ЕМИЛИ ДИКИНСЪН - ПОЕЗИЯ

Почувствах в своя мозък погребение -
вървяха оплаквачите на групи -
и крачеха, и крачеха – додето
усещането ми на две се счупи.
Те седнаха – опелото започна -
и също като барабан в тила ми -
и биеше, и биеше – додето
помислих – че заглъхна мисълта ми.
И после чух – един сандък да вдигат -
и през душата ми да скърцат – с постоянство -
все същите оловени обувки -
и после звънна – цялото пространство -
сякаш небето бе една камбана -
едно ухо огромно – Битието -
и аз и тишината – странно племе -
разсипано – самотно – и проклето.

* * *
Раят е толкова далече -
че е във стаята до нас -
ако приятел чака в нея
съдбовния си час.
Каква ли сила е в душата -
да може тя да изтърпи
шума на идващите стъпки -
отварящите се врати!

* * *
От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.

* * *
Да издържим своя дял от нощта -
своя сутрешен дял.
Да попълним празното на радостта -
и на своя провал.
Минава звезда подир звезда -
някои падат сред път.
Минава мъгла подир мъгла -
и тогава – Денят!

* * *
Гладувах толкова години -
настъпи мойто пладне.
Трепереща – довлякох масата -
допрях вината хладни.
По чужди маси бях ги виждала -
когато гладна – тръпнех -
и гледах – гледах през прозорците -
богатства недостъпни.
Тъй бял и хубав беше хлябът -
различен от трохите -
които в хола на природата -
разделях си с врабците.
Но днес – от многото обилие -
почувствах се ранена -
като къпина от полето -
в паважа присадена.
И повече глад не усещах.
Гладът – разбрах тогава -
натрупва се извън прозорците -
но вътре се стопява.

* * *
След сто години – мястото -
забравя се – най-подир.
Агонията е преминала -
във неподвижен мир.
Бурени тържествуват -
и сричат чужденци -
самотният правопис
на древни мъртъвци.
Но летните ветрове
връщат някои неща.
Инстинктът вдига ключа -
изпуснат от паметта.

* * *
От всичките създадени души -
аз си избрах една -
когато от духа се рони разумът -
и е излишна всяка хитрина -
когато днешният – и миналият ден -
стоят отделно – всеки сам -
и тази кратка драма на плътта -
е като пясък – разпилян -
когато фигурите идват – в царствен ред -
и през мъглите някой е дълбал.
Вижте тоз атом – който предпочетох
пред пластовете земна кал!

* * *
След тежка мъка – чувстваш официално.
Застават нервите – като гробове . – чинно.
сърцето пита – как тъй всичко мина?
И вчера ли? Или преди година?
Краката – механично обикалят
по дървения път – направен -
от пръст – от въздух – от безсмислен намек -
със кварцово задоволяване на камък.
Аз зная този час – часът оловен.
Ако го минеш – ще го помниш -
както замръзналите – своето смразяване -
сняг – и втвърдяване – и отминаване.


превод от английски: Цветан Стоянов