеша стълбите и съвсем му се замъгли съзнанието.
Вкъщи отвори бутилка уиски. Пи с жена си, смяха се. Напиха се и заспаха. Не помнеха дори дали са се любили. Стори им се щура нощ, защото подобно поведение им беше нетипично, а сега - почти без повод, толкова странни...
Припомни си подробностите две седмици
по-късно. Когато съсед го помоли за крик. Слезе да го потърси в мазето. И намери
умрялото от глад, скрито зверче.
29.07.2010
Няма коментари:
Публикуване на коментар